Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Gone With the Wind, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,7 (× 123 гласа)
Сканиране
atoslove (2011)
Разпознаване, корекция и форматиране
pechkov (2011)
Допълнителна корекция
gogo_mir (2011)

Издание:

Маргарет Мичъл. Отнесени от вихъра — том І

Книгоиздателска къща „Труд“, 2005 г.

Световна класика Америка

Редактор: Румен Стефанов

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Антоанела Станева

Първо издание. Формат 16/60×90. Печ. коли 35,5

Книгоиздателска къща „Труд“

бул. „Цариградско шосе“ №47, тел.: 942–23–89, 942–23–88

Разпространение — тел. 846 75 29, 846 75 65

e-mail: [email protected]

www.trud.cc

Печат „Монт“ ООД

Книжарници „Труд“

бул. „Васил Левски“ №136

бул. „Скобелев“ №63

 

Printed by permission of William Morris Agency, Inc. on behalf of the Author

Margaret Mitchell. Gone With the Wind

© 1936 Macmillan Publishing, a division of Macmillan, Inc.

Copyright renewed © 1964 by Stephens Mitchell and Trust Company of Georgia

as Executors of Margaret Mitchell Marsh

© Надя Баева, превод, 2005 г.

© Виктор Паунов, художник, 2005 г.

ISBN 954–528–512–5

 

 

Издание:

Маргарет Мичъл. Отнесени от вихъра — том ІІ

Книгоиздателска къща „Труд“, 2005 г.

Световна класика Америка

Редактор: Румен Стефанов

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Антоанела Станева

Първо издание. Формат 16/60×90. Печ. коли 37

Книгоиздателска къща „Труд“

бул. „Цариградско шосе“ №47, тел.: 942-23-89, 942-23-88

Разпространение — тел. 846 75 29, 846 75 65

e-mail: [email protected]

www.trud.cc

Печат „Монт“ ООД

Книжарници „Труд“

бул. „Васил Левски“ №136

бул. „Скобелев“ №63

 

Printed by permission of William Morris Agency, Inc. on behalf of the Author

Margaret Mitchell. Gone With the Wind

© 1936 Macmillan Publishing, a division of Macmillan, Inc.

Copyright renewed © 1964 by Stephens Mitchell and Trust Company of Georgia

as Executors of Margaret Mitchell Marsh

© Надя Баева, превод, 2005 г.

© Виктор Паунов, художник, 2005 г.

ISBN 954-528-513-3


Първа част

Глава I

Скарлет О’Хара не беше красива, ала мъжете, завладени от чара й — като близнаците Тарлтън, — не го съзнаваха. Лицето й твърде рязко съчетаваше изящните черти на майката, потомка на знатен френски род от Крайбрежието, и едрите черти на бащата — червендалест ирландец. И все пак това лице, заострено при брадичката и разширено в челюстта, неизбежно приковаваше погледа. Очите изпод правите гъсти мигли бяха бледозелени, без кафеникав оттенък, и леко изтеглени нагоре. Плътните полегати линии на черните вежди бяха смайващо изписани върху кожата с цвят на магнолия — бялата кожа, с която южнячките тъй много се гордееха и грижливо пазеха от палещото слънце на Джорджия под шапки, воалетки и ръкавици.

В слънчевия априлски следобед на 1861 година тя изглеждаше прелестна, седнала със Стюарт и Брент Тарлтън на прохладната, сенчеста веранда в Тара, плантацията на баща й. Новата зелена рокля на цветчета, ушита от десет метра ефирен муселин, се стелеше на вълни върху обръчите на кринолина и подхождаше чудесно на пантофките от зелен марокен, които баща й наскоро бе донесъл от Атланта. Роклята подчертаваше съвършенството на талията, чиято обиколка беше само четирийсет и три сантиметра — най-тънката талия в три окръга, — а прилепналият корсаж обхващаше добре оформена за нейните шестнайсет години гръд. Но при цялата скромност на тоалета и на пригладените коси, прибрани под мрежичка на тила, и въпреки кротостта на малките бели ръце, отпуснати в скута, истинската й природа не можеше да остане скрита. Зелените очи придаваха на това лице със старателно изписана миловидност израз на своенравие и необуздана жизненост, напълно противоречащ на благопристойното й държане. Обноските й бяха наложени от нежните майчини напътствия и от по-строгото възпитание на бавачката; ала в очите напираше неподправената й същност.

Изтегнати непринудено в креслата от двете й страни, близнаците се смееха и разговаряха, като примижаваха срещу слънцето. Дългите им мускулести крака, обути във високи ботуши, бяха небрежно кръстосани. Момчетата бяха деветнайсетгодишни, близо метър и деветдесет на ръст, яки, с издължени крайници, загорели лица и рижави коси, с весел и самоуверен поглед. Облечени с еднакви сини сака и бричове в пясъчен цвят, те си приличаха като две капки вода.

Късното следобедно слънце се снижаваше и хвърляше ослепителни отблясъци върху храстите на кучия дрян, покрити с облаци бели цветчета сред свежа зеленина. Конете на близнаците, едри животни, червеникави като косите на своите господари, бяха вързани край алеята пред къщата. В краката на Стюарт и Брент се боричкаха жилавите неспокойни хрътки, които ги придружаваха навсякъде. Малко встрани, както приляга на аристократ, лежеше далматински дог на черни петна и положил муцуна на лапите си, търпеливо чакаше близнаците да поемат към къщи за вечеря.

Между хрътките, конете и момчетата съществуваше близост и причината не беше само в постоянното им общуване. Те всички бяха млади, здрави, безгрижни животни — расови, грациозни, пъргави; младежите — не по-малко дръзки от конете, които яздеха, бяха непокорни и буйни, но при все това благодушни към онези, които знаеха как да се отнасят с тях.

Макар по рождение облагодетелствани от охолния плантаторски живот и още от люлката заобиколени с многобройна прислуга, тримата на верандата не изглеждаха нито отпуснати, нито изнежени. Раснали все на открито, те притежаваха будната енергия на деца на природата, които рядко товарят ума си с отегчителни книжни знания. Окръгът Клейтън в Северна Джорджия бе още нов и според нормите на Огъста, Савана и Чарлстън животът в него беше малко грубоват. Уседналите, по-отдавнашни заселници от южните райони на щата гледаха отвисоко на съседите си от вътрешността, ала тук, в Северна Джорджия, липсата на изтънчено класическо образование не се смяташе за позорен недостатък, стига човек да го биваше в по-важните неща. А те бяха да отглеждаш хубав памук, да яздиш добре, да стреляш точно, да танцуваш с лекота, да кавалерстваш изискано на дамите, да не губиш достойнство, когато пиеш.

В тия умения близнаците нямаха равни на себе си, но също тъй се отличаваха и с прословутата си неспособност да научат нещичко от онова, което се съдържа между кориците на книгите. Тяхното семейство имаше повече пари, коне и роби от което и да е друго в окръга, но младежите бяха по-невежи от много свои бедни съседи.

Тъкмо поради тая причина в слънчевия априлски следобед Стюарт и Брент мързелуваха на верандата в Тара. Те току-що бяха изключени от Джорджийския университет — в продължение на две години това бе четвъртият университет, откъдето ги изхвърляха. По-големите им братя Том и Бойд също се бяха завърнали у дома, защото отказваха да учат там, където близнаците са нежелани. Стюарт и Брент гледаха на последното си изключване като на чудесна шега, а Скарлет, тъй и неотваряла доброволно книга, откакто предишната година бе излязла от Файетвилския девически пансион, го намираше също толкова забавно.

— Знам, че вас не ви е грижа, задето сте изключени, пък и на Том му е все тая — каза тя. — Но какво ще стане с Бойд? На него му се щеше да се изучи, а вие двамата го прогонихте от университетите във Вирджиния, Алабама, Южна Каролина, а сега и от Джорджийския. Така никога няма да завърши.

— О, стига да иска, правото може да го изучи и при съдията Пармълий във Файетвил — отвърна безгрижно Брент. — Пък и не е станала кой знае каква беда. И бездруго трябваше да се приберем, преди да е свършил семестърът.

— Защо?

— Заради войната, глупавичката ми! Всеки ден може да избухне. Да не мислиш, че някой от нас ще ти дреме над учебниците, ако се води война?

— Знаете, че няма да има никаква война — рече Скарлет отегчено. — Това са само приказки. Ето на, Ашли Уилкс и баща му тъкмо миналата седмица разправяха на татко, че нашите пълномощници във Вашингтон и мистър Линкълн ще стигнат до… ъъъ… миролюбиво споразумение по въпроса за Конфедерацията. И въобще янките са много уплашени от нас, за да се бият. Няма да има никаква война и ми дотегна да слушам все това.

— Нямало да има война! — викнаха възмутено близнаците, сякаш ги бяха изиграли.

— Виж какво миличка, разбира се, че ще има — каза Стюарт. — Янките може и да са уплашени, но след като оня ден оръдията на генерал Борегар ги прогониха от Форт Съмтър, ще трябва или да се бият, или да се опозорят пред цял свят като страхливци. Ами че Конфедерацията…

Скарлет се нацупи от раздразнение и досада.

— Ако още веднъж споменете „война“, прибирам се и затварям вратата. Никоя дума досега не ми е омръзвала повече от „война“, ако не броим „отцепване“. Татко говори за война от сутрин до вечер и всички господа, които идват у нас, не спират да крещят за Форт Съмтър, Правата на щатите и Ейб Линкълн. Ооо, толкова ми досаждат, че ми иде да вия! И на момчетата все туй им е в устата, дай им на тях Ескадрона. Тази пролет не беше весело на нито една забава, понеже те за друго не говорят. Пак добре, че Джорджия изчака да мине Коледа, преди да се отцепи от Съюза, инак и коледните ни празници щяха да се провалят. Кажете ли пак „война“, влизам си вкъщи.

Като нищо би го сторила, защото не можеше дълго да изтърпи разговор, който да не се върти най-вече около нея. Но докато приказваше, тя се усмихваше, та да се появят трапчинките й, а разперените й черни мигли пърхаха като крилца на пеперуда. Момчетата се захласнаха по нея, както си го бе и наумила, и побързаха да се извинят, че са я отегчили. Те не се разочароваха от Скарлет, задето не проявява интерес. Напротив, възхитиха й се. Войната бе мъжка работа, не женска, и те приеха недоволството й като доказателство за нейната женственост.

След като измести от разговора скучната тема за войната, тя отново подзе оживено:

— Какво каза майка ви, задето пак сте изключени?

Момчетата се размърдаха смутено, защото си спомниха как ги посрещна майка им преди три месеца, когато се върнаха без време от Вирджинския университет.

— Ами… — запъна се Стюарт — не е сварила досега да говори с нас. Излязохме с Том рано сутринта, преди да е станала. Той още се мотае у Фонтейнови, а ние пристигнахме тук.

— А снощи като се прибрахте?

— Снощи извадихме късмет. Точно преди да се върнем, докарали жребеца, който мама купила миналия месец в Кентъки, и се беше вдигнала голяма тупурдия. Ей, ама един път кон е, Скарлет! Страшна хала! Трябва да кажеш на баща си да дойде да го види още сега. Та, ако щеш вярвай, докато го доведат, захапал коняря, направо месо му откъснал и стъпкал двама от мамините негри, които посрещнали влака в Джоунсбъро. А тъкмо преди да се приберем, насмалко не съборил конюшнята и едва не убил Стробъри, другия жребец на мама. Когато пристигнахме, мама беше в конюшнята с една торба захар и го успокояваше, както само тя умее. Черните се бяха покачили чак горе, на гредите, и бяха опулили очи, съвсем сащисани, но мама му говореше като на човек, а той ядеше от ръката й. Като е за коне, никой не може да се мери с мама. Щом ни зърна, тя рече: „Какво, за Бога, правите пак у дома и четиримата? Цяла напаст сте вие, по-лоши и от египетска чума!“ Но тогава конят започна да пръхти и да се вдига на задните си крака и тя викна: „Махайте се оттук! Не виждате ли колко е нервен, миличкият ми юнак! Утре сутринта ще се разправям с вас.“ Тъй че ние си легнахме, а тая заран излязохме, преди да може да ни спипа, и оставихме Бойд на мушката.

— Мислите ли, че ще го напердаши?

Скарлет, а и целият окръг не можеха да се начудят как дребничката мисис Тарлтън успява да държи в подчинение порасналите си синове и дори да ги налага с камшика си за езда, ако случаят го изисква.

Биатрис Тарлтън беше делова жена и на плещите й лежаха не само огромна памукова плантация, сто негри и осем деца, но и най-голямата коневъдна в щата. Имаше сприхав нрав и лесно кипваше от честите лудории на четиримата си синове и докато никому не позволяваше да удари кон или роб, смяташе, че малко пердах от време на време не ще навреди на момчетата.

— На Бойд няма да му посегне, къде ти. Тя него открай време не го бие много-много, пък и нали си е дребосък… — отвърна Стюарт, горд с високия си ръст. — Затова оставихме него вкъщи да се обясняват. Бога ми, трябва да престане да ни бие. Вече сме на деветнайсет години, Том дори е на двайсет и една, а мама ни има за петгодишни хлапета.

— Утре майка ви с новия кон ли ще иде на празненствата у Уилксови?

— Тя иска, но татко казва, че е много опасно. Във всеки случай момичетата няма да й позволят. Щели да я накарат веднъж поне да иде на гости с карета, като дама.

— Надявам се, че утре няма да вали — рече Скарлет. — От цяла седмица вали почти всеки ден. Няма нищо по-лошо от градинско увеселение, пренесено на закрито.

— О, утре ще бъде ясно и горещо като през юни — увери я Стюарт. — Погледни залеза. Никога не е бил толкава червен. По залеза винаги можеш да познаеш какво ще е времето.

Те отправиха поглед към червения хоризонт отвъд ширналите се наскоро изорани памукови полета на Джералд О’Хара. Сега, когато слънцето потъваше сред алени вълни зад хълмовете оттатък река Флинт, топлината на априлския ден отстъпваше на лек благодатен хлад.

Тази година пролетта подрани. Дойде с топли кратки дъждове, с розова пяна, кипнала отведнъж в клоните на прасковите, и осея тъмните блатисти брегове и далечните хълмове с белите съзвездия на кучия дрян. Оранта бе попривършила и кървавите отблясъци на величествения залез обагряха в още по-ярки тонове пресните бразди на червената джорджийска глина. Влажната тръпнеща земя, готова да поеме памуковите семена, бе розова по песъчливите върхове на браздите, а в сянката на вдлъбнатините им тъмнееше в алени и кафеникави оттенъци. Бялата тухлена къща сред плантацията изглеждаше като остров в разбушувано червено море с криволичещи спирални и сърповидни талази и внезапно застинали разпенени вълни с розови гребени. Тук ги нямаше дългите прави бразди на жълтите глинести полета в равната Средна Джорджия, нито тлъстия чернозем на крайбрежните плантации. Хълмистата предпланинска земя на Северна Джорджия беше разорана в безконечни криволици, та да не може плодородната почва да се свлича към речните дъна.

Това бе първична червена земя, кървавоалена след дъжд и подобна на кирпичен прах при суша — на света нямаше по-благодатна почва за отглеждане на памук. Беше хубав край с бели къщи, мирни разорани нивя и лениви жълти реки, но и край на резки контрасти — ослепителна слънчева светлина и плътни сенки. Поляните около именията и обширните памукови полета се припичаха на жаркото слънце, ведри и безметежни. Наоколо им се извисяваха девствени гори, тъмни и хладни дори в най-горещо пладне. Загадъчен и донякъде злокобен шепот се носеше от боровете, сякаш те мълвяха заплаха за мъст, изчаквана с вековно търпение: „Внимавайте! Пазете се! Някога бяхте наши. Можем пак да ви завладеем.“

Тримата младежи на верандата дочуха тропот на копита, дрънчене на синджири, креслив смях и подвиквания — полските работници и мулетата се прибираха. Откъм къщата долетя нежният глас на майката на Скарлет, Елен О’Хара — викаше черното момиченце, което носеше кошничката с ключовете.

— Да, господарке — прозвуча в отговор пискливият детски гласец и се чуха стъпки, забързани към постройката за опушване на месо, където Елен щеше да разпредели храната на прибралите се работници. От трапезарията, в която Порк — едновременно камериер и иконом — нареждаше масата за вечеря, се разнесе потракване на чинии и звънтене на сребърни прибори.

Тези звуци подсетиха близнаците, че е време да си тръгват. Но тъй като нямаха желание да се изправят пред майка си, все още се бавеха на верандата и очакваха всеки миг да чуят покана за вечеря.

— Слушай, Скарлет, дай да се разберем за утре — подхвана Брент. — Това, че не бяхме тук и не знаехме за празненството, не значи, че утре вечер няма да си потанцуваме хубаво. Нали не си обещала всичките си танци?

— Обещах ги. Откъде да зная, че ще се върнете? Не ми се щеше цяла вечер да седя до стената без кавалери само защото съм запазила танците си за вас двамата.

— Ти без кавалери! — гръмогласно се разсмяха момчетата.

— Виж какво, миличка, трябва да танцуваш първия валс с мене, а последния — със Стю и непременно да си до нас на вечерята. После ще седнем на стълбите като на последния бал и пак ще накараме Джинси да ни погадае.

— Не ми харесват предсказанията на Джинси. Нали я чухте, като каза, че съм щяла да се омъжа за човек с катранено черни коси и мустаци, а аз не обичам мургави мъже.

— Ти обичаш червенокосите, нали, скъпа? — ухили се Брент. — Хайде сега, обещай ни всичките валсове и вечерята.

— Ако обещаеш, ще ти кажем една тайна — обади се Стюарт.

— Каква? — възкликна Скарлет, пламнала от детинско любопитство.

— Да не е онова, дето го чухме вчера в Атланта, Стю? Ако е същото, знаеш, че обещахме да си траем.

— Е, да, така ни заръча мис Пити.

— Коя?

— Знаеш я, братовчедката на Ашли Уилкс, дето живее в Атланта — мис Питипат Хамилтън, лелята на Чарлс и Мелани Хамилтън.

— Да знам я, най-изкуфялата бабичка, която съм срещала в живота си.

— Та вчера, като бяхме в Атланта, докато чакахме влака за вкъщи, тя мина с каретата си покрай гарата. Спря и ни заприказва и тогава ни подшушна, че утре вечер на бала у Уилксови щял да бъде обявен един годеж.

— О, това го знам — каза Скарлет разочарована. — Загубеният й племенник Чарли Хамилтън се сгодява за Хъни Уилкс. От години се знае, че един ден ще се оженят, макар че той май не се е засилил много-много.

— Значи смяташ, че е загубен? — попита Брент. — А на миналия Коледен бал доста му позволи да се навърта около тебе.

— Не можех да му забраня — рече Скарлет и нехайно сви рамене. — Но той е просто смешен. Кипри се като някоя кокона.

— Само че утре няма да бъде обявен неговият годеж — съобщи тържествуващо Стюарт, — а на Ашли и сестрата на Чарли, мис Мелани.

Изражението на Скарлет не се промени, но устните й побеляха. Тя приличаше на човек, който е получил зашеметяващ удар и в първия миг на вцепенение не осъзнава какво се е случило. Лицето й, с очи, вперени в Стюарт, бе съвсем неподвижно и тъй като младежът не беше склонен към дълбоки размишления, веднага прие, че тя е просто изненадана и много заинтригувана.

— Мис Пити ни каза, че нямали намерение да го обявяват до следващата година, понеже мис Мелани не била много добре със здравето. Но нали сега всички говорят само за война, та двете семейства решили сватбата да стане по-скоро. Ще го съобщят утре, по време на вечерята. Сега, Скарлет, след като ти казахме тайната, ти трябва да обещаеш, че на вечерята ще седнеш между нас.

— Да, разбира се — отвърна машинално Скарлет.

— И ще танцуваш всичките валсове с нас, нали?

— Всичките.

— Ти си чудесна! Обзалагам се, че другите момчета ще побеснеят от яд.

— Да побеснеят — каза Брент. — Ние двамата можем да се справим с тях. Слушай, Скарлет, я седни до нас и на обяда в градината.

— Какво?

Стюарт повтори молбата му.

— Да, добре.

Близнаците се спогледаха тържествуващо, но с известна изненада. Макар че се смятаха за най-предпочитаните обожатели на Скарлет, никога досега не бяха спечелвали доказателство за това предпочитание тъй лесно. Обикновено тя ги караше да я молят и да настояват, като ги разиграваше и отказваше да даде категоричен отговор. Присмиваше се на нацупените им физиономии, а разсърдеха ли се, ставаше хладна и непристъпна. Но ето че сега им обещаваше целия следващ ден — обяда, всички валсове (а те щяха да се погрижат всичките танци да са валсове!) и вечерята също. За такова нещо си струваше да те изгонят от университета.

Въодушевени от успеха си, момчетата така и не си тръгваха, а продължаваха да бърборят за утринното увеселение, за бала, за Ашли Уилкс и Мелани Хамилтън, като се прекъсваха един друг и с прозрачни намеци се опитваха да изкопчат покана за вечеря. Доста време измина, преди да направи впечатление, че Скарлет почти не говори. Атмосферата бе някак променена. Близнаците не проумяваха какво точно е станало, но така или иначе, чудесното настроение от следобеда помръкна. Скарлет сякаш не обръщаше внимание на приказките им, въпреки че отговаряше на място, щом я питаха за нещо. Озадачени и раздразнени от това напрежение, което усещаха, но не можеха да си обяснят, братята отново се помъчиха да съживят разговора, но като не успяха, погледнаха часовниците си, и неохотно се надигнаха.

Слънцето се бе изтърколило съвсем над разораните ниви и отвъд реката се мержелееха тъмните очертания на високите гори. Над двора се стрелкаха лястовички; кокошките, патиците и пуйките се връщаха от полето — едните се блъскаха и клатушкаха, а другите пристъпяха важно изпъчени.

— Джиймс! — извика Стюарт.

След миг едно високо чернокожо момче на тяхната възраст дотича запъхтяно иззад ъгъла на къщата и се завтече към вързаните коне. Джиймс беше личният им слуга и, както кучетата, ги придружаваше навсякъде. Навремето той беше техен другар в детските игри и им беше подарен за десетия рожден ден — можеха да разполагат изцяло с него. Щом го зърнаха, Тарлтъновите хрътки се надигнаха от червената прах и застанаха в очакване на господарите си. Момчетата се поклониха, подадоха ръка на Скарлет, като и казаха, че на следващата сутрин ще пристигнат рано у Уилксови и ще я чакат. След това притичаха по пътеката, яхнаха конете си и последвани от Джиймс, поеха в галоп по кедровата алея, като размахваха шапки и крещяха нещо на Скарлет.

Щом свърнаха зад завоя на прашния път, откъдето Тара вече не се виждаше, Брент дръпна повода на коня си и спря край едни храсти. Стюарт също спря, а негърът остана на няколко крачки зад тях. Почувствали отпуснатите юзди, конете протегнаха вратове и захрупаха младата пролетна тревица, а търпеливите хрътки отново легнаха в меката червена прах и загледаха с копнеж лястовиците, които кръжаха в сгъстяващия се здрач.

— Слушай — каза Брент, — не мислиш ли, че трябваше да ни покани на вечеря?

— Трябваше ами — отвърна Стюарт. — През цялото време очаквах да го каже, но тя си замълча. Как си го обясняваш?

— Никак не си го обяснявам. Просто си мислех, че можеше да ни покани. В края на краищата за пръв ден сме у дома и толкова време не ни е виждала. А колко неща още имахме да й разправяме!

— Стори ми се, че като пристигнахме, много се зарадва.

— И на мен тъй ми се стори.

— Ала преди около половин час се умълча нещо, все едно че я заболя глава.

— Забелязах, но тогава не обърнах внимание. Според теб какво й стана?

— Хич не знам. Смяташ ли, че сме казали нещо, дето да я ядоса?

За минута и двамата се замислиха.

— Не мога да се сетя нищо. Пък и Скарлет ядоса ли се, всички го разбират. Тя не се сдържа, както правят някои момичета.

— Да, точно това й харесвам. Като ти се ядоса, не се мръщи и цупи дни наред, ами направо ти го казва. Но трябва да сме сбъркали нещо, щом така отведнъж млъкна и се умърлуши. Мога да се закълна, че ни се зарадва, когато отидохме, и се канеше да ни предложи вечеря.

— Мислиш ли, че това е, задето сме изключени?

— По дяволите, не, разбира се! Не бъди глупак. Толкова се смя, като й го разказвахме. Пък и Скарлет държи на науките точно толкова, колкото и ние.

Брент се извърна на седлото и подвикна към негъра коняр:

— Джиймс!

— Да, сър?

— Нали чу за какво си говорихме с мис Скарлет?

— И таз хубава, мистър Брент! През ум не ми е минало да подслушвам белите господари.

— Боже мой, не бил подслушвал! Вие черните винаги всичко знаете. Не те ли видях със собствените си очи, лъжецо неден, като се промъкна край верандата и клекна зад жасминовия храст до стената! Кажи сега, чу ли ни да изтървем нещо, което да ядоса мис Скарлет или да я обиди?

Подканен по такъв начин, Джиймс се отказа от преструвките, че не е чул разговора, и съсредоточено сбърчи черното си чело.

— Не, сър. К’во да изтървете? На мене ми се видя, че много ви се зарадва и май се беше разтъжила за вас. Чуруликаше си весело кат фтичка, додет не заприказвахте, че мистър Ашли щял да се годява за мис Мелани. Тогаз млъкна, сякаш фтичката зърна ястреб.

Близнаците се спогледаха и кимнаха, ала така и не разбраха нищо.

— Джиймс е прав. Но не виждам причината — каза Стюарт. — Ей Богу, та Ашли не е за нея нищо друго освен приятел: не е влюбена в него. В нас е влюбена тя.

Брент кимна утвърдително:

— Не смяташ ли — рече той, — че Ашли може да не й е казал за годежа и тя да му се сърди, защото му е стара приятелка, а не е разбрала първа. Момичетата много държат първи да ги научават тия работи.

— Е, може би. Но какво като не й е казал, че е утре? Искал е да бъде тайна, за да изненада всички. Човек има право да си мълчи за собствения си годеж, не е ли тъй? И ние нямаше да знаем, ако лелята на мис Мелани не беше се изтървала. Но на Скарлет сигурно й е било ясно, че след време той ще се ожени за мис Мели. Ами че това ние го знаем от години. Уилксови и Хамилтънови винаги се женят за братовчедите си. На всички беше известно, че един ден той ще се ожени за нея, както и че Хъни Уилкс ще се омъжи за Чарлс, брата на мис Мели.

— Е, добре, предавам се. Но ме е яд, че не ни покани на вечеря. Честно ти казвам, не ми се прибира вкъщи да слушам мама, като ни подхване, задето сме изключени. Друго е да ни беше за пръв път.

— Може Бойд да я е укротил вече. Нали го знаеш какъв е сладкодумен тоя дребен пакостник. Винаги успява да я усмири.

— Да, той може да се оправи, но се иска време за тая работа. Трябва да върти, да суче, додето мама не се обърка толкова, че да се откаже от спора и да му нареди да си пази гласа за адвокатството. Но едва ли е имал време да набере скорост. Бас ловя, че мама е все още много развълнувана от новия кон, та няма и да се сети за нас, докато не седне на масата и не види Бойд. А преди да свърши вечерята тъй ще се е разпалила, че ще хвърля гръм и мълнии. Ще стане най-малкото десет часът, преди Бойд да успее да си отвори устата, за да й каже, че е било недостойно някой от нас да остане да учи, щом ректорът разговаря тъй с мене и тебе. А докато я настрои против ректора дотам, че тя да побеснее и да попита защо Бойд не го е застрелял, ще бъде вече полунощ. Не, не можем да се върнем вкъщи преди полунощ.

Близнаците се спогледаха мрачно. Те не трепваха пред необуздани коне, пред побоища, завършващи с гърмежи, нито пред гнева на съседите си, но изпитваха неописуем страх от хапливите забележки на червенокосата си майка и от камшика й за езда, с който отупваше прахта от панталоните им, без да й мигне окото.

— Имам идея — предложи Брент. — Хайде да идем у Уилксови. Ашли и момичетата ще се радват да вечеряме с тях.

Стюарт явно се притесни.

— Не, да не ходим там. Те ще бъдат улисани в приготовления за празненството, а пък и…

— О, съвсем забравих — отвърна бързо Брент. — Няма да ходим тогава.

Момчетата дръпнаха поводите и известно време яздиха мълчаливо. От смущение по загорелите бузи на Стюарт бе избила червенина. До предишното лято той бе ухажвал Индия Уилкс с одобрението на двете семейства и на целия окръг. Всички смятаха, че спокойната и сдържана Индия Уилкс би могла да поукроти буйния му нрав. Във всеки случай поне се надяваха на това. И Стюарт вероятно щеше да се сгоди за нея, ала Брент не беше доволен. Брент харесваше Индия, но я мислеше за твърде обикновена и скучна и не можеше да се влюби в нея, та да прави компания на Стюарт. Това бе първият случай, когато интересите на близнаците не съвпаднаха, и Брент се дразнеше от вниманието на Стюарт към едно момиче, което му се струваше съвсем безлично.

Но ето че предишното лято на един политически сбор в дъбовата гора край Джоунсбъро и двамата отведнъж видяха с други очи Скарлет О’Хара. Познаваха я от години и още от детството тя им беше любима другарка в игрите, защото можеше да язди и да се катери по дърветата почти толкова ловко, колкото и те. Сега обаче, за тяхна изненада, тя се бе превърнала в млада дама, и то едва ли не най-очарователната на света.

Те за първи път забелязаха колко игриви са зелените й очи, колко са дълбоки трапчинките й, като се засмее, колко малки са ръцете и крачетата й и какво тънко кръстче има. Техните остроумни шеги я караха да се залива в звънлив весел смях и вдъхновени от мисълта, че тя ги смята за славни момчета, просто надминаха себе си.

Това бе паметен ден в живота на близнаците. По-късно, когато си го припомняха най-подробно, винаги се чудеха как е възможно дотогава да не са забелязвали прелестите на Скарлет. Така и не стигнаха до верния отговор, който всъщност бе, че този ден Скарлет си науми те да я забележат. Такава й беше природата, че не търпеше някой мъж да е влюбен в друга жена, а не в нея, и като видя Стюарт застанал до Индия, малката хищница не можа да остане безучастна по време на сбора. Пък и не се задоволи само със Стюарт, а заложи капан и за Брент, при това тъй изкусно, че всецяло покори братята.

Сега и двамата бяха влюбени в нея, а Индия Уилкс и Лети Мънроу от Лъвджой, която Брент ухажваше без особено въодушевление, бяха почти изличени от съзнанието им. Близнаците не се запитваха какво ще стане с отхвърления, ако Скарлет избере единия от тях. За това щяха да мислят, когато му дойдеше времето. А в момента бяха доволни, че по отношение на чувствата си пак са на едно мнение, защото помежду им не съществуваше ревност. Създалото се положение забавляваше съседите и дразнеше майка им, която не харесваше Скарлет.

— Ще си получите заслуженото, ако тая въртиопашка избере един от двама ви — казваше тя. — Или може би ще вземе и двамата и тогава ще трябва да вървите в Юта, при мормоните, макар че и те надали ще ви приемат. Ако се ядосвам за нещо, то е, че някой ден ще се напиете, ще вземете да ревнувате един от друг тая малка двулична нахалница и ще се изпозастреляте. Впрочем това май не е лошо като идея.

От деня на сбора Стюарт започна да се чувствува неловко в присъствието на Индия. Не че тя го упрекна в нещо или показа било с поглед, било с жест, че е наясно за рязката промяна в чувствата му — една истинска дама като нея не би си позволила това; и все пак Стюарт изпитваше неудобство и вина пред нея. Той си даваше сметка, че тя още го обича, и дълбоко в себе си таеше чувство, че не е постъпил достойно. Стюарт все още много я харесваше и уважаваше за сдържаното и безупречно поведение, за нейната начетеност и за всички благородни качества, които тя притежаваше. Но, по дяволите, тя беше винаги толкова безцветна и неинтересна — все една и съща, сравнена с бляскавия чар на Скарлет. С Индия човек винаги знаеше докъде е напреднал в ухажването, а със Скарлет нямаше и най-малка представа. Само това стигаше, за да бъде един мъж напълно объркан, но то си имаше своята привлекателност.

— Хайде тогава да прескочим до Кейд Калвърт и да вечеряме там. Скарлет каза, че Катлийн се е върнала от Чарлстън. Може да знае новини от Форт Съмтър, които още не сме чули.

— Катлийн ли? Тя, обзалагам се, дори не знае, че има форт на пристанището, камо ли че бил пълен с янки, преди да ги насметем оттам. От нея можем да научим само за баловете, на които е ходила, и за обожателите, дето е навъдила.

— Е, ще бъде забавно да ни побъбри. Пък и ще има къде да се потулим, докато мама си легне.

— Ех, да му се не види! Аз харесвам Катлийн, защото е веселячка, и ми се ще да чуя за Каро Рет и другите познати от Чарлстън, само че ще пукна, ако трябва да изтрая още една вечеря с мащехата й, тая смахната севернячка.

— Не й придиряй, Стюарт. Не е лоша жена.

— Не й придирям. Аз я съжалявам, а не обичам да съжалявам някого. Толкова много се суети в старанието си да угоди и да бъде гостоприемна, че все ще каже и ще направи тъкмо туй, дето не трябва. Нервите ме хващат от нея! Отгоре на всичко смята, че южняците са някакви диви варвари. Дори го казала на мама. Страхува се от южняците. Когато и да сме отишли у тях, все изглежда уплашена до смърт. Прилича ми на проскубана кокошка, кацнала на стол, с тоя оцъклен стреснат поглед и само някой да помръдне, току-виж се разкудкудякала и запляскала с криле.

— Е, не можеш да я кориш. Нали ти простреля Кейд в крака.

— Да, но бях пиян, иначе нямаше да го сторя — отвърна Стюарт. — Ала Кейд изобщо не се разсърди, нито пък Катлийн, Рейфърд или мистър Калвърт. Само тая мащеха се разпищя и каза, че съм бил дивак и че свестните хора били в опасност сред нецивилизованите южняци.

— Жената не е виновна. Расла е сред янките и няма добри обноски. В края на краищата ти го рани, а той й е заварен син.

— По дяволите! Това не е причина да ме обижда! Ти си роден син на мама, а тя вдигна ли врява, когато Тони Фонтейн те улучи в крака? Съвсем не, само изпрати да повикат стария доктор Фонтейн, за да превърже раната, и го попита защо Тони се е прицелил така лошо. Тя каза, че мерникът му сигурно е пострадал от пиенето. Помниш ли как побесня Тони тогава?

Двете момчета се разсмяха гръмогласно.

— Мама е страшна! — заяви Брент. В гласа му звучаха нотки на обич и възхищение. — На нея винаги можеш да разчиташ, че ще се държи както трябва и няма да те изложи пред хората.

— Да, но като нищо ще ни изложи пред татко и момичетата, щом се приберем довечера — отвърна мрачно Стюарт. — Слушай, Брент, след всичко това май няма да заминем за Европа. Нали помниш, мама каза, че ако ни изключат от още един университет, ще ни се размине голямото пътешествие. Е, много важно! Това не ни засяга, нали? Какво има да се види в Европа? Бас ловя, че тия чужденци не могат да ни покажат нищо, което да го нямаме тук, в Джорджия. Сигурен съм, че конете им не са тъй бързи, нито пък момичетата им толкова хубави, да не говорим, че нямат ръжено уиски, дето да се сравнява с татковото.

— Ашли Уилкс казва, че имало страшно много театър и музика. На Ашли му е харесала Европа. Все за нея разправя.

— Нали ги знаеш Уилксови. Те са побъркани за музика, книги и театър. Мама вика, че това е, защото техният дядо е от Вирджиния, а във Вирджиния много си падали по тия неща.

— Нека си ги пазят за тях си. На мене ми дай хубав кон за езда, свястно пиене, едно добро момиче, което да ухажвам, и едно лошо, с което да се забавлявам, пък който иска, нека върви в Европа. Какво ни интересува, че ще изпуснем пътешествието? Представи си, че бяхме в Европа сега, когато ще почне война. Нямаше да успеем да се върнем у дома навреме. Сто пъти повече ми се ходи на война, отколкото в Европа.

— На мене също, не ще и дума… Слушай, Брент, знам къде можем да идем на вечеря. Хайде да прекосим блатото и да се отбием у Ейбъл Уайндър. Ще му кажем, че и четиримата сме вече у дома и можем да започнем военната подготовка.

— Това е идея! — извика въодушевено Брент. — Можем да чуем всички новини за Ескадрона и да разберем на какъв цвят за униформите са се спрели най-сетне.

— Ако ще приличаме на зуави, за нищо на света няма да постъпя в Ескадрона. Ще се чувствам като кокона в тия червени шалвари. Все едно си по женски кюлоти.

— Сички ли ще вървим у мистър Уайндър? Щот ако е тъй, знайте, че гладни ще си останеме — намеси се Джиймс. — Готвачката им умряла и още не са си купили друга. Сега са зели няква полска работничка и негрите ми рекоха, че им се подигало от нейните буламачи.

— Боже мили, защо не си купят нова готвачка?

— Отде пари за негри у тоя бял измет? Че те никогаж не са имали повече от четирима роби.

В гласа на Джиймс звучеше нескрито презрение. Неговото обществено положение беше осигурено, тъй като Тарлтънови притежаваха сто негри и, както всички роби на богати плантатори, той гледаше отвисоко на дребните фермери.

— Ще ти смъкна кожата за тия приказки — кресна Стюарт вбесен. — Да не си нарекъл още веднъж Ейбъл Уайндър бял измет. Той е беден, то се знае, но не е измет. Проклет да съм, ако позволя на някого, бил той черен или бял, да го обижда. Няма по-достоен мъж от него в целия окръг. Защо иначе Ескадронът го избра за свой лейтенант?

— Туй се питам и аз де — отвърна Джиймс, без да му мигне окото, че господарят го навика. — Се си мисля, че офицерините трява да ги подбират измежду богатите господа, а не сред тоя измет от блатата.

— Не е измет! Да не искаш да го сравняваш с истинските бели нищожества като Слатъриеви? Ейбъл просто не е богат. Той е дребен фермер, а не заможен плантатор, но щом момчетата го уважават толкова, че да го изберат за лейтенант, не бива един черен да говори наглости за него. Ескадронът знае какво върши.

Кавалерийският ескадрон беше организиран преди три месеца, в деня, когато Джорджия се отцепи от Съюза, и оттогава доброволците непрекъснато напираха да се бият. Формированието още нямаше име, макар и не по липса на предложения. По този въпрос всеки имаше мнение, от което не желаеше да се откаже, както и собствено виждане за цвета и кройката на униформите. „Клейтънските диви котки“, „Огнеядците“, „Северноджорджийските хусари“, „Зуавите“, „Северните пушки“ (макар че ескадронът щеше да бъде въоръжен с пистолети, саби, ловджийски ножове, но не и с пушки), „Клейтънските воини“, „Кървавите гръмовержци“, „Свирепите хали“ — всички тези имена си имаха своите привърженици. Тъй като още не бяха разрешили спора, наричаха тази организация „Ескадрона“ и въпреки гръмкото название, възприето накрая, докато съществуваше, тя бе известна като „Ескадрона“.

Офицерите бяха избирани от самите членове, тъй като никой в окръга нямаше военен опит с изключение на няколко ветерани от Мексиканската и Семинолската война, ала хората от Ескадрона биха се отнесли презрително към някой ветеран, поставен за водач, ако не изпитваха към него лична симпатия и му нямаха доверие. Всички харесваха четиримата братя Тарлтън и синовете на Фонтейн, но със съжаление отказаха да ги изберат, защото Тарлтънови се напиваха твърде бързо и ставаха шумни, а Фонтейнови имаха тъй буен и опасен нрав. Ашли Уилкс бе избран за капитан, тъй като беше най-добрият ездач в окръга, а и защото разчитаха, че със своето хладнокръвие ще поддържа някакво подобие на ред. Рейфърд Калвърт получи званието старши лейтенант, защото всички обичаха Рейф, а Ейбъл Уайндър, син на ловец от блатата, самият той дребен фермер, стана младши лейтенант.

Ейбъл беше по-възрастен от останалите доброволци — едър здравеняк, неграмотен, но буден и добросърдечен, пък и знаеше как да се държи в обществото на дами. В Ескадрона трудно вирееха високомерието и суетността. Бащите и дедите на доста от членовете произхождаха от съсловието на бедните фермери и едва по-късно бяха забогатели, тъй че нямаше място за кой знае какви предразсъдъци. Нещо повече, Ейбъл беше най-изкусният стрелец в Ескадрона, превъзходен мерач, който от седемдесет метра можеше да улучи окото на катеричка; той знаеше всичко за живота под открито небе — как да запали огън в дъждовно време, как да проследи животно и да открие вода. В Ескадрона почитаха практическите умения, пък и харесваха Ейбъл, затова го направиха офицер. Той се отнесе към тази чест сериозно, без неуместно възгордяване, сякаш приемаше нещо дължимо. Но знатните дами и робите на плантаторите не можеха да отминат обстоятелството, че той не е от благородно потекло, въпреки че мъжете не се вълнуваха от произхода му.

В началото Ескадронът се попълваше най-вече от синовете на плантаторите — едно сформирование на благородници, където всеки си осигуряваше кон, оръжие, екипировка, униформа и личен слуга. Но в новия окръг Клейтън богатите плантатори бяха малко и за да се образува боеспособна част, се наложи да наберат още доброволци измежду синовете на дребните фермери, ловците от горите и блатата, а в отделни редки случаи приемаха и бедняци, ако някакви достойнства ги издигаха над съсловието им.

Тези млади мъже, също като по-богатите си съседи, горяха от желание да се бият с янките, стигнеше ли се до война; тук обаче възникна деликатният въпрос за средствата. Малцина дребни фермери притежаваха коне. Те обработваха нивите си с мулета, а и този добитък им беше оскъден — имаха най-много по четири-пет. Не можеха да се лишат от мулетата и да ги пратят на война, дори да приемаха такива животни в Ескадрона, а то бе недопустимо. Колкото до белите бедняци, те се смятаха заможни, ако имаха дори едно муле. Обитателите на горите и блатата не притежаваха нито коне, нито мулета. Те преживяваха с това, което изкарваха от своята педя земя или от блатния дивеч, обикновено търгуваха чрез размяна и през годината рядко скатаваха пет долара в брой, тъй че конете и униформите бяха извън възможностите им. Но те бяха тъй отчаяно горди в бедността си, както и плантаторите в охолството си, и не биха приели от богатите си съседи нещо, което и отдалеч да напомня за подаяние. Ето защо, за да се пощади самолюбието им и в същото време да се попълни Ескадронът, бащата на Скарлет, Джон Уилкс, Бък Мънроу, Джим Тарлтън, Хю Калвърт и изобщо всички едри плантатори от окръга с изключение на Ангъс Макинтош бяха внесли суми за закупуване на снаряжение и коне. В резултат на това всеки плантатор даде съгласие да плати за екипировката на собствените си синове и на известен брой други младежи, но всичко се уреждаше така, че безимотните членове на сформированието можеха да приемат коне и униформи, без да е накърнена честта им.

Ескадронът се събираше два пъти седмично в Джоунсбъро, където доброволците провеждаха военна подготовка и споделяха нетърпението си час по-скоро да се обяви война. Необходимият брой коне все още не бе набавен, но тези, които вече имаха коне, ги подгонваха по поляната зад сградата на съда, като си въобразяваха, че извършват кавалерийски маневри. Те вдигаха гъсти облаци прахоляк, крещяха до пресипване, размахваха саби от времето на Войната за независимост, свалени от стените на гостните им. Онези, които още нямаха коне, седяха пред магазина на Булард, наблюдаваха ездачите, дъвчеха тютюн и обсъждаха последните слухове. Понякога провеждаха състезания по стрелба. От обучения в стрелба нямаше необходимост. Повечето южняци боравеха с пушки откак се помнеха и ловуването, което беше неотменна част от бита им, ги бе направило безпогрешни стрелци.

Огнестрелните оръжия, донасяни на всеки сбор от плантаторските имения и колибите сред блатата, представляваха доста разнообразна колекция. Имаше оръжия с дълги цеви за лов на катерици, използвани още в годините, когато първите заселници бяха прехвърлили Алегените; допотопни мускети, зареждащи се откъм дулото, жертва на които при усвояването на Джорджия бяха станали немалко индианци; кавалерийски пищови на въоръжение още от 1812 година, от Семинолската и Мексиканската война; пистолети за дуел, инкрустирани със сребро; едрокалибрени револвери с къса цев; ловджийски двуцевки и красиви нови английски пушки с лъскави приклади от скъпо дърво.

Обученията винаги завършваха в кръчмата на Джоунсбъро и до смрачаване ставаха толкова сбивания, че офицерите с труд умиротворяваха обстановката още преди да бе избухнала войната срещу янките. Точно при една такава свада Стюарт Тарлтън простреля Кейд Калвърт, а Тони Фонтейн рани Брент. Току-що изключени от университета във Вирджиния, близнаците си бяха у дома по времето, когато се организираше Ескадронът, и се присъединиха към него с ентусиазъм, но след случката със стрелбата, само преди два месеца, майка им ги стегна и ги изпрати в Джорджийския университет с нареждане да останат там. Докато бяха далеч от вкъщи, те остро чувстваха липсата на военните тренировки с оживлението и възбудата, които се създаваха, и смятаха, че си струва да останат без образование, щом могат да яздят, да крещят и да стрелят в компанията на своите приятели.

— Хайде тогава да свърнем напряко към фермата на Ейбъл — предложи Брент. — Можем да пресечем реката в имението на мистър О’Хара, после ще минем през пасището на Фонтейнови и ей ни право там.

— За ядене ще получиме само месо от опосум и треволяци — взе да се опъва Джиймс.

— Ти няма да получиш нищо — ухили се Стюарт. — Ще се върнеш у дома и ще кажеш на мама да не ни чака за вечеря.

— А, не, не отивам! — викна ужасен Джиймс. — Не отивам! Мене да не би да не ме боли, кат ям бой от мис Биатрис? Най-напред ще ме зафане, задет съм оставил пак да ви изфърлят, след туй, че не съм ви завел у дома тая вечер, та да ви напердаши, и кво ще излезе накрая — пак аз за сичко виновен! Не ме ли земете у мистър Уайндър, цяла нощ ще седя в гората, пък там може и на патрула да налетя. Ама по-хубаво да ме пипне патрулът, отколкот мис Биатрис, когат е ядосана.

Близнаците стояха объркани и възмутени пред решителния отказ на негъра.

— Той ще се остави като някой глупак да го хване патрулът и ето ти още нещо, за което мама да ни натяква седмици наред. Кълна се, тия черните са жива беля. Понякога си мисля, че аболиционистите може и да са прави.

— Е, няма да е честно да караме Джиймс да понесе нещо, от което ние самите гледаме да избягаме. Ще трябва да го вземем. Но внимавай, черен нахалнико! Ако почнеш да се перчиш пред негрите на Уайндър и да намекваш, че ядем само пържени пилета и шунка, а те нямат на масата си нищо освен заешко и месо от опосум, тогава ще… ще кажа на мама! А и няма да те вземем с нас на война.

— Да се перча ли? Що да се перча пред някви си нищожества? Не, сър, знам аз как да се държа. Господарката нали и мене е учила на ум и разум заедно с вас.

— Като гледам каква стока сме и тримата, май не е сполучила много — отвърна Стюарт. — Хайде, давайте, да вървим.

Той дръпна назад едрия си дорест кон и като заби шпори в него, с лекота се прехвърли през оградата от пръти, забучени в пръхкавата земя на Джералд О’Хара. Конят на Брент го последва, а след него — и жребецът на Джиймс. Негърът се беше вкопчил в гривата му, притиснал колене към седлото. Той не обичаше да прескача огради, но се беше прехвърлял и през по-високи, за да не изостава от господарите си.

Когато в сгъстяващия се здрач поеха през червените бразди надолу по хълма, по посока на речното корито, Брент извика на брат си:

— Слушай, Стю! Не ти ли се струва, че Скарлет щеше да ни покани на вечеря?

— Все си мисля, че щеше — викна в отговор Стюарт. — И все пак защо…