Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 62 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

Марко Марчевски, Остров Тамбукту, роман, пето издание

Редактор Мария Кондова Техн. редактор Виолета Кръстева

Коректор Добрина Имова

Излязла от печат на 30. V. 1985 год. цена: подвързия 2,68 лв.; брошура 2,47 лв.

ДП „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне
  2. — Оправяне на бележки под линия

Втора глава. Сражението. Решението на Смит и Арики. Пленници на японците. Капитан Сигемицу „Пожелавам ви успех, съюзнико“. Първожрецът в клопка. Отново при племето занго. Заслужено наказание

I

Те наистина дойдоха. Още не беше се съмнало, когато се събудих от силна пукотевица. Бързо излязох от колибата и в здрача на настъпващия ден видях две подводници, закотвени близо до брега. Оттам бляскаха чести светкавици — оръдията бълваха огън, а от двете страни на селището се чуваше трясък на автомати и картечници. Всичко ми стана ясно — през нощта японците бяха стоварили войски на острова далеч от селището и сега настъпваха от две страни. В самото селище се чуваше трясъкът на избухващите снаряди и писъците на жени и деца, които бяха се върнали от планината, след като подводницата изчезна снощи. А пожарите, които през нощта бяха угаснали, сега отново бушуваха и осветяваха тъмните води на океана с кървав блясък.

Боамбо беше разделил стрелците си на два отряда: единият се сражаваше на източния край на селището, а другият — на западния. Сражението не трая дълго: туземците бяха принудени да отстъпват пред по-силния враг. Наистина те се биеха храбро и отстъпваха крачка по крачка, но все пак отстъпваха, а на разсъмване се изтеглиха в планината.

И аз мислех да избягам с тях, но преди това реших да отида в колибата на Смит. Там беше скрита касетката с дневника на Магелан. Японците сигурно щяха да претършуват колибата и да открият касетката. Дневникът щеше да попадне в ръцете им. При тая мисъл аз забравих за опасността, която ме заплашваше, и хукнах към колибата на плантатора. Но колибата не съществуваше вече. От нея беше останала само купчина пепел … Спомних си, че никакъв пожар не би могъл да унищожи огнеупорната касетка, но нямах време да се ровя из горещата пепел. Японците всеки миг можеха да дойдат. Тичешком отидох в колибата на Арики. Там заварих първожреца и Смит.

— Вашата колиба е изгоряла! — казах аз на плантатора. Той скочи от нара и ме загледа уплашено.

— Изгоряла? Истина ли?

— Да, от нея е останала само купчина пепел.

— О, значи, аз съм последен сиромах! — хвана се Смит за главата. — Чувате ли, сър? Последен сиромах!

— Но касетката не е изгоряла, нали? — попитах го аз.

— О, сър! — възкликна плантаторът и очите му изведнъж засвяткаха радостно. — Вие сте напълно прав! Касетката е здрава! Никакъв пожар не би могъл да я унищожи, уверявам ви! А в нея са моите скъпоценности и чековата ми книжка!

— И дневникът на Магелан — прибавих аз.

— Да, и дневникът на Магелан. Всичко е наред, сър … Ние ще намерим касетката и ще я скрием от японците.

— Да, но аз не мисля да оставам при японците.

— Нима? Значи, докрай верен на племето?

— Да.

— Ваша воля — погледна ме Смит със съжаление.

— Вие ще намерите касетката, нали? — попитах го аз.

— Положително ще я намеря и ще я скрия.

— Добре. Но помнете, че дневникът на Магелан не е само ваш.

— Защо ми напомняте това, сър? — обидено каза Смит. — Нима мислите, че ще злоупотребя с доверието, което ми оказахте със Стерн? Да, а къде е той? Къде е моят капитан?

— Не зная.

— Да не би да е убит? — разтревожи се Смит.

— Не вярвам. А какво мисли да прави Арики? И той ли ще остане при японците?

Смит утвърдително кимна с глава.

— Вярно ли е това? — обърнах се към първожреца. — И ти ли оставаш при пакегите, които изгориха колибите на племето и убиха много жени и деца?

Арики се почесваше по гърдите и гледаше към земята. Той разбираше много добре какво върши и не смееше да ме погледне в очите.

— Да — каза той най-после и като посочи с ръка Смит, додаде тихо: — Той казва, че пакегите са добри хора и нищо лошо няма да направят на Арики. Пакегите ще уважават Арики повече от тебе…

Махнах с ръка и излязох. Аз разбирах Смит, макар че не го оправдавах. Той предпочиташе пленничеството пред остров Тамбукту, защото искаше на всяка цена да се върне в Англия при своето богатство. Но защо Арики остава при враговете на своето племе?

Тръгнах към пътеката, която водеше за планината. Неочаквано чух непознат глас зад гърба си и се обърнах. Видях двама японци на края на гората с насочени към мен автомати. И двамата бяха ниски, но доста широкоплещести, с жълти лица и полегати тесни очи. Единият беше много нисък, обут в тежки подковани обуща, над които бе закопчал бели гетри, а другият, малко по-висок, носеше ботуши, които стигаха чак до коленете му. Този с белите гетри ми извика нещо на японски и се прицели в мен. Дигнах ръце и застинах в очакване. „Нима ще стреля тоя идиот?“ — мина през ума ми. Не, той не стреля. Щом дигнах ръце, войникът свали автомата си и тръгна към мен.

— Инглиш? Американ? — попита ме той, като ме гледаше с черните си очички.

— Българин — отговорих аз.

— Бюлгар? — учуди се малкото войниче с белите гетри. Кимнах с глава:

— Бюлгар.

Войничето недоверчиво ме изгледа от главата до петите и зафъфла нещо на своя език, но аз само свивах рамене и мълчах. През това време другото войниче с високите ботуши влезе в колибата на първожреца и изкара оттам Смит и Арики.

Малкото войниче в гетри ме остави и отиде при Смит.

— Инглиш? Американ? — запита го то.

— Инглиш — отвърна Смит. — Поданик на негово величество английския крал!

— Инглиш! — изрева войничето в бели гетри и заблъска плантатора с приклада на пушката си.

Смит не очакваше такова посрещане. Като всеки богат човек той беше живял досега с чувство за превъзходство над другите. Това чувство го правеше самоуверен и дори надменен в отношенията си с хората. Освен това прекалено голямата му вяра в силата на Англия го караше да мисли, че щом изговори думата англичанин, всеки ще падне пред него на колене. И затова ударите по гърба му дойдоха като гръм от ясно небе.

А какво да кажа за Арики? Той също не беше възхитен от японците; Оказа се, че те далеч не са такива, каквито му ги представяше Смит.

Войниците ни подкараха към залива. Тук и там по пътеката лежаха убити мъже, жени и деца, имаше ранени, които напразно протягаха към нас ръце за помощ. Наоколо бушуваха пожари.

Заливът беше оживен. Японците прекарваха сандъци с муниции и ги разтоварваха на брега. Те си служеха с тесните лодки на туземците, които не бяха много удобни за превозване на големи товари, но все пак вършеха добра работа.

Тук беше и капитан Стерн. Той толкова се зарадва, като ни видя, че едва не изтърва тежкия сандък, който носеше на гърба си. И той като мен изостанал от туземците и японците го заловили, преди да успее да избяга в джунглата.

— Възможно ли е, Стерн? — възкликна Смит и се спря в почуда. — Нима ви заставиха да мъкнете тия тежки сандъци.

— А да не мислите, че върша това по собствено желание? — отговори Стерн, като сложи внимателно сандъка на пясъка.

— Как може! — възмути се Смит.

— Може, може!

— Изненадан съм, Стерн…

— Аз пък никак не съм изненадан.

— Но вие казахте ли им, че сте капитан?

— Казах им.

— И въпреки това…

— Въпреки това — прекъсна го Стерн, — а може би тъкмо за това ме заставиха да мъкна тия тежки сандъци.

Войничето с белите гетри отиде някъде и след малко се върна при нас с един офицер. И той беше нисък като войничето, и неговите очи бяха черни и тесни, а жълтеникавото му широко лице бе покрито със ситни лунички. Той каза нещо на своя напевен език и посочи към лодките, натоварени със сандъци. Това беше достатъчно, за да разберем, че трябва да се хващаме за работа.

Сандъците наистина бяха много тежки. Смит пъшкаше под тях и ругаеше японците, но съвсем тихо, да не го чуе никой. Малкото войниче с белите гетри беше го убедило, че самураите не се шегуват. Те намериха работа дори и на стария Арики, който беше само кожа и кости. Като видя, че няма да може да носи сандъци, офицерът го накара да изхвърля водата от лодките.

Следобед от подводниците пристигна един офицер и ни каза на развален английски език, че техният капитан искал да говори с нас. И тъкмо навреме, защото ние наистина изнемогвахме под тежките сандъци и от горещото слънце. Седнахме в една лодка и двама моряци ни откараха на подводницата. Капитанът — нисък, набит здравеняк със загоряло жълтеникаво лице и с изпъкнали скули — ни чакаше на палубата, малко разкрачен, с ръце, кръстосани отзад.

— Протестирам, сър! — припряно заговори Смит, като се задъхваше от умора и горещина. — Вашите войници ме биха! Аз съм член на Камарата на общините, сър! Аз съм поданик на негово величество английския крал!

Капитанът мълчаливо го гледаше със студените си черни очи.

— Вашите войници са невъзпитани, сър! — продължи Смит още по-разпалено. — Те ме биха, а след това ме заставиха да пренасям на гръб сандъци с муниции. Това е унизително, сър! Аз протестирам!

Той млъкна и избърса потта от шията си. По лицето на капитана трепна нещо като усмивка, но очите му си останаха все тъй студени. Той извика подофицера, който беше наблизо, и му каза нещо на японски. Подофицерът кимна с глава на Смит и го поведе към вътрешните помещения на подводницата.

— А вие какъв сте? — обърна се към мене капитанът. — Надявам се, че не сте член на Камарата на общините?

— Не. сър. Аз съм българин.

— Българин? О кей! А вие? — обърна се той към Стерн.

— Аз съм англичанин — студено отвърна Стерн. — Морски капитан.

— На военен кораб?

— Не, на търговски. По-право бях капитан на яхтата на господина, когото току-що отведоха.

— Нима той имаше яхта?

— Да, той имаше яхта.

— Казаха ми, че сте претърпели корабокрушение?

— Да, сър. Яхтата се разби в ония там скали. — Стерн посочи скалите, между които се виждаше палубата на нашата разрушена яхта.

Подофицерът, който беше отвел плантатора, се върна. Капитанът му каза нещо на японски. Подофицерът му отдаде чест и направи знак на Стерн да го последва.

Като останахме сами, капитанът на подводницата отново ме попита:

— Значи, вие сте българин?

— Да, българин — потвърдих аз.

Той ме изслуша мълчаливо, с малко наклонена настрана глава, като човек, който недочува и се старае да долови всяка дума на събеседника си. След това отново ме отрупа с въпроси. Освен пушки имат ли и друго някакво оръжие туземците? Не? Ол райт![1] Има ли и други европейци на острова? Не? И никакви войски? А откъде имат пушки туземците? От яхтата? Добре, много добре! А колко жители има на острова? Къде са техните села? Дълбоко в джунглата? И нямат никакви пътища? А добре ли говоря езика на племето? Познавам ли главатаря? Дори много добре? О кей!

Когато отговорих на многобройните му въпроси, той каза пресилено усмихнат:

— Ние сме съюзници с вас. България се присъедини към оста[2] — известно ли ви е това? Да? О кей! Да отидем да се почерпим, съюзнико… Но преди това да се запознаем. Капитан Сигемицу. А вашето име! Антон? О кей!…

Влязохме в тясната столова на подводницата, осветена само с една електрическа крушка, която процеждаше оскъдна жълтеникава светлина. Малката масичка, до която седнахме, беше завинтена за пода. Столовете също бяха железни и неподвижни. Един шишкав моряк в бяла престилка ни донесе сандвичи от пушена риба и бутилка вино. Сандвичите миришеха на пушек, но виното наистина беше хубаво, с вкуса на френското бордо, но с етикет на Филипинските острови … Когато чукнахме чашите, капитанът каза, че главното не е в пиенето, а в чукането — и ние още веднъж се чукнахме.

— Нали сме съюзници — добави той усмихнат. Да, той няма да ме третира като пленник, а като съюзник. И аз трябва да се отнасям към него с доверие, като към съюзник. На нас ни предстои обща работа. Да, да, обща, полезна работа… Какво се иска от мен? Само едно: да се върна на острова и да придумам главатаря на племето да прекрати съпротивата. Всички туземци да се върнат по домовете си и да се отдадат на мирен труд. Това е най-разумното, което диваците могат да направят. Трябва да обясня на главатаря, че всяка съпротива ще бъде безполезна. Все едно, диваците ще бъдат победени и тогава цялото племе заедно с жените и децата ще бъде унищожено до крак. Островът е нужен на Япония. Той ще бъде превърнат във военна морска база. Японците ще прекъснат пътя на американските кораби, които пренасят оръжие за Русия през Персийския залив. След това ще прекъснат пътя и на английските кораби за Индия и Зондските острови. Британският лъв с проскубана грива ще бъде затворен в клетката на неговия малък остров и там ще бъде доубит напълно.

— Аз ви казвам всичко това — заяви капитан Сигемицу, — за да разберете колко важен е за нас сега тоя остров. Постарайте се да обясните това на племето. Нека всички разберат, че работата е много сериозна и аз няма да се шегувам.

— Добре, ще обясня това на главатаря — казах аз. — А какво става с Русия? Ние бяхме откъснати от света почти цяла година и нищо не знаем.

— Германските войски са в Сталинград — отвърна капитанът.

— А Москва и Ленинград?

Капитанът мрачно каза:

— Когато германците стигнат Урал, Москва и Ленинград сами ще се предадат. — И като се сети, че е казал повече, отколкото трябва да се каже на един „съюзник“, той продължи: — Както виждате, аз съм напълно откровен с вас и не крия, че този малък остров има голямо значение за нашата окончателна победа. Трябва на всяка цена да убедите главатаря да спре съпротивата. Ако е нужно, обещайте му подкуп. Чел съм някъде, че диваците дават мило и драго само за една проста дрънкулка.

Спомних си дрънкулките на Смит и казах:

— Напротив, туземците са неподкупни. Те са големи патриоти.

— Патриоти? Разсмивате ме, сър… — И той наистина се засмя, като друсаше широките си рамене. Жълтите му зъби неприятно святкаха. После изведнъж стана сериозен и мрачно добави: — Ако не се подчинят, ще ги изтребя до крак. Кажете това на главатаря. Аз имам достатъчно войници и оръжие за една сбирщина от две хиляди души.

Чувствувах как възмущението се надигаше в мен. Помъчих се да го потисна и попитах:

— А какво мислите да правите с двамата англичани?

— Ах, да… Добре, че ми напомнихте. Вярно ли е, че оня дангалак е член на английската Камара на общините?

— Не зная. Възможно е … Той е богат индустриалец, има плантации на Кокосовите острови.

— А истина ли е, че другият бил капитан на неговата яхта?

— Истина е.

— Добре! — кисело се усмихна капитанът. — Членът на английската Камара на общините ще чисти клозетите, а на моряка ще дам почетна работа: той ще бели картофи и ще мие съдовете в кухнята. — Като изпи чашата си на един дъх, той неочаквано стана и каза: — И тъй, решено. Сега ще ви дам бележка, с която ще можете свободно да се движите из острова във всяко време на денонощието. Ако стане нужда, моите войници ще ви оказват съдействие. От този момент вие сте под закрилата на японското знаме и войник на царя-слънце. Ако завършите успешно преговорите с главатаря, ще получите награда. Но ако освен това доведете главатаря на подводницата, ще окачите на гърдите си златния медал. Пожелавам ви успех, съюзнико!

Той ми подаде ръка и отиде в кабината си, без дори да ме попита дали съм съгласен да играя ролята на посредник, или не.

II

Двама моряци ме откараха на брега. Тук още кипеше работа: японците разковаваха сандъците с патрони, други сглобяваха няколко тежки картечници, чиито триножници бяха потънали дълбоко в пясъка, трети копаеха картечни гнезда на близките височини. По всичко личеше, че японците се страхуваха от нападение и се готвеха за отбрана.

Тук заварих и първожреца — той все още изхвърляше водата от лодките. Като ме видя, изтича при мен и почна да хленчи:

— О, Андо! Кажи на пакегите да ме оставят на мира. Аз съм стар, не мога да работя. Кажи им, че искам да говоря с техния тана…

— Какво ще му говориш?

— Ще му кажа, че съм първожрец. Ако той е умен човек, ще разбере, че мога да му бъда полезен.

— С какво можеш да му бъдеш полезен? — попитах го аз.

— Ще кажа на моите хора да не воюват с пакегите.

— Но те няма да те послушат.

— Ще ме послушат, Андо! Хората от моя род ще ме послушат. Кажи на жълтия тана, че аз ще го осиновя и той ще живее на острова като син на нашето племе. И неговите стрелци ще станат синове на нашето племе. Ако жълтият тана даде коняк и цигарки на Арики…

— Млъкни! — извиках му аз. — Жълтият тана няма нужда от тебе. Той има достатъчно стрелци, за да избие цялото племе.

Тръгнах към селището, но Арики ме хвана за ръката и просто не искаше да ме пусне. Гледаше ме с тесните си миши очички и хленчеше. Той беше отвратителен.

Около нас се събраха десетина моряци, дойде и един офицер, когото виждах за пръв път. Казах му, че съм натоварен от капитана със специална задача, и му подадох бележката. Като я прочете, офицерът застана мирно и ми отдаде чест.

— Мога ли да ви бъда полезен с нещо? — попита ме той на английски.

— Дайте ми този старец — кимнах с глава към Арики. — Той не може да ви върши никаква работа, а на мен ми е нужен.

— Вземете го — махна с ръка офицерът, сякаш отпъждаше досадна муха. — Научил две английски думи и само тях повтаря: „Коняк, цигарки, коняк, цигарки.“ По-скоро да се маха от главата ми. Ние сме свикнали сами да си пием коняка и сами да си пушим цигарите.

През това време Арики беше седнал на пясъка и гледаше ту мене, ту офицера. Казах му да стане и да върви с мен.

— Къде ще ме водиш? — попита ме той.

— При жълтия тана.

— При жълтия тана? Истина ли?

— да.

— А къде е той?

— В селото.

— Не е ли в голямата лодка?

— Не, той е в селото.

— Не лъжеш ли?

— Защо ще те лъжа? Аз отивам при него. Ако искаш, ела и ти, ако не — върви отгрибай водата в лодките.

— О, Андо! Ще дойда, Андо!

И той защъпука с босите си крака след мене.

Отидохме в селището. Недогорелите колиби още димяха. На мегдана зееше дълбока яма от снаряд. Близо до нея лежеше по гръб убита жена с окървавено лице, а до гърдите й беше се притиснало малко детенце с откъснати крака.

Влязохме в колибата на първожреца. Тя беше непокътната. Рогозките и гърнетата бяха по местата си. Японците нищо не бяха задигнали.

— Вземи „белите листа“ — казах аз на първожреца.

— Защо? — попита ме той, като ме погледна недоверчиво.

— Защото ще ти потрябват. Сега ще отидем при жълтия тана. Жълтият тана ще каже: „Не, тоя човек не е Арики. Арики има «бели листа», а тоя няма.“

Арики ме гледаше с подозрение и се колебаеше. Не го ли лъжа? Не искам ли да му отнема „белите листа“? Те бяха неговата сила, с тях първожрецът заблуждаваше туземците. Ако ги загуби, с какво ще заплашва непослушните?

— Вземи ги и да вървим по-скоро при вожда на пакегите — настойчиво казах аз. — Той ще ти даде коняк и цигарки. Много коняк и много цигарки. Ще ти даде гривни и гердани. Всичко ще ти даде. Вземи „белите листа“ и да вървим.

Аз наистина исках да унищожа „белите листа“, за да отнема от ръцете на първожреца най-силното му оръжие, което всяваше страх у туземците и ги караше безпрекословно да му се подчиняват. Арики подозираше това и се колебаеше. Но като чу, че главатарят на пакегите ще му даде много коняк и много цигари, забрави всичко. Той разбута нара, пъхна ръката си под бамбуковите пръти и измъкна оттам дневника на яхтата. Сложи го в една торба и отново тръгнахме.

Стигнахме в селото. Мислех да намеря касетката с дневника на Магелан, за да я отнеса при туземците, и се насочих към колибата на Смит и Стерн, от която бяха останали само купчина пепел и няколко недогорели, овъглени греди, но веднага се отказах от това свое намерение.

Близо до гората десетина войници от морската пехота бяха заели позиция в набързо изкопан окоп. На няколко крачки от окопа, прикрит зад дебело дърво, лежеше млад сержант с готов за стрелба автомат. Щом ни видя, той ни извика нещо и тръгна към нас със ситни крачки. Подадох му бележката на капитана. Сержантът я прочете, като мърдаше дебелите си устни, огледа подписа, печата и ми я върна. След това отдаде чест, отиде на предишното си място и отново залегна зад дървото. Ние не го интересувахме вече.

— Да вървим! — казах аз на Арики.

— Къде?

— При жълтия тана.

— Нали каза, че е в селото?

— Бил в селото, но тоя жълт дявол ми каза, че отишъл горе на хълма в малката колиба.

Над селото, на върха на един хълм, имаше малка колиба, в която ловците се подслоняваха в лошо време, а понякога и преспиваха в нея, когато замръкваха в джунглата. Целта ми беше да отведа Арики колкото се може по-далеч от японците, а след това вече лесно щях да се справя с него. Тръгнах решително и си мислех: „Какво ще правя, ако откаже да излезе от селото? Пред очите на японците не бих могъл насила да го заставя да върви с мен. Нима планът ми ще пропадне в последния момент?“ А планът ми беше да отведа Арики в джунглата при племето. Ще ми повярва ли първожрецът и този път, или ще разбере какво му готвя? Обърнах се и видях, че той вървеше подире ми. Бавно и колебливо, но все пак вървеше…

Навлязохме в гората. Пътеката беше стръмна. Изкачвахме се бавно, като се хващахме за лианите, превързани като въжа за дърветата. Без помощта на тия лиани човек би трябвало да пълзи — толкова беше стръмна пътеката. Освен това дебелите корени на гигантските дървета тук и там препречваха пътя ни и образуваха високи прагове, които също затрудняваха изкачването. Арики се умори и аз трябваше често да го чакам, докато си почиваше.

Когато най-после се изкачихме на хълма, пред погледа ни се откри голяма част от брега и целият залив. Долу се виеше син пушек от недогорелите колиби. Виждаха се и двете подводници — те приличаха на кибритени кутийки, захвърлени в безкрайната шир на океана.

— Ох, да починем! — въздъхна Арики и тежко се отпусна на земята.

Стори ми се, че за един ден той беше остарял с десет години. На лицето му беше изписано страдание. Той притвори очи — същите очи, в които до вчера горяха зли пламъчета. Бях готов да му кажа истината и да го оставя сам да реши да отиде ли при племето, или да се върне при японците. Но като си спомних колко горчивини беше ми причинил — не само на мен, но и на много туземци, — аз си казах: „Не го съжалявай. Той напълно е заслужил участта, която го очаква. Всяко ненаказано престъпление насърчава престъпника …“

Отново тръгнахме и след половин час стигнахме до колибата. Тя бе построена до висока скала, от която скачаше малък поток. В течение на векове водата беше издълбала в гранита дълбок вир, в който водата се виеше на въртопи и се пенеше. Наоколо се издигаха високи дървета, чиято сянка падаше над водопада. Тоя красив, притулен кът сякаш бе създаден само за отмора. Човекът, който пръв е дал идеята да бъде построена тук тази малка колиба, положително е бил поет по душа и сърце.

Седнах на края на скалата. Долу под мен водата бучеше и пръскаше хиляди ситни капки, които блестяха на слънцето с всички цветове на дъгата. Арики се изкачи по стъпалата, издълбани в гранита, и надзърна в колибата.

— Жълтият тана не е тук! — извика той смутен.

Аз мълчах. Първожрецът бързо слезе при мен и пак извика:

— Чуваш ли, Андо? Жълтият тана не е тук! Ти ме излъга!

— Да, излъгах те! — признах аз.

Бях смутен. Не можех да гледам първожреца в очите, макар да смятах, че той напълно заслужаваше участта, която му готвех:

— Какво ще правиш с мен, Андо? — проплака Арики. — Къде ме водиш?

— При тана Боамбо.

— Не, не! — извика Арики отчаян и отстъпи назад. — Искам да ме заведеш при жълтия тана! Ти обеща! Ти ми каза, че жълтият тана ще ми даде много коняк и много цигарки!…

Отвърнах глава от противния старец. Да, той беше непоправим. Дори и сега в него не заговори съвестта. А колко прегрешения тежаха на побелялата му глава! Тоя човек не заслужаваше съжаление и милост…

— Върви с мен, подлец! — извиках му строго и като го хванах здраво под ръка, поведох го по пътеката през високата трева аланг-аланг, която покриваше поляната около колибата.

— Не, не! — задърпа се първожрецът и седна в тревата. — Няма да дойда! Не искам да отивам при Боамбо! Той ще ми отнеме седемте пояса на мъдростта и ще ме прогони в джунглата! Не искам, чуваш ли! Заведи ме при жълтия тана! Шамит каза, че жълтият тана има много коняк и цигарки.

— Върви с мен, нещастнико! Ти измени на своето племе и отиде при неговите врагове. За коняк и цигарки си готов да продадеш рода си и цялото племе! Ставай! Живо!

Като разбра, че не се шегувам, Арики стана и тръгна бавно пред мен с наведена глава. Той приличаше на престъпник, чиито вериги му тежат повече от извършеното престъпление.

— Веднъж ти ми каза, че има добри пакеги — мърмореше той, като пристъпяше едва-едва по утъпканата пътека. — И Шамит ми каза днес: „Пакеги нанай-нанай.“ О, той ме излъга! И ти ме измами! Защо? Арики е стар. Арики е уморен. Арики не може да върви…

Все пак той вървеше, макар и бавно. Навлязохме в гората. Изведнъж ни обгърна полумракът на тропическия лес, сякаш слънцето беше угаснало. Отвсякъде лъхаше прохлада. Наоколо се издигаха дебели и високи дървета, чиито мощни клони, преплетени с гъста мрежа от лиани, образуваха над главите ни непроницаем свод, през който едва проникваше ярката светлина на деня. В тишината на тоя полумрак човек се чувствува самотен и безпомощен.

Неочаквано иззад едно дебело дърво излезе млад туземец и ни препречи пътя с дългото си копие. Цялото му тяло от главата до петите бе намазано със сажди, а лицето, гърбът и гърдите му бяха нашарени с бели черти, които показваха, че племето е във война.

— Стой! — извика младият мъж и насочи копието си към нас. — Къде отивате?

— При тана Боамбо — отговорих аз.

— А къде бяхте?

— При пакегите.

— При жълтите дяволи — поправи ме той.

Младият мъж ни изгледа подозрително и попита:

— И Арики ли беше при тях?

— И той.

— Значи, истина е! — мрачно каза младият туземец. — Всички разправят, че Арики останал при жълтите дяволи…

— Да, той беше при тях — потвърдих аз.

— Ух! — стрелна го с очи туземецът. — Предател! Сега гневът на Дао ще се стовари върху старата ти глава. Да вървим! — И като тръгна пред нас, той ни предупреди: — Внимавайте! Ако видите на пътеката стрела или копие, не го пипайте — то носи смърт. Ако лиана или клон са препречили пътеката, не се докосвайте до тях, защото и те носят смърт. Внимавай, Андо! Виждаш ли тази ирена? — И той ми посочи дългото стъбло на палмата ротанг, което препречваше пътеката на височина около един метър от земята. — Тя е смъртоносна. Внимавай!

Той се наведе ниско и пълзешком мина под лианата, без да я докосне.

По пътеката имаше още много такива смъртоносни препятствия. Всяко от тях бе превързано с тънък канап, прикрит в буйната зеленина. За другия край на канапа бе превързана скрита в зеленината изопната тетива, на която бе прикрепена отровна стрела. Едно леко докосване до забито в земята копие или до тънка лиана, която е препречила пътеката — и от гората излита отнапред нагласена отровна стрела и се забива в тялото на този, който се е докоснал до копието или до лианата.

„Японците мъчно ще завладеят острова — мислех си аз. — Те превзеха само крайбрежието около залива и селището на туземците, но едва ли ще проникнат във вътрешността, ако всички пътеки са осеяни с тия хитро направени смъртоносни препятствия.“

Пътеката лъкатушеше през непроходимия лес, покрай дънерите на вековни дървета и се спусна в дълбок дол със стръмни брегове и сипеи, подкопани от прииждащите води през време на поройните дъждове. Но сега в тясното корито протичаше само плитка вадичка с кристално бистра вода. Утолихме жаждата си и си починахме, след това се заизкачвахме по отвъдния склон. Той беше много стръмен, а пътеката се простираше право нагоре като по опънат конец и ние трябваше да пълзим и да се хващаме за корените на дърветата или за коловете, набити в земята специално за тази цел. И ако нашият водач не ни показваше кой корен и кой кол е опасен, положително щяхме да станем жертва на някоя отровна стрела.

Арики се задъхваше от умора. Той проклинаше и мен, и Смит, и всички пакеги, макар че самият той си беше виновен за нещастието, което го сполетя.

III

Най-после излязохме на една малка равна поляна, обрасла с млада трева и изпъстрена с червени, сини и жълти цветя. Наоколо се издигаха високите дървета на джунглата, чиито върхове се губеха в безоблачното небе. Под сенките, направо върху меката трева, бяха се разположили стотина туземци в най-различни пози и положения: едни седяха кръстато, с ръце на коленете и тихо си приказваха, други лежаха по гръб с ръце под главите си, мечтателно загледани към слънчевото небе, трети лежаха по корем и пушеха. Боамбо беше седнал под едно бананово дърво, заобиколен от десетина възрастни мъже. Между тях беше и Гахар. Всички бяха избягали от куршумите и снарядите на японците, но се чувствуваха спокойни, защото знаеха, че скритите в гората отровни стрели и постовете край пътеката ги пазеха от враговете.

Като ме видяха, туземците наскачаха прави и се развикаха:

— Андо! Андо!

— Нашият Андо пристигна!

— Ела при нас, Андо!

Отидох при главатаря. Той ме посрещна със светнал поглед и широка усмивка, зарадван от моето неочаквано появяване.

— Ти си жив, Андо! — възкликна той, като ме потупваше приятелски по гърба. — А аз помислих, че жълтите дяволи са те убили!…

— Жив съм, тана Боамбо — отговорих аз. — Жълтите дяволи ме изпратиха при тебе. Трябва да поговорим… А къде е Амбо?

— Тука съм! — обади се синът на главатаря и като се промъкна между навалицата, дойде и ми стисна ръката над лакътя.

— А Зинга? — попитах го аз.

— Зинга е при другите от нашето село. Там е и майка Щугао.

Той ми обясни, че всички жени, деца и старци, които не могат да мятат копия, отишли навътре в джунглата. Там имало голяма поляна, покрита с високата трева аланг-аланг. Край поляната протичал поток. Жителите на Букту с изключение на стрелците се настанили там на лагер. Всички насядаха под сенките, само Арики остана сам на края на гората. Той беше закрил лицето си с ръце, сякаш не смееше да погледне хората, които до вчера се бояха от него.

— Откъде се взе това куче? — попита ме Амбо, като посочи с ръка първожреца. В гласа му трептеше омраза. Той не можа да обикне първожреца и след като се ожени за дъщеря му.

Разказах на всички за нашия разговор с първожреца в неговата колиба, как той решил да се предаде на японците, как японците го бяха накарали да изгриба водата от лодките и как искаше да го заведа при „жълтия тана“. Туземците ме изслушаха възмутени от измяната на първожреца. Те и по-рано не го обичаха и му се подчиняваха от страх, а сега, когато Арики беше престъпник в техните очи, гневът им избухна с голяма сила. Те бяха готови да се разправят с него, но все пак никой не дигна ръка, всички чакаха да чуят какво ще каже Боамбо.

— Арики се предаде на враговете, опозори племето и седемте пояса на мъдростта! — гневно извика главатарят. — Великият съвет ще избере друг пуирара, а тоя ще го прогоним в джунглата при маймуните. — В джунглата! При маймуните! — обадиха се много гласове.

Възмущението на туземците показваше, че те са решили твърдо да се отърват от омразния първожрец.

— А ти защо отиде при жълтите дяволи? — попита ме Гахар.

— Аз не отидох при тях доброволно. Те ме хванаха, преди да успея да се скрия в джунглата, и ме откараха на голямата лодка при своя главатар.

— Чувате ли? — обърна се Гахар към туземците. — Андо не се предал доброволно на жълтите дяволи. Андо се би заедно с нас против тях. Андо е наш!

— Наш! Наш! — обадиха се много гласове. Попитаха ме за Смит и Стерн. Казах им, че и двамата са пленници на японците.

— А как избяга от жълтите дяволи? — попита ме Гахар.

— Не избягах, Гахар — отговорих аз. — Главатарят на жълтите дяволи сам ме изпрати при вас. Той иска да се предадете без бой.

— Да се предадем без бой! Хе-хо! Тоя жълт тана е голям глупак. Неговите стрелци влязоха в селото ни, но тук те никога няма да дойдат.

— Никога! — потвърдих аз. — Жълтите дяволи са силни, когато стрелят от големите лодки. Те са силни и когато се бият на открито място, защото имат много стрели, които изпущат гръмотевици. Но в джунглата те са безпомощни. Тук зад всяко дърво ги дебне смъртта. Жълтият тана знае това и иска да ви измами.

— Няма да ни измами! — извика Боамбо. — Ние ще се бием до последния човек, но няма да се предадем на жълтите дяволи. Анге бу!

Той извади лулата си от малката торбичка, която висеше на гърдите му, натъпка я с жълти листа и запуши, за да разсее гнева си.

Като гледах туземците, аз си помислих: „Тия хора обичат свободата и земята си и няма да отстъпят нито пред оръдията, нито пред картечниците на японците. Тоя малък, но жилав народ няма да загине, дори и ако бъде победен.“

Боамбо заповяда да смъкнат седемте пояса на мъдростта от кръста на Арики. Амбо сякаш само това чакаше — тичешком отиде при първожреца и му извика силно, за да го чуят всички:

— Стани, куче! Свали седемте пояса на мъдростта! Живо! Ти не си достоен да ги носиш — не!

Първожрецът се надигна тежко, покорно свали поясите от кръста си и ги даде на Амбо. След това отново седна, без да промълви нито думица.

Амбо подаде поясите на баща си. Боамбо препаса единия, втория даде на Гахар, а останалите даде на петима стрелци и им поръча да ги отнесат в петте села на племето и да ги предадат на таутите. Всеки пояс принадлежеше на едно от селата на племето. Когато избрали Арики за пуирара, те му дали поясите и го облекли със своето доверие. Арики бе злоупотребил с това доверие и сега нямаше право да носи поясите. Те ще бъдат предадени на оня, когото Великият съвет на ренгатите и таутите избере за първожрец.

Макар да беше главатар на племето, в мирно време Боамбо нямаше право да отнема поясите на Арики и да го лишава от длъжността му. Това можеше да направи само Великият съвет на ренгатите и таутите. Но сега племето беше във война, правата на главатаря бяха по-големи, отколкото в мирно време и той ги използува с една решителност, каквато никога по-рано не бе проявявал. Това можеше да се обясни само с едно: измяната, особено през време на война, се смяташе за най-голямо престъпление. Сега оставаше да се види дали Великият съвет ще се съгласи с решението на Боамбо и дали ще прогони Арики в джунглата.

IV

Сутринта рано петимата ренгати и петимата таути от различните села на племето пристигнаха почти едновременно. Всеки от тях носеше в дясната си ръка снопче сухи пръчки. Боамбо ги посрещна мълчаливо и ги заведе по средата на поляната. Към тях се присъедини и Гахар, който беше таути на Букту. Аз разбрах това едва вчера, когато Боамбо му даде един от поясите на мъдростта. Макар да бе мой приятел, по-рано той никога не беше ми казвал, че е таути. Да, Гахар беше много скромен.

Таутите и ренгатите се наредиха в кръг и поставиха сухите пръчки пред себе си. Боамбо застана по средата на кръга и сложи пред краката си сухо подострено колче и малка суха дъска с дупка по средата. По даден знак таутите почнаха да се движат в кръг около главатаря. Когато обиколиха три пъти около него, те се спряха всеки пред своето снопче от сухи пръчки, а Боамбо постла една рогозка и седна върху нея с подгънати крака. Ренгатите и таутите също седнаха. Боамбо взе дървените уреди за добиване на огън, постави подострения край на колчето в дупката и почна да го върти силно със специален уред от дърво и връв, подобен на лък. След силно и продължително търкане стърготините, които бяха се отронили в дупката на сухата дъска, запушиха и се разпалиха. Тогава Боамбо запали дървата пред себе си, а след него ренгатите и таутите запалиха своите дърва. Когато седемте огъня се разгоряха, Боамбо стана и доведе таутите и ренгатите в кръг, както по-рано, само че сега, като минеше край огъня, всеки от тях се завърташе така, че огънят да го огрее от всички страни. Това означаваше, че те съгряват взаимното си разположение, за да решат въпроса дружно. Тази церемония ми беше известна вече, само че през време на нашето осиновяване я ръководеше първожрецът, а сега — главатарят. Както тогава, така и сега таутите и ренгатите обиколиха три пъти огньовете и отново седнаха по местата си. След това Боамбо запали лулата си от своя огън, смукна три пъти дим и го изпусна веднъж към зенита, втория път към земята и третия — към слънцето. Лулата обиколи всички таути и ренгати и отново се върна при Боамбо. Главатарят изтупа неугасналата й пепел в огъня, тури я в малката си торбичка и стана, а таутите и ренгатите останаха седнали на местата си. Боамбо изгледа всички поред, хвърли поглед и към стрелците, които бяха се събрали в кръг, дигна ръка и започна дълга реч против Арики. Той изложи всичко онова, което бях му разказал: как първожрецът решил да остане при жълтите дяволи от голямата лодка и как ме молел да кажа на главатаря на жълтите дяволи, че той е пуирара и ще заповяда на племето да прекрати борбата, ако жълтият главатар му даде коняк и цигари. С една дума, той обвини Арики в измяна. Накрая се обърна към мен и ме помоли да потвърдя това, което той бе казал. Аз повторих всичко, което бях чул от устата на Арики и което бях видял с очите си. Тогава Боамбо се обърна към Арики.

— Ти остана при жълтите дяволи. Ти опозори своя род и цялото племе. Ти си искал да предадеш племето на нашите врагове. Вярно ли е това?

Арики мълчаливо кимна с глава. Той не можеше да отрече обвиненията.

Боамбо се обърна към таутите и ренгатите и каза:

— Арики наруши дадената дума пред Великия съвет и опозори седемте пояса на мъдростта. Какво наказание да му наложим?

Някой попита какво предлага самият Боамбо.

— Предлагам — отвърна главатарят — да отнемем от Арики седемте пояса на мъдростта и да изберем друг пуирара. Предлагам Арики да бъде изключен от Великия съвет. Но той предаде своя род и трябва да бъде отстранен и от него. Нека иде да живее в джунглата при маймуните или в планината при друго племе Анге бу!

Ренгатите и таутите кимнаха с глави в знак на съгласие. Арики мълчеше с наведена глава. Сега той не приличаше на оня самонадеян, нахален и властолюбив първожрец, който заплашваше туземците с „белите листа“, а по-скоро на човек, влачен от мътен порой — отпаднал, безпомощен и отчаян. Но никой не го съжаляваше.

— Стани! — извика му Боамбо. — Какво ще кажеш?

— Няма какво да кажа — съкрушено отвърна първожрецът.

Боамбо го изгледа сърдито, но в същия миг в погледа му загоря искрата на съжалението и той каза с омекнал глас:

— Махни се от очите ми, не мога да те гледам!

Арики се отмъкна настрана като бито куче.

— А сега да изберем нов пуирара — обърна се Боамбо към ренгатите и таутите. — Кой е най-достоен между таутите да носи седемте пояса на мъдростта? Кажете, аз слушам!

— Нека тана Боамбо каже! — обади се един от таутите.

— Нана, ще кажа! Аз мисля, че Гахар, син на рода Бантенго и брат на рода Бинторонга е най-достоен да носи седемте пояса на мъдростта. Съгласни ли сте, комунатуа?

— Съгласни! Съгласни! — в хор отвърнаха таутите и ренгатите.

Тогава Боамбо се обърна към Гахар и го запита:

— Какво ще кажеш Гахар, син на Бантенго и брат на рода Бинторонга? Съгласен ли е да служи вярно на племето занго и обещава ли да пази седемте пояса на мъдростта чисти?

Гахар се смути. Види се, той не бе очаквал такова предложение и сякаш се срамуваше от голямата чест, която му правеше Великият съвет. Като пристъпяше от крак на крак, той стеснително гледаше главатаря с живите си черни очи, сякаш го питаше: „Защо направи това? Нима аз съм най-достойният?“

— Съгласен ли си? — повторно го попита Боамбо.

— Съгласен — тихо отвърна Гахар.

Таутите му подадоха поясите и той ги препаса. С това церемонията свърши. Арики беше наказан. Позорът, който беше лепнал върху челото на рода си и на цялото племе, остана негов личен позор. По-късно узнах, че неговият род го изключил и му отнел правото да се нарича син на племето занго. Арики взел личните си вещи — брадвата, която бях му подарил, копието, лъка, стрелите и една торба с варени батати — и потънал в джунглата…

V

На другия ден след заседанието на Великия съвет реших да се върна на подводницата. Преди това исках да видя Зинга, но не я намерих в лагера на туземците. Тя беше отишла в Калио. Никой не можа да ми каже защо е отишла там. Може би заради неудобствата на лагерния живот? Разбира се, нарът, постлан с рогозка, е по-удобно легло от коравата гола земя, но биваше ли заради това Зинга да излага живота си на опасност? Ако хрумне на японците да дебаркират войски в Калио, тя можеше да пострада. Нейната постъпка бе неблагоразумна. Посъветвах Боамбо да каже на всички жители на Калио веднага да напуснат селото и да се изтеглят в планината. По-добре да търпят несгоди и лишения, отколкото да излагат живота си на опасност. Боамбо веднага извика сина си и го изпрати в Калио.

— Нека всички дойдат в нашия лагер — каза той. — Но стрелците да останат в селото, да го защищават от жълтите дяволи.

Преди да си тръгна, реших да поговоря сериозно и с Гахар. След като беше „разжалван“, заедно със седемте пояса на мъдростта Арики предаде на Гахар и дневника на яхтата. Аз можех да го унищожа още вчера и да избавя племето от тая пакост, наричана от първожреца „бели листа“, но не посмях. За такава дръзка постъпка племето би ми потърсило сметка, а аз не исках да дразня хората, нито пък да споделям участта на Арики. Сега, след като дневникът бе попаднал в ръцете на Гахар, аз се помъчих да го убедя да го изгори и да развее пепелта му по вятъра. Отначало Гахар не се съгласяваше. Той смяташе белите листа за свещени и дори се страхуваше да се докосне до оръфаните корици на дневника. Но кой би могъл да гарантира, че след време и Гахар няма да използува дневника във вреда на туземците? Едва след като му обясних какво представляват от себе си белите листа, Гахар се разколеба. И наистина, може ли да бъде свещено това, което е принадлежало на пакегите? Не и не! Та нали жълтите дяволи — японците, — които Гахар смяташе също за пакеги, избиха много хора, запалиха колибите и прогониха жените и децата в джунглата… Гахар не иска да има нещо, което да му напомня за пакегите. В бъдеще племето няма да допусне на острова нито един пакеги. Разбира се, аз мога да остана при тях, защото съм добър пакеги. Смит и Стерн също могат да живеят на острова, защото и те са синове на племето, но щом са отишли при жълтите дяволи, нека си стоят при тях. Аз единствен съм останал верен на племето и затова Гахар ме обича повече, отколкото по-рано.

— Послушай ме, изгори белите листа — отново го посъветвах аз. — Те носят беда на племето, повярвай ми.

— Нана, ще ги изгоря — решително каза Гахар. — Ще ги изгоря, бъди спокоен.

Аз наистина бях спокоен, защото знаех, че обещанието на Гахар не е празна дума.

Време беше да се върна на подводницата. Всички ме съветваха да остана при тях, но аз отказах. Докато капитан Сигемицу, когото туземците наричаха тана на жълтите дяволи, ми имаше доверие, аз можех да бъда полезен на племето било като посредник, било по някакъв друг начин.

— Няма ли да те убият жълтите дяволи? — попита ме Боамбо.

Когато му казах, че няма да ме убият, той пак попита:

— Кажи, Андо, враг ли си на жълтите дяволи?

— Да! — казах аз. — Вашите врагове са и мои врагове. Но аз ще се върна на голямата лодка, защото искам да помогна на племето.

Боамбо ме гледаше учуден и замислен. Той не можеше да разбере как може да бъде полезен на племето един човек, който отива при неговите врагове.

— Ако не ми вярваш — казах аз, — готов съм да остана при вас.

— Вярвам ти! — каза Боамбо. — Ти си наш. Ние те обичаме и ти ни обичаш. Прави това, което си намислил, щом то е за наше добро.

Простих се с всички и тръгнах обратно по същата пътека, по която бях дошъл вчера. Пред мене вървеше вчерашният водач. Когато навлязохме дълбоко в гората, казах му да се върне при своите. Аз и без него щях да намеря пътя, защото само една-единствена пътека водеше към залива. Но водачът поклати отрицателно глава и каза:

— Погледни нагоре и виж колко опасно е да вървиш сам из джунглата.

Погледнах към гъстите клони на дърветата, но колкото и да се взирах в тях, не забелязах Никаква опасност. Тогава моят водач подсвирна някак особено и от няколко дървета се чу същото подсвиркване. Едва тогава разбрах, че между клоните на дърветата имаше скрити стрелци, които чакаха да се появи някой жълт дявол, за да го поразят с отровните си стрели и копия.

Нито един враг не би могъл да се доближи до лагера на туземците. И ако японците все пак се решат да „прочистят“ острова, тежко им и горко! Смъртта ги дебнеше на всяка крачка.

Бележки

[1] Ол райт! — Добре, отлично!

[2] Оста — съюзът между Германия, Италия и Япония през последната световна война се наричаше „оста Рим, Берлин и Токио“.