Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 41 гласа)

Четвърта глава. Предположенията на капитан Стерн. Съществуват ли людоеди? Романи и действителност. Танци под звуците на дървен тъпан. Грей бе първата жертва. Разказът на капитан Стерн за жена му Доанга и малката му дъщеря. И стерн става жертва на диваците

I

Шест дни и шест нощи престояхме в колибата. На седмия ден сутринта се събудихме от силни викове, смесени със звуците на тъпан. Капитанът бързо стана, ослуша се и тревожно се заразхожда из колибата. Бумтежът на тъпана и тия гърлени, диви крясъци не предвещаваха нищо добро.

— Какво означават тия викове? — попитах го аз. — Може би някакъв празник?

— Празник ли? — сепна се капитанът, като ме погледна някак странно. — Възможно е. Само че… страх ме е да не бъдем ние жертвите…

— Какви жертви?

— Аз съм виждал как някои островни жители в тропика принасят жертви на своите идоли. На голяма клада изгарят жив бик и разпръсват пепелта му по вятъра…

— Какво искаш да кажеш? — скочи Грей като ужилен.

— Казах каквото казах. Страх ме е да не бъдем ние изгорените.

— Защо плашите човека? — упрекнах аз капитана. — Той има слабо сърце… Жертвоприношението на хора отдавна не съществува.

— Уверен ли сте? — попита ме Стерн и горчиво се усмихна.

— Напълно.

— Доколкото ми е известно, вие за пръв път попадате между диваци, нали? А аз съм ходил на много острови в тропика и по-добре от вас познавам нравите на туземците.

— Вярно е — съгласих се аз, — но затова пък съм чел много книги за живота на първобитните хора…

— О, тия книги! — възкликна капитанът. — Аз съм чел такива романи за диви племена, че и сега ми настръхват косите, като си ги спомня.

— И аз съм чел такива романи — признах аз. — В тях първобитните племена са показани като диви зверове — хранят се с човешко месо, убиват всеки бял човек, живеят безнравствено и какво ли не още … И всичко това е измислено от началото до края, за да се оправдае „цивилизаторската“ мисия на хора като мистър Смит. Авторите на тия книги ни казват: „Вижте какви диваци са туземците! Те трябва да бъдат опитомени с кръста и евангелието, а където евангелието не помага — с огън и картеч.“ Целта оправдава средствата! Ние знаем какви са средствата, но каква е целта на колонизаторите? Да си строят дворци от костите на своите роби. Разбира се, това го няма в романите, но то съществува в практиката на колонизаторите.

— Аз съм съгласен с вас — каза капитанът. — Писателите пишат за пари, а парите са заключени в касата на мистър Смит. За да получат нещо от него, те трябва да му служат също тъй, както му служех и аз за трохите от неговата богата трапеза. Но все пак има нещо вярно в това, което съм чел. Знаете ли историята на Ливингстон (Дейвид Ливингстон (1813–1873) — шотландец по произход, виден английски пътешественик, изследовател на Африка. След като завършил медицина в Англия, Ливингстон бил изпратен от Лондонското мисионерско дружество в Африка. Той слязъл в залива Алгоа и оттам се отправил за страната на бичуаните. Няколко години живял по горното течение на река Лимпопо, а в 1849 година прекосил пустинята Калахари и открил езерото Нгами. През 1851 година Ливингстон достигнал до град Линянти и изследвал горното течение на река Замбези, след което по течението на същата река стигнал до Луанда на Атлантическия океан. В края на 1855 година Ливингстон открил водопада Виктория и на следната година се завърнал в Англия. През 1858 година отново заминал за Африка. От 1866 до 1871 година в Европа не била получена никаква вест за него и всички го сметнали за изчезнал. Мнозина предполагали, че е убит от някое африканско племе. Английският пътешественик Хенри Станлей отишъл в Африка да го търси и наистина го открил на езерото Танганайка. През 1873 година Камерен Верни Ловет (1844–1894), английски пътешественик из Африка, тръгнал с експедиция да търси Ливингстон и да му помогне, но закъснял: на път за езерото Танганайка той срещнал спътниците на Ливингстон, които пренасяли тялото му в Занзибар. В продължение на тридесет години Ливингстон изследвал природата на огромни пространства в Африка — от Кейптаун почти до екватора и от Атлантическия до Индийския океан. Наред с флората и фауната той изучавал бита и нравите на местното население. Личното мъжество на Ливингстон, неговата човечност, помощта, която оказвал като лекар на туземците, изучаването на езика им му създали голям авторитет сред местните африкански племена и спомогнали на неговата работа като пътешественик и изследовател.) и Станлей? И двамата били убити и изядени от африканските диваци.

— Не е вярно — възразих аз. — Ливингстон бил обичан и уважаван от африканските племена. Той умрял от тропическа малария. Това е доказано. Африканското племе запазило тялото му, което по-късно било пренесено и погребано в неговата родина. А Хенри Станлей, който отишъл да търси Ливингстон в джунглите на Африка, действително го срещнал на езерото Танганайка, но по-късно бил убит и ограбен от своя водач, а не от диваци. Това е истината.

— А истината за капитан Кук известна ли ви е?

— Той бил убит в едно сражение с туземците на Хавайските острови заради една нищо и никаква открадната лодка.

— Вярвам — усмихна се старият морски вълк. — А какво ще кажете за Джонстон?

— Такъв пътешественик не ми е известен.

— Той не е пътешественик. Той бил капитан на английски кораб. Пътувал от Англия за Индонезия. Веднъж пуснал котва на един от петте Соломонови острови. Туземците го посрещнали любезно, техният главатар го поканил на угощение, дал му всичко, каквото капитанът пожелал. Капитан Джонстон се възхитил от една майсторски изработена стомна и главатарят му я подарил. Харесал едно копие с украшения от змийски кости — дивакът и него му подарил. Загледал се в огърлицата на главатаря, изработена от зъбите на змии — той я откачил от шията си и му я дал. На главатаря се сторило, че Джонстон харесвал неговите кокошки, и заповядал да ги изловят всичките и да ги отнесат на кораба. Той не пропуснал да забележи, че Джонстон харесал и красивата му жена. И какво мислите? Когато капитанът се върнал на кораба си, жената била там. Главатарят и нея му подарил. Капитанът бил трогнат и решил да покаже на туземците, че и белите са щедри. Той върнал жената на вожда и му изпратил разни подаръци: малко хавайски тютюн, една сабя, десетина бутилки вино и коняк, гердани от мъниста, огледалца и други дреболии. Главатарят на племето се зарадвал като дете на подаръците. Според неговата преценка само един гердан от просто мънисто струвал колкото всичките му кокошки, а за сабята той бил готов да даде всичките кокошки на острова. Но когато му казали, че белият човек върнал обратно жена му, главатарят страшно се разлютил. „Как? Той не харесва жена ми? Най-хубавата жена на острова! Това е позор за мен!“ И заповядал да отнесат обратно на кораба всички подаръци, които капитанът му бил изпратил. Джонстон се почувствувал неудобно. Той не искал да остави лошо впечатление, слязъл на брега и отишъл да се извини на обидения главатар. По-добре да не е ходил… Но нима би могъл да допусне, че ще бъде опечен и изяден от туземците само защото върнал жената на нейния съпруг?

— В кой роман сте чели тази история? — усмихнах се аз.

— Никакъв роман, сър. Джонстон не е измислен герой. Баща ми дължи на него живота си. Капитан Джонстон е мой дядо. Няма ли да бъде жестоко, ако провидението е отредило и на мене същата смърт?

— Първо, аз не вярвам в никакво провидение — възразих аз. — Не вярвам също, че и днес още съществуват людоеди. Ако вашият дядо наистина е загинал така трагично, това е станало най-малко преди петдесет години.

— Преди повече от шейсет — поясни Стерн.

— Ето на, виждате ли! Тогава людоедството все още се е срещало между някои първобитни племена. Те са изяждали своите врагове, след като са ги убивали през време на война. Но сега такова нещо не съществува никъде по земното кълбо.

— Не бъдете толкова уверен — замислено каза капитанът. — Колко време се е изминало, откак папите горяха на клади живи хора? Триста години или по-малко? А какво правят фашистите днес? Те са по-жестоки и от най-дивите людоеди. Защо тогава туземците от остров Тамбукту да не ядат човешко месо? Лично на мене ми е безразлично, след като ме убият, дали ще ме излапат, или ще направят от мене тоалетен сапун.

Всичко, което каза капитанът, беше вярно, но то не ме убеди. Никой изследовател не е доказал досега, че людоедството е съществувало като постоянно средство за утоляване на глада. Наистина някога дивите племена са употребявали човешко месо за храна, но само в крайни случаи, когато племето е било заплашвано от гладна смърт. Употребявали са човешко месо и през време на религиозни празненства, а също и през време на война с вражеско племе. Някои диви племена са вярвали, че ако изядат сърцето и дробовете на своите врагове и ако изпият кръвта им, ще станат по-силни, а враговете им няма да могат да им отмъстят на оня свят, в задгробния живот. Следи от тия варварски обичаи са останали и до днес, само че в по-друга форма: днешните причестявания (Нека да ме извини автора, но не е „причестяване“, а „причастяване“. (Виктор от bezmonitor.com)) в черквата са остатък от тия някогашни вярвания на диваците.

Когато казах всичко това на Стерн, той иронично подхвърли:

— О, на мене няма да ми бъде по-добре, ако диваците ме изядат не от глад, а от религиозен фанатизъм!

Вратата изведнъж се отвори шумно. Двама пазачи подадоха рошавите си глави и ни направиха знак да излезем. След това ни подкараха пред себе си…

На една поляна до скалистия бряг гореше буен огън. Около него играеха цяла тълпа полуголи туземци. Няколко мъже им свиреха с пробити кокосови орехи, други трима крещяха в дълги, дебели бамбукови стъбла, а един нисък здравеняк удряше с всички сили с две дебели пръчки по едно голямо корито, издълбано от сухо дърво. Шумът беше невъобразим. Туземците играеха, наредени един след друг в кръг, и понякога се провикваха силно, сякаш искаха да заглушат свирките и дървения тъпан:

— Хе-хо! Хе-хо! Хе-хо!

Вкараха ни в кръга. Виковете още повече се засилиха. Ние стояхме като зашеметени. Но ето че кръгът се разтвори и при нас дойдоха мъжът и девойката, които бяхме видели вече първия ден, когато излязохме на острова. Девойката беше облечена в същата премяна — пояс и ресни, окичени с раковини, а на ушите й две мидени черупки излъчваха сребрист блясък. Тя бавно се приближи до нас и като ни изгледа продължително, пошепна нещо на мъжа. Тъпанът и бамбуковите свирки замлъкнаха. Всички се струпаха около нас. Тогава едрият мъж се приближи до Грей и сложи ръка на рамото му. Двама туземци хванаха нещастния готвач, завързаха на краката му един голям камък, понесоха го към отвесния скалист бряг и го хвърлиха в океана.

Редът беше мой. Очаквах всеки миг главатарят да се приближи и да сложи ръка на рамото ми. Погледнах девойката и срещнах погледа й. Тя се усмихваше, сякаш нищо не бе се случило. Като свършиха с Грей, двамата пазачи ни подкараха с капитана обратно към колибата, а останалите продължиха да играят около огъня и да викат:

— Хе-хо! Хе-хо! Хе-хо!

II

Животът ни в колибата не се промени. Всяка сутрин получавахме стомна с „еликсир“ и кошница с печена риба, ямс, таро или батати, (Многогодишна виеща се лиана, която достига до 5 м дължина. Клубените й приличат на картофите, но са сладки и много по-едри: един батат тежи от 0,5 г до 4–5 кг. В отделни случаи стига до 25 кг. Ядат се варени, печени или пържени. Срещат се и в диво състояние. Както и картофите, бататите са донесени в Европа от Америка след нейното откриване. Но в Азия те са проникнали много по-рано, а в Хавайските острови — 500 години преди нашата ера.) но ние почти не се докосвахме до тях.

Изминаха няколко дни. Пазачите редовно се сменяваха сутрин и вечер. Ние се разхождахме из колибата и рядко разменяхме по някоя дума. И наистина, за какво да говорим? За смъртта, която беше надвиснала над нас? Или да оплакваме съдбата си? Но ние бяхме мъже и не биваше да хленчим. Веднъж, на третия или на четвъртия ден след злополучния край на Грей, капитанът ми каза:

— Смелост, момко! Вие ще останете жив!

— Не вярвам — отговорих аз със свито сърце.

— Аз вярвам. Послушайте стария моряк, той има опитно око. Забелязахте ли как ви гледаше девойката? Сигурен съм, че мъжът, който беше с нея, е главатар на племето или някакъв друг началник, а девойката е негова дъщеря. Много приличаше на него. Ако пожелае, тя може да ви спаси.

— Ако пожелае… — въздъхнах аз. — Все пак има едно „ако“. Освен това тоя главатар не изглежда да е щедър като оня от Соломоновите острови. Грей пръв позна неговата „доброта“. Но защо нас ни оставиха живи? Стерн се замисли и бавно каза:

— Изглежда, техният закон е такъв. На някои острови в тропика туземците не изпълняват повече от една смъртна присъда в седмицата. Този обичай е познат на нашите управници и те също го спазват на островите, които владеят. За един ден те могат да застрелят без съд сто туземци, но със съд — само един в седмицата. Мисля, че на този обичай дължим живота си. Ако това е вярно, остават ни още няколко дни, а това не е малко. За един осъден на смърт всеки миг е равен на вечност.

Печално поклатих глава:

— Предпочитам да живея години, които да изглеждат като мигове…

— Ще живеете! — неочаквано каза капитанът. Погледнах го с недоумение.

— Какво искате да кажете?

— Сега ще ви обясня. — Той се замисли и тихо попита: — Имате ли ножче?

— Ножче? — Нямам, отговорих аз, като изгледах учудено капитана.

— Едно обикновено джобно ножче сега струва колкото един човешки живот.

— Не разбирам…

— Не ме гледайте така, още не съм си изгубил ума — тихо заговори Стерн, сякаш се страхуваше да не го чуе някой от диваците. — Жалко, че нямате ножче. Щом ви хвърлят в океана, ще разрежете въжето и ще се освободите от камъка. След това ще доплувате под водата до брега и ще се скриете в някоя пещера. Туземците няма да ви забележат. Видяхте ли какво направиха с Грей? Хвърлиха го, както се хвърля купчина смет на бунището, и се върнаха при нас. Никой не погледна да види какво става с него във водата. Слушайте по-нататък. Щом се освободите от камъка, ще се притаите някъде и ще дочакате нощта. В тъмнината лесно ще излезете на брега, без да ви забележи някой, и ще се укривате из горите. От студ не е опасно — тук през всичкото време на годината е топло, дори горещо. Ще се храните с диви плодове, каквито сигурно има навсякъде, а успеете ли да убиете някое животно и да накладете огън, ще имате и печено месо. Наистина неудобствата ще бъдат големи, но всеки на наше място би предпочел живота на пещерния човек пред смъртта. Лично аз предпочитам да съм живо куче, отколкото мъртъв лъв.

— Да речем, че е така — съгласих се аз. — Но тази малка вероятност за спасение зависи от едно джобно ножче, а аз го нямам.

— Затова пък аз имам! Ето, вземете го! — живо се провикна капитанът. — Цяло щастие е, че туземците нямат обичай да пребъркват джобовете на арестантите, както у нас. Изглежда, че те наистина са останали много назад от културата на цивилизованите народи.

Той ми подаде джобното си ножче, но аз отказах да го взема. Колкото и да ми беше мил животът, не можех да приема такава жертва от капитана. Ножчето е негово, нека той се опита да се спаси.

— Вземете го — настояваше морският вълк. — Вие сте млад, нищо не сте разбрали от живота, а какво може да очаква от него човек като мен? Поживях петдесет и пет години, стига ми толкова.

Бях трогнат от неговата настойчивост, която ме учудваше. Аз помислих: „Хората стават най-добри другари и приятели през време на голямо нещастие, когато няма какво друго да загубят освен живота си.“

— Трябва да се спасите на всяка цена — продължи капитанът. — За да разберете защо, ще ви направя едно признание. Нещо повече — изповед! Не мислете, че ще се разкайвам за извършен грях. Не, аз мога с чиста съвест да кажа, че съм живял честно и ще умра като честен човек. Но преди да умра, искам да ви открия мъката си. И тъй, слушайте … Аз имам дете, момиченце на десет години. Живее в Александрия при сестра ми. Майка му е мулатка от остров Зумбава. Преди единайсет години, когато бях капитан на голям търговски кораб, хвърлих котва в пристанището на Зумбава и отидох да се поразходя из градчето. На пазара имаше цирк — трима мъже подхвърляха горящи факли и нажежени топки, друг един бълваше огън, а Доанга танцуваше боса по натрошени стъкла със змия около шията си. Прекрасно танцуваше, това мога да кажа и сега. Виждали ли сте как се огъват палмите под напора на бурята? Така се извиваше и танцувачката. Тя беше млада и много красива. Мулатите изобщо са красиви хора, те са родени от цветнокожи жени и бели мъже…

— Понякога се случва и обратното — подхвърлих аз.

— Случва се — призна Стерн, — но рядко. И тъй, като видях как Доанга танцува, в гърдите ми нахлу гореща вълна. Змията, увита около шията й, беше жива и макар зъбите й да бяха извадени, тя беше опасна. Пък и натрошените стъкла никак не са мека постелка за боси крака. Когато танцът свърши, хвърлих една банкнота на танцувачката. Тя се зарадва и мушна банкнотата в пазвата си. Тогава един от мъжете — този, който бълваше огън — се нахвърли върху нея, изви й ръцете назад и почна да бърка в пазвата й. Хората наоколо се превиваха от смях. Никой не защити девойката и това беше най-отвратителното. Възмутих се и се намесих — с един удар повалих нахалника и освободих Доанга. А когато тръгнах към пристанището, и тя тръгна след мене. Изкачи се на парахода. Прибрах я и заживяхме в моята кабина. Едва тогава разбрах колко е приятно, като свърши човек вахтата си, да има една любима жена, която да го чака в кабината. На моряците е забранено да живеят семейно в параходите, но аз не исках да се разделя с Доанга и я оставих при мене.

Стерн замълча, навъси се, очите му потъмняха. След това тъжно продължи:

— Мина време, Доанга трябваше да роди. Настаних я на остров Борнео. Роди момиченце — умно, пъргаво, с черна коса и шоколадова кожа. Понякога правех дълги рейсове, отсъствувах по цели месеци и мислех само за Доанга и за детето. И тогава открих, че родителското чувство е по-силно от всяка друга обич. Когато параходът, на който работех, хвърляше котва в Борнео, Доанга и детето ме чакаха на пристанището. Жена и дете — каква радост! — тъжно промълви капитанът. — Така живяхме три години. На четвъртата година Доанга се разболя. „Какво ти е, Доанга?“ Доанга мълчеше. Тежеше й нещо на сърцето. Лекарите безпомощно свиваха рамене. Веднъж тя ми каза: „Искам да умра в Зумбава.“ Заведох я там и пак отплавах. Върнах се след два месеца и я намерих оздравяла — пееше и танцуваше из стаята. Туземците силно са привързани към родните си места, по-силно от нас. Ние казваме: „Тъгувам за родния си край“; а те казват: „Умирам за родния си край.“ Доанга беше здрава, весела и отново заживяхме щастливо. Но щастието не трая дълго. Веднъж, като се завърнах в Зумбава от едно плаване, не заварих Доанга вкъщи. Детето играеше на пода неумито, гладно, отслабнало. Попитах хазайката, стара холандка: „Какво значи това? Къде е Доанга?“ „Доанга е лоша жена, сър — отговори тя. — По цели дни оставя детето само вкъщи и се мъкне с някаква циркова трупа.“ Разбрах всичко. Доанга отново беше се върнала при мъжа, който бълваше огън. Прибрах детето и отплавах. Оставих го в Александрия при сестра си. Сега малката е на десет години. Чудесно дете — хубаво, талантливо!… Един ден ще стане прочута художничка, помнете ми думата. Ако някога пак попаднете в Александрия, кажете му, че съм загинал. Ще го намерите в къщата до музея. То носи моето име. Детето ми трябва да знае за смъртта на баща си. Това ще му бъде полезно. Откакто се роди, спестявах част от заплатата си и я влагах в една английска банка. С тия пари дъщеря ми ще може да преживее, докато стане пълнолетна. Но за да получи парите, трябва да има свидетел, който да установи моята смърт. Вие ще подпишете смъртния ми акт. Разбрахте ли сега защо искам да ви дам ножчето си? Моля ви, вземете го!

Отново отказах. Обясних на капитана, че тъкмо той трябва на всяка цена да остане жив заради детето си. Аз нямам деца, нямаше кой да плаче за мене. Старите ми родители едва ли ще узнаят някога за моята смърт, защото самите те доживяваха последните си дни.

Капитанът сякаш се примири с моя отказ, оттегли се на нара и повече не заговори за ножчето.

Дните летяха неусетно. Шест пъти слънцето изгря и залезе, откак Грей беше хвърлен в океана — никой не ни потърси. На седмия ден сутринта отново чухме познатите подвиквания на туземците и заглушените звуци на дървения барабан. Вратата се отвори, ние излязохме — и двамата пазачи ни откараха на поляната.

Огънят гореше. Диваците играеха своя дяволски танц. Историята се повтори. Мъжът и девойката се приближиха до нас, мъжът сложи ръка върху рамото на капитана, двама туземци вързаха един камък на краката му и го понесоха към брега. В последния миг капитанът ми извика:

— Ножчето е в джоба ви! Не забравяйте молбата ми!

Бръкнах в джоба си: да, ножчето на Стерн беше там! Той сигурно беше го бутнал в джоба ми през последната нощ, без да усетя. Когато го хвърлиха от скалата, той ми махна с ръка и изчезна:

„Прощавай, капитане! — помислих си аз. — Ако успея да се спася, ще изпълня молбата ти! Обещавам!“

Върнаха ме обратно в колибата. Тежко се отпуснах на нара и лежах неподвижен през целия ден. Мъката и отчаянието ме задушаваха. След седем дена ще дойде и моят ред … След седем дена…