Марко Марчевски
Остров Тамбукту (26)

I

Бяхме седнали със Смит на нара пред моята колиба и разговаряхме за Арики. Напоследък първожрецът още повече се пропил. Всеки ден искал „коняк и цигарки, коняк и цигарки“ … Веднъж Смит отказал да му даде и тогава първожрецът го заплашил, че ще го хвърли в Голямата вода. Смит веднага му дал цяла бутилка коняк.

— А защо дадохте коняк на ония бандити, които искаха да запалят колибата ми? — попитах го аз.

— Как няма да им дам? — въздъхна Смит. — Първожрецът ги доведе. Те нахълтаха в колибата ми и всичко щяха да разграбят, ако не бях им дал по една бутилка коняк. Ако знаех какво са намислили да правят, не бих им дал нито капка дори и да ме убиеха. Но Арики нищо не ми каза. Той скри от мен замисленото престъпление, уверявам ви.

Аз се въздържах да говоря каквото и да било за Арики. Подозирах, че Смит си прави своя политика с коняка и иска да използува първожреца за тъмни цели. Затова бях предпазлив.

Неочаквано по пътеката, която водеше за селото, се зададе капитанът. Дойде при нас, седна мълчаливо на нара и задими с холандската си лула. Както винаги, той беше разкопчал яката на ризата си и изтриваше с носна кърпичка потта, която изобилно течеше по шията му. Но за разлика от друг път сега на шията му беше окачен голям гердан от мидени черупки, каквито носеха туземците. Смит неочаквано млъкна и се взря в гердана.

— Какво е това, Стерн? — попита той. — Защо сте окачили тия дрънкулки на шията си?

Капитанът изпусна гъсто кълбо тютюнев дим, което се завъртя като малко синьо облаче над главата му, и каза тържествено:

Тия дрънкулки струват най-малко сто лири, сър…

— Сто лири! — възкликна Смит и като се изсмя, добави: — Вашият гердан не струва и десет шилинга, уверявам ви.

— Тъй ли мислите? Е, добре! Погледнете това топче. — Капитанът се приближи към Смит. — Разгледайте го по-добре и признайте поне веднъж, че съм прав аз, а не вие.

Смит се наведе към капитана, хвана с два пръста жълтото лъскаво топче, което беше нанизано на гердана между раковините, и почна да го оглежда от всички страни. То пречупваше лъчите на слънцето и блестеше ослепително. Пръстите на плантатора се разтрепераха.

— Вие сте прав, Стерн! Хиляди пъти прав! Това е бисер! Истински, първокачествен бисер!

— Да, истински — кимна с глава капитанът.

— И герданът ви не е от прости черупки, а от бисерни миди!

— Познахте.

— Кой ви го даде?

— Един туземец.

— Как се казва? — нетърпеливо попита Смит.

— Не зная.

— Къде живее?

— И това не зная.

— Как може! — възмути се Смит. Очите му загоряха като на човек, който е загубил голямо богатство, след като го е имал в ръцете си. — Трябваше да го попитате поне откъде е взел тоя бисер.

Стерн иронично се усмихна:

— Попитах го, но той не знаеше английски.

— И ви го даде без нищо?

— Почти. Дадох му една пура и той остана много доволен.

— Такъв бисер за една пура! — отново пламнаха очите на Смит. — Има ли още бисери тоя дивак?

— Няма. Имаше само един и сега той е мой.

— Така, така… — замислено рече Смит. — Изглежда, че някъде около острова има бисерни миди. А там, където има бисерни миди, има и бисери. Прав ли съм, Стерн?

— Напълно прав, сър.

— А знаете ли какво значи това?

— Зная много добре — пак се усмихна капитанът като смигна дяволито — Но и вие знаете, че бисерите не се раждат по дърветата, нали?

— На мен ли говорите това, Стерн? Нима не знаете, че съм потомък на капитан Раг?

— На капитан Раг? — учудено попитах аз. — Мисля, че съм чел нещо за един капитан с такова име. Доколкото си спомням, той е бил търговец на бисерни миди…

— Да! — гордо потвърди Смит. — Капитан Раг е мой прадядо. За него са писали много пътешественици в края на миналия век и не е чудно, ако сте срещали името му в книгите. Той е обикалял всяка година със своята шхуна островите Паумото в Тихия океан и изнасял оттам десетки хиляди килограми бисерни миди.

— Които получавал от бедните туземци срещу няколко килограма мъниста от стъкло — прекъснах го аз. — А когато туземците отказвали да му дават стоката си на безценица, той ги ограбвал със сила. Така пишат за него пътешествениците от средата на миналия век, които са го познавали.

— Да, пишат — промърмори Смит. — Но това няма значение. По-важното е, че моят прадядо е бил предприемчив англичанин, човек с широк размах. Ненапразно са го наричали крал на бисерите.

— А може би и на неговия правнук е съдено да бъде крал на бисерите? — подхвърли капитанът.

Смит запали една пура и като пусна две тънки струйки дим през носа си, каза:

— Вие се шегувате, Стерн, но работата е много сериозна. Вашият гердан показва, че тук има бисерни миди. Трябва да проверим в големия залив. Те обичат тихите топли води. Не е нужно да ви казвам какво богатство представляват бисерните миди, нали така? От черупките им правят седеф — това и децата го знаят. Но самият бисер, сър! Сега той поскъпва от ден на ден, защото през войната ловът на бисери намаля. Едно зърно колкото лешник струва стотина лири, а има и по-едри, като този на шията ви, Стерн. Такива са намирани край северозападния бряг на остров Цейлон, в Манаарския залив. Едри бисери са намирани и в Персийския залив, до остров Бахрейн, и в Червено море, и край бреговете на Япония и Австралия, а също и край Бисерните острови близо до Панамския канал. В миналия век много предприемчиви хора като моя прадядо са печелили баснословни богатства от бисери, макар че тогава бисерите са били много евтини. Освен това в миналия век ловът на бисерните миди е бил много по-труден, отколкото сега. Преди да се появят водолазите, туземците се гмуркали на морското дъно на дълбочина десет-дванадесет метра, събирали бисерните миди в торби или в кошници и ги изнасяли на повърхността, след това отново се гмуркали. Това е много трудно и все пак всяка година корабите откарвали от топлите морета стотици килограми скъпоценен товар. С течение на годините бисерните миди намалели, а край някои острови съвсем изчезнали. Тогава се опитали да ги развъждат по изкуствен начин в големи басейни, но бисерите от такива миди били дребни и не се ценели високо. В края на миналия век и особено в началото на нашия век след изнамирането на скафандрите бисерните миди още повече намалели и за да не изчезнат съвсем, английското правителство на няколко пъти забранявало техния лов в английските колонии за срок от десет-петнадесет години. Но и тази мярка не помогнала. Сега бисерните миди са голяма рядкост и затова бисерът поскъпна. Представете си какво ще бъде, ако край бреговете на остров Тамбукту има много бисерни миди. Ние ще станем милионери, сър!…

— Вие и сега сте милионер — подхвърлих аз.

— Това няма значение — отвърна Смит. — Парите са най-лекият товар и на никого не тежат.

— Прав сте — кимна с глава капитанът. — Но за да станем милионери, нужни са две условия. Първо — около острова да има бисерни миди и, второ — да ги извадим от морското дъно. А това никак не е лесно. Ако тия две условия отпаднат, ще се появи трето, най-важното…

— Какво е то? — нетърпеливо попита Смит, като втренчи погледа си в капитана.

— Нима не се сещате, сър?

— Не.

— Е, добре, тогава позволете ми да ви задам един въпрос: На кого ще продадем бисерните миди и скъпоценните бисерни зърна? На туземците? Но те не ги ценят. Ето аз получих тоя едър бисер само за една пура. Ако туземецът имаше повече бисери, той би ги дал за същата тая пура. Бисерът струва много пари само в цивилизованите страни, които ние никога няма да видим…

Капитанът млъкна замислен. Смит, напротив, се оживи и каза с упрек:

— Махнете тия черни мисли от главата си, Стерн! Аз съм напълно убеден, че един ден ние пак ще видим нашата добра стара Англия и тогава славата ни ще прогърми из целия свят. Защото ние ще се върнем като откриватели на непознат остров с безценни богатства. И лъвският пай от тия богатства ще се падне на нас. Не вярвате ли?

— Иска ми се да вярвам, но не мога — въздъхна капитанът. — Нашето завръщане зависи от случая. Ние можем да напуснем острова само ако мине оттук някой кораб.

— А защо да не си направим една гемия? — попита Смит. — Имаме достатъчно инструменти, пък и диваците ще ни помогнат.

— Невъзможно — завъртя глава капитанът. — Да направим гемия — това не е по силите ни. Нужен ни е най-малкото един добър дърводелец, а ние го нямаме.

— А какво ще кажете за една голяма платноходка? Нима и нея не бихме могли да направим? Капитанът помисли и каза:

— Платноходка — да, това може… Но аз не бих се решил да тръгна с платноходка през Индийския океан.

— Вие ли говорите това, Стерн? Вие, старият моряк?!…

— Да, стар за съжаление — тежко въздъхна капитанът. — Ако бях по-млад, сигурно бих се решил.

— И сега ще се решите — насърчи го Смит. — Трябва да опитаме всички възможности. Особено ако открием бисерни миди. Тогава на всяка цена трябва да се върнем в Англия, а след това отново ще дойдем тук, но вече подготвени. Искате ли да ви кажа какво мисля, Стерн? Мисля… не, не, по-право предчувствувам, че ще стана прочут като моя прадядо капитан Раг, когото злонамерени драскачи незаслужено опетниха. Крал на бисерите — как хубаво звучи това! — примигна плантаторът и продължи унесено: — Тогава нека се пазят лондонските акули! Аз ще ги глътна заедно с банките и фабриките им и тоя ден ще бъде най-щастливият в моя живот.

— Лошото е, че бисерните миди живеят на морското дъно, откъдето мъчно ще ги извадим — каза капитанът. — Все пак ще се опитам… И тъй, да вървим! Трябва да вземем някои неща от колибата.

Отидохме в колибата на Смит и Стерн. Досега аз не бях влизал в нея и много се изненадах, като видях как комфортно бяха се наредили двамата англичани. В ъгъла имаше две пружинени легла, покрити с меки одеяла и с мрежи за москити. Нарът, и подът бяха постлани със скъпи килими, край стените бяха наредени меки кожени фотьойли, по средата — маса с няколко стола, а в дъното бяха струпани един върху друг много чували и сандъци.

— Изглежда, че сте с кътали доста неща от яхтата — казах аз на плантатора.

— А защо не? — отвърна той. — Скътах някои полезни неща и мисля, че съм постъпил разумно.

— Не се ли страхувате, че туземците могат да ги задигнат?

— О, не! Арики обяви моята колиба за табу^[1] и никой не смее да влезе вътре. Освен това туземците не знаят кое за какво служи, пък и не се интересуват. Само Арики — тоя упорит и нахален старец — ме безпокои. Научи вече две английски думи и само тях повтаря: „Коняк, цигарки, коняк, цигарки“ … Просто не зная как да се отърва от него. Всеки ден му давам по една бутилка коняк и по една кутия цигари. А това няма да продължава вечно, защото нямам фабрика за коняк и за цигари, нали така? Какво ще правя, когато сандъците се изпразнят?

— А за колко време ще му стигнат вашите запаси? — попитах аз.

Плантаторът ме погледна изпитателно, след това се усмихна пресилено и на свой ред попита:

— Искате да знаете колко коняк и цигари имам още?

— Да.

— А защо се интересувате? И на вас ли ви се пие коняк?

— О, не, бъдете спокоен! Бих искал да зная няма ли да напоите Арики и неговите приятели.

— Арики да, но неговите приятели — никога! — заяви Смит.

— Дайте ми едно дълго въже — обърна се Стерн към плантатора и прекъсна нашия разговор. — Преди да се спусна на морското дъно, трябва да измеря дълбочината. Ще ми трябва и една торба за мидите.

— Дадено, Стерн — с готовност се отзова Смит и като се порови из един сандък, подаде на капитана въже и торба.

— А сега не е зле да му ударим по един коняк — намигна ми капитанът.

Смит донесе една бутилка коняк и три чаши.

— Да, случаят е особен и заслужава да се почерпим — каза той. — И тъй, наздраве! За успеха на нашето дело!

— За бъдещия крал на бисерите! — дигна чашата си капитанът и се чукна с плантатора, който се усмихна доволен. — А вие няма ли да пиете? — попита ме той, след като видя, че отказах да взема своята чаша.

— Не, предпочитам една пура, ако мистър Смит няма нищо против…

— Разбира се! — рече плантаторът и ми поднесе кутията с пурите.