Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 41 гласа)

Дванадесета глава. Старият испански географ не лъже. Съмненията на Гахар. Амбо, синът на главатаря. Кой е Арики? Идолът на племето Занго. На лов със сина на вожда. Гибон и мангуста. Стрела, която изпуска гръмотевици

I

Изминаха още три месеца. През това време не се случи нищо особено. Всяка сутрин отивах на брега при туземците, а вечер се връщах на яхтата. Капитан Стерн редовно идваше с мене да пази, но скоро и той се убеди, че неговата пушка е излишна. Хората от племето бяха кротки и миролюбиви, никой не мислеше да ни напада. Въпреки това капитанът искаше да гръмне поне веднъж пред тях, за да им покаже силата на пушката, но аз не се съгласявах. Защото само от един гърмеж те ще се изплашат, ще се разбягат и никога вече няма да се мярнат пред очите ни, но каква ще бъде ползата от това? Ние трябваше да спечелим доверието им, а доверието на хората не се печели с насилие и заплахи. Капитан Стерн разбра тази истина и напоследък почна да излиза на брега без оръжие. И все пак туземците не му харесваха и той често се оплакваше от тях.

— Старият испански географ лъже — роптаеше той. — Тия хора никак не са гостоприемни. Никой досега не ни е поканил на гости, крият от нас жените и децата си, сякаш сме людоеди…

Той беше прав. Туземците не само нито веднъж не бяха ни поканили в селото, но и при нас в залива идваха почти със същата плахост и предпазливост, както и при първата ни среща. Но аз не се отчайвах. Напротив, след като племето бома ясно ми даде да разбера, че не ме смята вече за свой приятел, още по-упорито почнах да търся начин да докажа на новите си познати, че ние, пакегите, не сме техни врагове. Аз вярвах, че щом се убедят в нашите добри намерения, туземците ще изменят отношението си към нас и ще ни оставят да живеем на острова свободно.

И защо не? Аз всеки ден им раздавах подаръци — басмени панделки, герданчета, огледалца, цигари — според щедростта на плантатора и което беше много важно, лекувах ги от различни болести … Отначало туземците решително се отказваха от моите лекарства и гледаха с недоверие малките стъкълца с риванол и бурканчетата с мехлеми. Само Гахар се престраши и ми позволяваше да промивам и превързвам раната на ръката му — може би защото много го болеше, или пък защото беше стар и не се страхуваше вече от смъртта, не зная. Но щом раната на Гахар оздравя, той я показваше на всички и ме наричаше „лапао“ — победител на всички болести. За мене това беше най-добрата награда.

Веднъж Гахар ме попита дали мога да докарам „арамру“ — земетресение. Аз отрицателно поклатих глава.

— А можеш ли да докараш дъжд?

— Не мога — отвърнах аз.

— А можеш ли да прогониш рибите от морето?

— Не мога.

— А можеш ли да съживиш умрял човек?

Аз се засмях.

— Кажи, можеш ли? — настояваше Гахар. Не обичам лъжата дори когато тя е по-добра от истината, както казваше Мехмед ага. Аз не исках да лъжа тоя добър човек, още повече че такава лъжа лесно би се разкрила: ще умре някой и, току-виж, Гахар дошъл да ме вика да го съживявам. Обясних му, доколкото можах да сторя това на неговия език, че никой не може да съживи умрял човек, но когато някой се разболее, мога да го излекувам, ако болестта не е неизлечима…

— Имаш ли кобрай против кадити? — попита ме Гахар.

Кимнах утвърдително:

— Имам-

Гахар сигурно помисли, че не съм го разбрал, и почна да ми обяснява, че кадити значи змийска отрова, че на острова имало очиларки и доста хора умирали от тяхната опасна отрова. И пак ме попита дали наистина мога да спася от смърт човек, ухапан от очиларка.

— Мога, Гахар, мога. Не ми ли вярваш?

— Вярвам — кимна Гахар. — Пакеги никога не лъже…

От тоя ден аз винаги носех в чантата си капсули със серум против змийска отрова, които Смит беше купил в Александрия.

II

Веднъж Гахар ме намери в малкия залив и ми каза разтревожен:

— О, Андо! Уин уин! (Много лошо!)

— Какво има? — попитах го аз.

— Амбо гуна! (Амбо ще умре!)

— Кой е този Амбо?

— Син на тана Боамбо!

Аз не бях забравил името на вожда Боамбо — то ми напомни за нашето първо излизане на брега след корабокрушението. Тогава ние не знаехме, че се намираме на остров, където няма „бели господари“, и отидохме направо в селото на туземците. Боамбо беше същият оня едър мъж с остър поглед и властен вид, с пера на главата и с три пояса на кръста, който заповяда да ни затворят в колибата, а после, когато ни изкараха на поляната при огъня, Боамбо посочваше един от нас и туземците го хвърляха в океана. Оттогава не бях го виждал. Когато веднъж попитах Гахар защо тана Боамбо не дойде да му дам подарък, той отговори: „Тана Боамбо калиман биля.“ (Главатарят Боамбо е голям човек.)

Гахар отново почна да се вайка за сина на главатаря.

— Какво го боли? — попитах го аз.

— Кракът — отговори Гахар.

— А какво му е на крака?

— Костенурката го одраска, не помниш ли?

Аз помнех много добре смелия младеж, който пръв хвана костенурката за шията и я обърна по гръб. Но защо Гахар не ми каза тогава, че той е син на главатаря на племето? Защо криеше това и синът на главатаря и защо отказа да превържа раната му? Защо и другите туземци не ми казаха кой е този момък? Отговорът беше един: те не ми вярваха и се страхуваха от мене. За тях аз бях „пакеги гена“ — бял човек от луната, човек от друг свят, който има Странни огледала и пъстри гердани, украшения за глава от шарена басма и „кобрай“ в невиждани досега стъкла. Аз бях човек, който може да пали огън, без да търка сухи дървета, и кой знае още какви чудеса може да прави Все пак успях да убедя Гахар, че ако синът на тана Боамбо дойде при мене, ще му дам „нанай кобрай“ — най-хубавото лекарство — и за няколко дена той ще оздравее.

Гахар отиде в селото и само след десетина минути четирима туземци донесоха на ръце сина на главатаря.

Както винаги, аз бях седнал в малкия залив под сянката на огромен баниан с въздушни корени, малко настрана от лодките. Тук беше моето любимо място, оттук наблюдавах туземците, когато отиваха на риболов, без да ги безпокоя. Аз избягвах всичко, което можеше да възбуди недоверието им към мене, и никога не им се натрапвах. А понякога дори се криех от тях, избирах си някое потайно място в гъсталака на края на гората и оттам ги наблюдавах, без да ме виждат. Защото, колкото и да бяха свикнали с мене, в мое присъствие те се притесняваха.

Туземците донесоха младежа под баниана и го сложиха на пясъка. Прегледах раната му — тя наистина беше много опасна. От солената морска вода тя беше се подлютила и посиняла наоколо; из нея пъкаха личинки от насекоми, от напуканите й краища течеше гной и кръв. Кракът му беше се подул, той не можеше да стъпва на него.

Не го разпитвах защо не е дошъл по-рано да му дам „кобрай“. Това беше излишно. Най-разумното беше да го излекувам, а той сам да разбере дали съм му враг, или приятел. Промих раната много внимателно с риванол и я превързах. Казах на болния да лежи в колибата си, да не махва превръзката и да не мокри раната, особено с морска вода.

Младежът през всичкото време мълчеше. Лицето му беше доста красиво, с правилни черти, с малко месести устни, с черни очи и черни сключени вежди. Тялото му не беше много черно, носът му не беше сплескан като на някои туземци, а прав, почти римски. Когато му казах, че всяка заран трябва да идва да го превързвам, Амбо кимна с глава:

— Нана. Ще идвам…

Подарих му едно огледалце и наредих да го отнесат в селото. Гахар и Таной останаха при мене. Гахар извади своето огледало от малката си торбичка, която винаги носеше привързана на шията си, извади две добре изгладени мидени черупки и почна да скубе с тях космите на мустаците си като с щипци. Той изскубваше само ония косми, които бяха увиснали над устата му и му пречеха да се храни. И Таной си спомни за своето огледало, извади го от торбичката си и също почна да се оглежда. Най-напред той поправи големия гребен от бамбук, затъкнат в косата над челото му, после извади две тънки върви, пак от торбичката си, нагласи ги успоредно една до друга и като ги хвана с ръце за двата края и ги обтегна като струни, почна да ги върти из брадата си. По-дългите косми се увиваха около канапа, Таной силно го дръпваше и космите се изскубваха заедно с корените. Това беше „сухо бръснене“.

Гахар свърши своя „тоалет“, въздъхна и каза замислен:

— Уин уин! (Много лошо!) Арики каза: пакегите са опасни.

— Кой е този Арики? — попитах го аз.

Гахар се изненада. Нима не зная кой е Арики? О, Арики е „калиман биля“ — голям човек! Арики е рапуо! Арики знае какво мислят хората. Арики може да прогони рибите в Голямата вода. Арики може да докара дъжд и арамру…

„О. голям човек е Арики!“ — няколко пъти възкликна Гахар. Попитах го по-голям ли е от тана Боамбо? Гахар се замисли, но като не знаеше какво да отговори, сви рамене. От неговите думи разбрах, че Арики е нещо като жрец на племето.

— Какво още казва Арики? — попитах стария си приятел.

— Арики казва, че белите хора от луната ще прогонят рибата от морето.

— А каза ли, че пакегите ще докарат арамру?

— Каза, Арики каза, че Дао ще накаже с кадити всички, които ходят при пакегите.

— Какъв е този Дао?

— Не е човек.

— А какво е?

Гахар ми обясни, че Дао е техният идол. Той бил направен от дърво. Племето го пазеше в „либата гаолани“ — колиба на вечния огън. Тази колиба била вън от селото, в гората. В нея винаги горял огън. Огънят се поддържал от най-старата жена на племето. Тя живеела в колибата на вечния огън и никога не излизала от нея.

— А къде живее Арики? — попитах го аз.

— В селото.

— А тана Боамбо?

— В селото.

Гахар разпали любопитството ми и аз повторно го попитах:

— Кой е по-голям човек — тана Боамбо или Арики?

Той отново сви рамене — или не знаеше, или не искаше да ми каже. Забелязах, че когато става дума за Арики, старият човек понижаваше гласа си и шепнеше, сякаш се страхуваше да произнася името му.

III

Минаха още две седмици. Раната на Амбо почти беше зараснала. Той всеки ден идваше в малкия залив и след като превържех раната му, сядаше до мене и почваше да ме разпитва кой е направил герданите, огледалата и шарените парцалчета, които подарявах на туземците, кой е направил чантата с лекарствата и самите лекарства…

— Има ли много хора на луната? — попита ме той веднъж.

Отговорих му, че на луната няма хора, но той не повярва. На свой ред и аз го попитах:

— Арики лош човек ли е, или добър?

— Лош — отговори Амбо. — Уин уин. Арики казва, че ще умра от твоя кобрай.

— Но ти сам видя, че оздравя…

— Оздравях. Ти ми даде нанай кобрай. Вчера срещнах Арики и му казах: „Амбо оздравя. Амбо не умря. Пакеги даде на Амбо нанай кобрай. Пакеги нанай биля.“

— А той какво ти каза?

— Каза ми, че Дао ще ме накаже с кадити. Ще умра от кадити.

— Вярваш ли му?

— Арики лъже — отговори Амбо. — Арики уин биля. Аз му подарих малкото ножче, което капитанът беше ми дал някога. Амбо много се зарадва и побърза да отиде в селото да се похвали какво чудо му е дал белият човек от луната.

С Амбо станахме големи приятели. Откак излекувах раната му, той коренно промени отношението си към мене. Недоверието му изчезна. Той просто не знаеше как да ми благодари. Понякога ми разказваше за Арики. Арики бил стар човек. Бил препасан със седемте пояса на мъдростта. Бил рапуо — първо-жрец. Плашел туземците с някакви бели листа, които уж му казвали какво мислят хората. Който не му се подчинява, заплашвал го с Дао, идола на племето. Дао щял да умъртви непокорния с кадити от очиларка. А хората най-много се страхували от очиларките, защото тяхната отрова е смъртоносна.

Изобщо Амбо ми наговори такива неща за Арики, че и аз почнах да се страхувам от тоя първожрец. Да, Арики казвал още, че ние, белите хора от луната, трябва да бъдем хвърлени още веднъж в океана и този път камъните трябвало да бъдат вързани здраво за краката ни. Племето трябвало да се отърве от нас, защото сме опасни хора, можем да прогоним рибата от морето и дъжда от небето, да изсушим тарото, ямса и хлебните дървета… И най-страшното — можем да направим арамру — земетресение. А туземците много се страхуваха от земетресения. Веднъж на острова имало много силно земетресение — съборило всички колиби, много хора загинали, други, които били в морето, се издавили.

— Арамру уин уин — казваше Амбо.

— А Арики?

— И Арики уин уин.

— А тана Боамбо?

— Тана Боамбо е добър — каза Амбо. И като помисли, попита: — Ти можеш ли да направиш гръмотевица?

— Мога — отговорих аз.

Той ме погледна недоверчиво, после пак попита:

— Сега можеш ли?

— Сега не мога, защото не си нося пушката.

— Какво значи пушка? — попита ме Амбо.

Обясних му, че това е стрела, която гърми като гръмотевица. Ако дойде с мене в голямата лодка, ще му я покажа. Но Амбо отказа. Тогава седнах в лодката и отидох на яхтата. Реших да покажа на своя приятел силата на пушката. Ще убия пред него някое животно и той ще разкаже всичко на туземците. Нека узнае Арики какво значи пушка и да не смее дори и да помисли пак да ни хвърля в океана.

Взех от яхтата ловджийска пушка, препасах патронташа на Смит и се върнах на брега…

Отидохме далеч от селото, до Скалата на ветровете. Тръгнахме срещу течението на малката река. Мощните клони на огромните дървета по двата бряга на реката се преплитаха и образуваха над главите ни зелен свод, който закриваше слънцето. Дългите листа на палмите висяха като огромни зелени езици и стигаха чак до водата. Ние вървяхме като през тунел. На един завой пред нас се откри малка поляна, покрита с дива тръстика. Едно голямо дърво, повалено от бурите, беше паднало напреки през реката и образуваше нещо като мост. Амбо ме хвана за ръката и ми пошепна: — Виж! Бума и кока!

По средата на поваленото дърво, над самата вода, бяха легнали по корем един гибон (бума) — малка пъргава маймунка — и една мангуста (кока) — животно, голямо колкото котка, с рунтава опашка и с остра муцуна като на мишка. Маймуната искаше да мине на левия бряг, а мангустата — на десния. Никоя от тях не искаше да отстъпи път на другата. Те бяха се срещнали по средата на дървото и се дебнеха, настръхнали една срещу друга. Маймуната се изправи на дългите си предни крака и издаде силен крясък, а мангустата дигна рунтавата си опашка право нагоре и я размаха из въздуха, като ръмжеше. Аз приготвих пушката си, но не бързах да стрелям. Не исках да убивам нито гибона, нито мангустата. Гибоните са дребни, безвредни маймуни. Те се хранят с плодове и млади издънки на някои растения, живеят на стада по дърветата, скачат от клон на клон, като се хващат с предните си несъразмерно дълги крайници, а понякога скачат от едно дърво на друго на разстояние до десетина метра. По земята се движат в полу-вертикално положение, но не могат да тичат тъй бързо, както по дърветата, защото задните им крака са къси. А мангустите са полезни, защото се хранят с отровни змии. Дори и отровата на очиларките не им действува. Те живеят обикновено на земята, но се качват и по дърветата да ловят птици. Краката им са къси, с остри нокти. С тях мангустата лови плячката си и се защищава от своите врагове. Сега тя се ежеше и съскаше срещу гибона, цяла настръхнала. Козината на дългата й опашка беше се изправила като бодлите на таралеж.

Аз се колебаех и не се решавах да стрелям. Изпитвах жалост към тия безвредни животни, пък и никога не бих ял от месото им.

По едно време се чу силен шум — над главите ни се изви една много голяма птица и като стрела се спусна към гибона и мангустата. В същия миг те се хвърлиха в различни страни и изчезнаха в гората. Като видя, че изтърва жертвите си, птицата размаха тежките си криле и полетя нагоре. Аз бързо дигнах пушката, прицелих се и гръмнах. Чу се остър писък, лявото крило на птицата увисна прекършено и тя падна в тръстиката. Обърнах се към Амбо — той беше клекнал на земята и притискаше ушите си с ръце. Гърмежът беше го оглушил и замаял.

— Страшно! — каза той, когато се опомни.

— Искаш ли да опиташ и ти? Той замаха с ръце:

— Не искам! Не искам!

Намерихме убитата птица в тръстиката. Беше едър качулат папагал с красиви, разноцветни пера на опашката. Подарих го на Амбо. Щом се върнахме в залива, той отиде в селото да разкаже на туземците за чудото, което беше видял. Помислих си: нека чуе и техният първожрец какви страшни пушки имат пакегите — това ще бъде полезно за нас.