Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 41 гласа)

Девета глава. Бял човек на брега на океана. Кой се е спасил — Грей или капитанът? Опасенията на племето бома. Враждата между племената бома и занго. Лахо ми предлага да се оженя и да остана при неговото племе. Тръгвам да търся белия човек. Неочаквано откритие

I

Почнах често да посещавам либата орованда — колибата за гости. В сравнение с моята колиба тя изглеждаше като палат. Обикновено отивах привечер. По това време туземците се връщаха от своите градини, където работеха през деня, и идваха при мене на приказки. Най-често идваше тана Лахо. Той така свикна с мене, че почна сам да ме кани по-често да идвам в либата орованда. Понякога в колибата се събираха по десетина души, по-първите хора на селото, разполагаха се на нара и разговорът започваше при светлината на огъня, който гореше на пръстения под.

Веднъж Лахо дойде разтревожен и ме попита защо не съм доволен от биляр бома — хората от неговото племе. Храната ли не ми харесва, или хората? А може би някой ме е обидил? Казах му, че никой не ме е обидил. Всички се отнасяха към мене приятелски, хранеха ме — какво друго мога да искам от тях? И какво е дало повод на Лахо да мисли, че съм недоволен?

— Ти ходиш в градините на биляр занго — каза главатарят.

И ми обясни, че хората от племето занго, което живеело долу на брега, край залива, няколко пъти ме виждали в своите градини. Защо ходя там? Нима искам да избягам от племето бома и да ида при племето занго? О, племето занго е много лошо. Уин биляр — лошо племе.

Изненадан от това, което чух, аз казах на главатаря, че никога не съм ходил в залива при племето занго и не мисля да ходя. Но той не ми вярваше. Хората от племето занго разправяли, че пакеги гена ходел из техните градини да бере ямс, таро и банани. Пакеги се криел от хората, но те го видели няколко пъти. Жените и децата се страхували от белия човек и не смеели да ходят в градините на работа.

Племето занго е същото, чиито хора ни хвърлиха в океана. Кой може да бъде този пакеги гена, който ходел из градините им да краде таро, ямс и банани? Никой друг освен капитан Стерн. Той беше изкусен плувец — сигурно се е спасил и сега краде плодове от градините край залива, за да не умре от глад.

Ние бяхме седнали на тесния нар пред либата орованда. Слънцето залязваше. Площадката беше потънала в сянка, но по върховете на дърветата още трептяха слънчевите лъчи. Горещината почна да намалява.

При нас дойде старият Габон. Той малко говореше и може би затова всички го уважаваха: племето не обичаше бъбривите хора. Габон извади от торбичката си тънък зелен лист и няколко сухи листа и сви дебела цигара. Запали я от огъня, който гореше в колибата и седна при нас на нара. Той също потвърди, че съм ходел из градините на племето занго.

— Лошо ли е, ако човек си откъсне един пъпеш, за да се нахрани? — попитах го аз.

— Не, не е лошо — отвърна Габон. — Лошо е друго…

— Кое?

— Дето пакеги не иска да живее при нас. Андо иска да иде при биляр занго.

Лахо отново повтори, че „биляр занго уин“, биляр занго е враг на биляр бома и ако аз отида при биляр занго, ще стана враг на биляр бома.

Едва сега разбрах тревогите на Лахо и на Габон. Те се страхуваха да не отида при техните врагове.

При нас дойде един младеж. Той носеше клепоухо куче с настръхнала козина, което скимтеше и се мъчеше да се изскубне от ръцете му. Лахо нареди на младежа да ни приготви вечеря. Младежът хвана кучето за задните крака и с всички сили го удари в земята. След това го занесе в селото мъртво.

Слънцето залезе. Изведнъж притъмня. Влязохме в колибата. Лахо сбута главните и огънят пламна. Седнахме на нара. Габон започна да ме уговаря:

— Не ходи при биляр занго. Биляр занго — уин. Арики — уин … Тана Боамбо — уин…

Аз си спомних тана Боамбо. Той беше същият едър туземец с трите пояса, окичени с раковини. Боамбо ни затвори в оная тъмна колиба, а после заповяда да ни хвърлят в океана. Не, не, никога не бих отишъл при племето, на тана Боамбо — племето, което ни осъди на смърт… Нали от него избягах в оная тъмна нощ и дойдох тук, в планината, за да спася живота си … Все пак кой от двамата е жив — капитанът или готвачът? А може би и двамата? Как да се срещна с тях? Как да ги намеря?

Казах на Лахо и Габон, че познавам белия човек, който ходел в градините на племето занго. Той е пакеги нанай — добър бял човек — и трябва да го намеря.

— При него ли ще идеш да живееш? — попита ме Лахо.

— Не, ще го доведа тук. Габон каза:

— Не ходи там — и махна с ръка към морския бряг. Въпреки тяхното нежелание аз реших твърдо да отида в залива. Трябва да намеря белия човек. Трябва да го избавя от бедата, в която е изпаднал. Той сигурно се крие из горите край залива, храни се с плодове от градините на туземците като мене в първите дни след бягството ми от племето занго. Живее като подгонен див звяр, със страх за живота си. Трябва, трябва да го доведа при тия добри хора.

Лахо пак ме посъветва да не търся белия човек. Той се страхуваше да не ме сполети някаква беда. Ако биляр занго ме хванат, ще ме опекат и ще ме изядат. Така каза Лахо.

— Биляр занго ядат ли хора? — попитах го аз.

— Ядат! — отвърна Лахо.

И Габон потвърди, че племето занго яде хора.

— А биляр бома попитах го аз със свито сърце.

— И биляр бома изяждат своите врагове отвърна Габон.

Лахо ми обясни, че двете племена — занго и бома — враждуват помежду си и понякога воюват. И двете племена, ако хванат пленници, убиват ги и ги изяждат. А Габон допълни, че преди „дио гена“ — десет луни — през време на едно сражение стрелците от племето занго хванали двама ранени от племето бома. отвлекли ги и ги изяли. Но племето бома щяло да си отмъсти В близко време племето бома щяло да нападне племето занго, за да хване и то двама души от своите врагове. И ще направи „бурум-ау“ — празник с музика и танци.

— Ще ги изядете ли? — попитах аз със сподавен глас.

— Хе-хо! Ще ги изядем — потвърди Лахо.

— Но… това е … това е много лошо! — задъхано казах аз. — Да убиеш човек и да го изядеш, това е жестоко!

Лахо се изсмя на думите ми. Нещо зловещо имаше в очите му.

— Почакай, сега ще ти покажа нещо — каза той и излезе.

— Къде отиде? — попитах стария Габон.

Той сви рамене и нищо не отговори.

След десетина минути Лахо се върна усмихнат, със светнал поглед. На гърдите му висяха пет човешки долни челюсти, нанизани на връв.

— Виж — гордо каза той, като изпъчи гърди, за да видя по-добре човешките челюсти. — Това са наши врагове от племето занго. Аз ги убих. Тогава племето ме избра за главатар.

— И ги изядохте? — едва промълвих аз. Гърлото ми беше пресъхнало. Езикът ми беше се схванал.

Лахо утвърдително кимна с глава. Грамадните му обици застрашително се залюшкаха.

Изтръпнах. Значи, тия хора бяха людоеди! Възможно ли е? Те изглеждаха тъй кротки, дори тъй страхливи! Много ми се искаше да ги попитам биха ли яли бели хора, но не посмях.

— Уип-уип — много лошо — казах аз. Лахо ме изгледа учуден. След това каза, че те изяждали враговете си само през време на война. Изяждат и убитите, и пленниците. И затова през време на война никой не се предава жив на враждебното племе.

II

Младежът, който беше убил кучето, донесе едно голямо дървено блюдо, пълно с печено месо и ямс. Туземците печаха месо по особен начин: увиваха късовете в листа от пъпешово дърво и ги заравяха в жарава. Месото се изпичаше добре, без да се замърси с пепел, и омекваше от пъпешовите листа.

— От какво животно е това месо? — попитах аз.

— Пакеги видя, че убих кучето пред очите му — отвърна младежът малко обиден.

Месото имаше вкуса на всяко друго месо. Ако не знаех, че е кучешко, и ако ми кажеха, че е от младо биче, щях да повярвам. Лахо и Габон ядяха с голяма охота. Аз предпочитах ямса, но ядох и от месото. Кучешко месо — голяма работа! Нали не е човешко…

Докато се хранехме, младежът седеше мълчаливо на нара, обърнат с гръб към нас. След това прибра празното блюдо и си отиде. Лахо сви дебела цигара, запали я от огъня, смукна няколко пъти и даде на Габон. И той смукна няколко пъти и ми подаде цигарата. Аз отказах да пуша.

— Ще идеш ли да търсиш белия човек? — попита ме Лахо.

— Още утре — отговорих аз. Лахо стана от нара, каза „тауо ала“ и си отиде. Габон взе няколко недогорели главни и накладе малък огън под нара. След това легна над самия огън, а аз се разположих на другия край на нара. През нощта Габон става няколко пъти да подклажда огъня. Изглежда, че му беше студено.

В планината, високо над морското равнище, нощите бяха по-хладни, отколкото на морския бряг. Но за мен, човек на севера, те бяха горещи. Аз бях свикнал с нашите студени, снежни зими и нощните „студове“ тук ми изглеждаха като хладка баня. При това аз бях облечен, а Габон беше гол. Но защо старият туземец не си отиде вкъщи? Защо остана да спи в моята колиба? Сигурно да ме пази, помислих си аз. Страхуваше се да не избягам при племето занго…

Сутринта Лахо дойде рано и ме извика. Слънцето току-що бе изгряло. Из гората се чуваше разногласната песен на птиците. Въздухът беше свеж, дишаше се леко. Лахо ме поведе по пътеката през гората. Отидохме в селото. Пред колибите горяха малки огньове. Жените белеха батати, печаха питки от тесто, умесено от плодовете на хлебните дървета, варяха в гърнета ямс. Лахо ме заведе до една колиба и извика:

— Сабо, каа ну!

На вратата се показа тъмнолика девойка с големи обици на ушите.

— Харесва ли ти? — попита ме Лахо. — Ако искаш, тя ще стане твоя сахе (жена). Говорих с нея, тя е съгласна.

— Моя сахе? — извиках аз изненадан. Погледнах девойката — тя се засмя и се скри в колибата.

— Искаш ли? — попита ме Лахо. Поклатих отрицателно глава:

— Не искам.

Той ме заведе при друга колиба и извика:

— Арена, каа ну!

На вратата се показа друга девойка — Арена. Тя се усмихна, белите й зъби блеснаха на слънцето. На шията й висяха два гердана, на ушите й се люшкаха черни обици от едрите зърна на някакъв плод. Тя беше се пременила като за сватба. Изглежда, че Лахо беше я предупредил.

— Харесва ли ти? — повтори въпроса си главатарят. Аз просто не знаех какво да отговоря. Около нас беше се събрала цяла тълпа мъже, жени, деца. Всички се усмихваха. А няколко жени почнаха да хвалят и Сабо, и Арена. Туземците наричаха сабо палмата ротанг, с назъбени и остри като трион листа, а арена на езика на племето значеше гръмотевица. Според жените и Сабо, и Арена били много работливи — ще сеят ур и уму — таро и ямс, — ще берат ая и пая — плодове от хлебно дърво и пъпеши, — ще ми готвят храната в гърнета и ще ми я поднасят в онам — голямо дървено блюдо. Ще ми плетат сури — рогозки от палмови листа, макар че това е мъжка работа… А аз ще стана син на племето и ще ходя на лов за диви свини — какво искам повече?

— Не ходи да търсиш белия човек — настояваше Лахо. — Остани при нас. Ще те оженим за най-хубавата мома. Ще ти направим голяма либата, хубава либата, като либата орованда. Ще ти дадем пет онама, пет сури, пет саронги. Какво искаш още? Не ходи да търсиш белия човек!

— На вум! На вум! — Не ходи! Не ходи! — обадиха се много гласове.

Всички настояваха да остана при тях. Но аз бях непреклонен. Тогава Лахо ми каза:

— Ако идеш при биляр занго, ти ще станеш наш враг.

— Наш враг, наш враг! — отново се чуха много гласове.

— Тогава племето занго ще стане по-силно от нас — призна Лахо. — Биляр занго ще ни победи и ще изгори нашите колиби, а ние ще избягаме в планината и ще ядем диви плодове…

Сега всичко ми стана ясно. Тия хора вярваха, че притежавам някаква свръхестествена сила. Аз съм човек от луната, това не е шега! Ако отида при вражеското племе, то ще стане по-силно от тях и ще ги победи. Ако остана при тях, те ще бъдат по-силни. Аз дори почнах да подозирам, че те мислят да ме използуват в борбата си срещу племето занго…

Дадох им тържествено обещание, че няма да отида при племето занго. Ако намеря белия човек, ще го доведа при тях, а ако не го намеря, ще се върна сам. Но Лахо, види се, не ми повярва и отново каза:

— На вум, остани при нас. Ще ти дадем и Сабо, и Арена.

— И двете ли? — засмях се аз.

— И двете. — Лахо кимна утвърдително с глава. — И аз имам две жени, ето ги — и той ми показа две от жените, които бяха близо до нас. Едната беше доста стара вече, а другата съвсем млада, с малко детенце на ръце.

— Андо не иска жена — твърдо отговорих аз. — Андо ще иде да търси белия човек. Анге бу!

Когато някой туземец каже „анге бу“ — аз казах, — това значи, че нищо не може да го разубеди, че той на всяка цена ще изпълни това, което е намислил, и всеки по-нататъшен разговор е безполезен. Всички млъкнаха. Лахо промълви огорчен:

— Добре, иди. Ние ще те изпратим.

III

Освен Лахо и Габон с мене тръгнаха още тридесетина туземци. Някои от тях бяха въоръжени с копия, други носеха дълги бамбукови „бутилки“ за морска вода. На туземците не беше известно добиването на морска сол и соляха храната си с морска вода. Но понеже морето беше далеч, а пътеката — много стръмна, те нямаха винаги морска вода и често ядяха безсолна храна. Петима от цветнокожите носеха по един кокосов орех, а други двама — по един пъпеш.

Отначало ние вървяхме по пътеката, която минаваше край градините, а след това завихме по друга пътека, която водеше на север, към брега на океана. Тя се спущаше право надолу по планината и на места беше толкова стръмна, че трябваше да се държим за коловете, които туземците бяха забили в земята, или за близките храсти и клонаци. Гората беше много гъста. Преплетените клони на дърветата бяха покрити с листа с най-различни форми — едни дълги по няколко метра, други кръгли, трети перести като ветрило, а между тях се преплитаха различни видове лиани с тънки като въжа стъбла, дълги по сто, по двеста, дори по триста метра. Лианите стигаха чак до върховете на дърветата, уплитаха короните им с гъста мрежа, а други висяха на кичури ниско над самата пътека. Туземците се провираха под тях или ги отстраняваха от пътеката с копията си. Особено неприятни бяха бодливите лиани като палмата ротанг, наричана от туземците сабо. Листата на тази лиана, назъбени като трион, имат остри бодли; при докосване до тях те се забиват в тялото на човека и причиняват силна болка.

Слизахме все по-надолу и по-надолу по стръмния склон. Дървовидните папрати, които се срещаха по високите места, тук постепенно оредяха, но затова пък дърветата гиганти се срещаха все по-често и по-често. Някои от тия вековни дървета имаха много дебели дънери, с надземни корени, плоски като дъски, дълги три-четири метра, които се разклоняваха в различни страни и потъваха в почвата. Без тия подпорни корени бурите лесно биха повалили дърветата гиганти. Все по-често и по-често се срещаха различни видове палми, чиито високи и прави стъбла се издигаха над останалите дървета и разпущаха над тях дългите си листа.

Изведнъж пред нас се откри дълбока пропаст. В дъното й течеше малка река. Пътеката свършваше на края на пропастта. Наоколо — непроходими джунгли. Сега накъде?

Долу от дълбокото дъно на пропастта се издигаха високи дървета: дебелите им клони стигаха чак до горния край на пропастта, където бяхме се спрели. Лахо се покачи на един такъв дебел клон и като се придържаше с ръце за околните клони, тръгна по него. Аз го последвах и стигнах по този въздушен мост до стъблото на дървото. Тук беше провесена дълга стълба, майсторски изплетена от стъблата на палмата ротанг. По тази много здрава стълба слязохме един по един в дълбокия дол. Тук ни чакаше ново препятствие — водите на немного пълноводната, но буйна река ревяха бясно и заплашително. Тръгнахме надолу по брега и след малко стигнахме до един висящ мост, направен от лиани. Минахме един по един на отвъдния бряг и тръгнахме надолу по добре утъпканата пътека.

След два часа път стигнахме на морския бряг и седнахме да си починем. Двама туземци нарязаха пъпешите. Лахо ми каза, че за селището на племето занго няма пътека и аз трябва да вървя по брега, докато стигна до залива. Той още веднъж ме предупреди да се пазя от племето занго, като повтаряше загрижено: „Уин биляр, уин биляр“…

— Ще се пазя — успокоих го аз. Той ме погледна някак особено и попита:

— Ще се върнеш ли пак при нас?

— Разбира се! Ще се върна заедно с белия човек.

Но главатарят сякаш не ми повярва. Той плю в шепата си, наведе се и мълчаливо почна да разтрива ходилата на краката си, корави като подметки. Защо не ми вярва? Защо мисли, че ще ида при неговите врагове? Та нали племето занго беше и мой враг! То искаше да ме удави — това аз никога няма да го забравя…

— Добре — тихо каза главатарят. — Ще те чакаме три дена. Ако не се върнеш, ще знаем, че си отишъл при биляр занго. Анге бу!

Той стана. Туземците поставиха петте кокосови ореха между чаталестите клони на едно дърво и ми казаха, че ги оставят за мене — да има какво да ям, като огладнея. След това напълниха бамбуковите стъбла с морска вода, запушиха ги с дървените тапи и си отидоха. Аз тръгнах сам към залива…

Беше настъпило времето на отлива, водата беше се оттеглила. Плиткото песъчливо дъно край скалистия бряг беше оголено. Това беше цяло щастие: ако бях дошъл през време на прилива, когато водата залива целия бряг, трябваше да газя, а на места и да плувам, а такова „пътуване“ не е много приятно. Сега аз вървях по мекия пясък, просмукан с топла влага. Но се оказа, че и този „лек“ път си имаше своите неудобства: слънцето печеше право над главата ми, горещината беше непоносима, а краката ми затъваха в пясъка и сякаш ме дърпаха надолу. Да, пътеките през гъстите прохладни гори са по-удобни дори когато са много стръмни.

След един час стигнах до устието на малка река — може би по коритото на същата тази рекичка в оная тъмна, страшна нощ бях стигнал до селището на племето бома. До реката се издигаше доста висока скала, зад която почваше извивката на залива. Починах си на сянка в една малка пещера, изкъпах се в прохладната рекичка и се изкачих на скалата. Пред мене се простираше широкият залив, осеян с малки и големи скали. „Сигурно в някоя от тях беше се разбила яхтата на мистър Смит“, помислих си аз и потръпнах, като си спомних за корабокрушението. Брегът край залива беше покрит с вековен тропически лес. Селото не се виждаше — то беше скрито в гората. Не се виждаха и градините на туземците. Къде да търся капитана? Как да го намеря в тия джунгли? От скалата, на която бях се покачил, се виждаше целият залив, но на самия бряг, в горите, нищо не се виждаше. Високите дървета закриваха всичко от погледа…

Все пак не губех надежда. Реших да отида близо до градините, където се надявах да видя белия човек — капитан Стерн или готвача Грей. Имах вече известен опит и знаех как да се пазя от диваците. Знаех също, че в градините работят жени и деца, пазени обикновено от двама-трима въоръжени мъже. Те не бяха опасни. Ако случайно ме видят, ще забравят и стрелите, и копията си и ще се разбягат. Диваците са опасни само когато са много…

Отново тръгнах край брега и скоро стигнах до малкия залив при лодките. Аз добре помнех и залива, и лодките: тук за пръв път стъпихме на твърда земя с капитан Стерн и с готвача Грей след корабокрушението. Тук видяхме първия дивак, който избяга от нас като от чумави, а ние тръгнахме след него по пътеката. Сега аз тръгнах по същата пътека… Вървях предпазливо. Спирах се на всяка крачка и се ослушвах. На едно място пътеката се разклоняваше. Спрях се и се замислих: по коя да тръгна? Едната беше по-широка — тя сигурно водеше към селото; другата — по-тясна и не тъй добре утъпкана, което показваше, че по нея по-рядко минават хора. Тръгнах по втората пътека. Скоро тя ме изведе до висока ограда от бамбук. „Градина“, помислих аз, покачих се на едно кичесто дърво и огледах околността.

В градината работеха няколко жени, деца и мъже. Но мъжете не бяха двама-трима, както предполагах, а много повече. И всички бяха въоръжени. Изглежда, че бяха засилили стражата след появяването на белия човек.

Отидох в гората и прекарах в гъсталака целия следобед, а привечер отново се покачих на дървото. Като наближи да залязва слънцето, туземците напълниха торбите си с ямс и таро и си отидоха. Аз останах на дървото. Предполагах, че капитанът или Грей тъкмо сега могат да дойдат, но никой не се появяваше. Стана съвсем тъмно. Отидох в градината, откъснах си един пъпеш и един кичур банани и се върнах под моето дърво. Нахраних се и дълбоко заспах.

IV

Събудих се рано сутринта. Наядох се с банани и пак се покачих на дървото. Туземците дойдоха и се пръснаха из градината — жените плевяха лехите, а мъжете свиваха дебели цигари под сенките и пушеха или дъвчеха бетел. Никъде не се виждаше бял човек.

Той не се появи нито на втория, нито на третия ден. Загубих всяка надежда да го намеря. На четвъртия ден реших да отида при устието на реката, където моите приятели от племето бома бяха оставили няколко кокосови ореха. В такава жега много по-приятно е да изпиеш сока на един кокосов орех, след това да се изкъпеш в океана и да легнеш под някоя дебела сянка, отколкото да висиш напразно по дърветата…

Кокосовите орехи бяха на същото дърво, където бяха ги оставили туземците. Пробих един с ножчето на капитана, изпих сока му, след това се съблякох и се изкъпах в морето. Водата беше топла, но все пак ме освежи.

Налегна ме дрямка. Избрах си по-дебела сянка край реката и заспах.

Събудих се от някакъв шум. Отворих очи и видях около себе си десетина туземци. Те седяха мълчаливо и ме наблюдаваха. Изтръпнах, но не смеех да помръдна.

— Андо! — обади се познат глас. — Тауо ала, Андо! — Познах Лахо. Той ме чакал три дена и като не съм се върнал в селото, тръгнал с хората си да ме търси. Помислил, че съм попаднал в ръцете на племето занго. Попитах го какво щеше да прави, ако племето занго наистина беше ме хванало в плен.

— Карарам! Карарам! — едновременно се обадиха няколко туземци.

„Карарам“ значи война.

Всички се радваха, че ме намерили жив и здрав, но аз бях разстроен. Мисълта за „белия човек от луната“ не ми даваше покой. Трябва да го намеря на всяка цена, дори с риск на живота си, но къде и как?

Лахо ми каза, че вчера те пак идвали да ме търсят и ме видели на скалата до малката река, но когато тръгнали към мене, аз съм избягал. Това ме учуди. И вчера, и оня ден бях на дървото, откъдето наблюдавах туземците в градината. Не бях ходил на скалата. Значи, те са видели друг човек. Значи, капитанът или готвачът — някой от двамата — наистина се е спасил. Разпитах Лахо и той подробно ми разказа, че като дошли вчера тук и като намерили непобутнати кокосовите орехи, тръгнали да ме търсят към залива. На високата скала, която се вдава дълбоко в океана, те забелязали бял човек, помислили, че съм аз, и тръгнали към него. Но щом ги видял, белият човек се хвърлил във водата и се скрил между скалите. Те извикали няколко пъти името ми, но никой не се обадил. След това туземците ми разказаха и друго, което още повече ме учуди: от същата скала те видели една голяма лодка. Такава лодка те виждали за пръв път. Тя не плавала, а стояла на едно място.

— Къде е тази лодка? — попитах аз развълнуван. Лахо посочи с ръка към залива.

— Там, между скалите — обадиха се няколко туземци.

— Елате да ми я покажете — помолих ги аз. Бързо стигнахме до голямата скала и се изкачихме на нея. Оттук се виждаше целият залив.

— Ето виж! — каза Лахо и посочи с пръст към скалите.

Онемях от изненада. Далече в залива, между Две скали, се подаваше над водата задната част от яхтата на плантатора. Предната част беше затулена от скалите и не се виждаше.

— Лодка! Голяма лодка! — каза Габон.

Да, нямаше никакво съмнение — това беше „голямата лодка“ на мистър Смит. Обясних на туземците, че с нея сме дошли на техния остров, и ги попитах къде точно се е скрил вчера белият човек.

— Там — каза Лахо, като посочи скалите към яхтата. — Ние викахме: „Андо, Андо“, но белият човек се скри.

— Ще го намеря! — извиках зарадван. — Още сега ще ида на голямата лодка. Той е там.

Казах на своите приятели да ме чакат на скалата и без да мисля много, аз се хвърлих във водата…