Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 41 гласа)

Шеста глава. Габон. Разговор със стария приятел. Предупреждението на тана Боамбо. Лов на диви свини

I

На другия ден — последния ден преди празника — Боамбо пак дойде в моята колиба. Сега той не беше мрачен, както вчера. Напротив, в погледа му личеше радостта от успеха. Разбира се! Неговите ловци бяха хванали един невинен човек и се готвеха да го убият. Племето занго наричаше този невинен човек свой враг, защото пускал отровни стрели срещу нападателите, а всяка такава стрела носи смърт. Какво от това, че той се защищавал? Врагът си е враг и когато спи. Така разсъждаваха туземците.

И Боамбо ми каза, че вчера съм постъпил много умно, като съм си отишъл навреме. Всички били против мен. Арики тържествувал. И може ли иначе? Аз защищавам племето бома! Това е лошо, много лошо! Ловците се ядосали, но скоро забравили всичко. Сега те пак ме обичат, защото съм лапао, лекувам всички болести. И Боамбо ме обича, защото го спасих от кадити, от смъртоносната змийска отрова. Но защо мълча? Още ли се сърдя? Трябва да разбера, че той не е виновен. Никой не е виновен. Такъв е обичаят…

— Къде е плененият? — попитах го аз.

— В една колиба.

— Може ли да го видя?

— Може.

Той ме заведе в селото и отвори вратата на една колиба. Пред нея стояха на пост двама пазачи с копия. Погледнах вътре и като видях пленника, потръпнах ужасен. Това беше Габон! Старият Габон от племето бома! Някога той беше мой приятел, носеше ми храна при извора в дървени онами, а после настойчиво ме молеше да не отивам при племето занго, враг на племето бома. Аз не го послушах и не съжалявах за това, но нима трябваше да го срещна тук, в тази тъмна колиба, като пленник, който след два-три дена ще бъде убит и изгорен на клада под радостните викове на туземците… Каква среща наистина!

Габон беше седнал на нара с наведена глава, дълбоко замислен, мрачен. Влязох в колибата и отидох при него, но той дори не дигна глава да ме погледне.

— Габон! Приятелю! — прошепнах тихо и сложих ръка на рамото му. — Не ме ли познаваш? Аз съм Андо, пакеги гена — помниш ли?

Чак тогава Габон ме погледна втренчено и пак наведе глава. Но в тоя кратък поглед аз не видях нищо друго освен омраза. Да, той ме смяташе за враг и ме мразеше. За него аз бях изменник. Неговото племе ме посрещна човешки, спаси ме от глад, даде ми подслон в най-трудните дни на живота ми, а как му се отплатих? Напуснах го и отидох при неговите врагове … Така си мислеше Габон — в това не се съмнявах. Той не можеше да мисли другояче. Но аз не се смятах за виновен. Аз бях длъжен да помогна на другарите си по нещастие. Смит не заслужаваше такава жертва, но той беше корабокрушенец като мен и аз не можех да го оставя цял живот да седи в разрушената яхта. Наистина той беше забравил какво бях направил за него, но това нямаше никакво значение. Аз изпълних своя човешки дълг и не търсех от него благодарност.

Такива мисли минаха през ума ми, когато стоях до Габон с ръка на рамото му. Той отстрани ръката ми, без да ме погледне.

— Габон! Приятелю! — повторих аз, но отговор не последва. — Ти ми се сърдиш, зная… Но аз не съм виновен. Не съм виновен — повторих аз и отново сложих ръка на рамото му.

— Ти беше с тях! — с мъка проговори той.

— С кои? Кога?

— Вчера ти беше с нашите врагове, когато ни нападнаха. Аз те видях. После избяга, а те ме хванаха…

Горкият Габон! Той видял Смит и помислил, че това съм аз. Такава грешка винаги можеше да се случи тук. Нашите бели лица бяха еднакви за туземците. Те мъчно ни разпознаваха и често ни бъркаха един с друг, особено когато ни виждаха отдалеч.

— Грешиш, Габон — казах аз. — С тях беше друг пакеги. Аз бях против това нападение, но никой не ме послуша. Той пак ме погледна и каза:

— Лъжеш! Ти не си ми приятел! Анге бу!

Анге бу — това значеше край на разговора. Габон ме смяташе за свой враг и не искаше да разговаря с мен. Излязох от колибата съкрушен. Пазачите затвориха вратата.

Отидох при Боамбо, който ме чакаше наблизо под сянката на едно хлебно дърво.

— Този човек е мой приятел — казах аз. — Ти трябва да го освободиш.

— Невъзможно — заяви главатарят. — Той е наш пленник. На третия ден на празника ще го принесем в жертва на Дао.

Исках на всяка цена да спася Габон, бях много настойчив, но Боамбо не отстъпваше. Той надълго и нашироко ми обясни защо не може да освободи пленения враг — така наричаше той Габон. Работата беше много по-сложна, отколкото предполагах. Преди да изгорят пленника на кладата, Арики ще изнесе с тържествена церемония дървения идол от колибата на вечния огън и ще го постави на мегдана. Идолът трябва да види как жертвата ще изгори. Тогава Дао ще бъде доволен от племето и ще го покровителствува през цялата година, до следващия голям празник. През това време ще има голямо изобилие от плодове и много риба в океана. И което е още по-важно, нито едно вражеско племе няма да може да победи племето занго, защото Дао ще му помага във всяко сражение. Това поверие беше свързано не само с благоденствието на племето, но и с неговата защита и никой не би могъл да убеди хората, че то е заблуда.

Безсмислено беше да настоявам повече. Боамбо за нищо на света не би се съгласил да освободи нещастния Габон.

— Ще му помогна да избяга! — заявих аз на главатаря. Той ме погледна строго и каза тихо, но внушително:

— Пазачите няма да ти позволят. И не те съветвам да се опитваш, защото ще пострадаш!

— Какво ще ми направите?

— Не зная … Но ще пострадаш, казвам ти. Видя ли какво стана вчера? Хубаво направи, че си отиде навреме. И все пак загуби…

— Какво загубих?

Боамбо не отговори.

От колибите започнаха да излизат въоръжени туземци. Сега лицата им не бяха боядисани с черна боя и не бяха нашарени с бели черти, както вчера. Може би затова те нямаха вчерашния войнствен и страшен вид.

— Хората се събират — рече Боамбо, като стана. — Отиваме на лов.

— Пак ли? — трепнах аз. — Нима и днес ще нападнете племето бома?

— Не — махна с ръка Боамбо. — Отиваме на лов за диви свини. Трябва да убием много свини за големия празник. Ела и ти с нас. Хората ще се зарадват, ако дойдеш, и ще ти простят вчерашната глупост.

Макар да не смятах вчерашната си постъпка за глупост, аз реших да отида на лов за диви свини. Не беше в моя полза да страня от хората. Освен това нямаше смисъл да се отчайвам от вчерашния неуспех. По-полезно би било да се придържам към оная нашенска поговорка, която гласи: „Ако не успееш първи път, опитай се пак…“

Отидох в колибата да си взема пушката. Заварих там Смит и Стерн, които ме чакаха.

— Дойдохме за вас — каза плантаторът. — Отиваме на лов за диви свини. Надявам се, че този път няма да се откажете, нали? И Стерн ще дойде.

— За такъв лов винаги съм готов — усмихна се капитанът. — Но в лов на хора никога не бих участвувал. Той е опасно нещо! Само бягството може да спаси човека. — И той ми смигна многозначително, като кимна с глава към Смит. Плантаторът разбра иронията, но не се обиди.

— О, то беше нещо ужасно! — възкликна той. — Диваците са много хитри хора, сър. Едни бяха се скрили из гъстата джунгла край пътеката, други бяха се покачили по дърветата. Стрелите им фучаха край нас, а хора не се виждаха. Представяте ли си? — обърна се той към мене. — Вие да бяхте на мое място, не бихте ли избягали? При това стрелите им бяха отровни! Аз донесох една, ще ви я покажа. Върхът й е намазан със сок от анчар.

— Значи, и пушката не ви помогна? — попитах го аз. — А вие толкова много разчитахте на нея!

— Да, разчитах — кимна с глава Смит. — Но съм се лъгал, признавам. През време на война диваците не съблюдават никакви правила. Те се крият из горите — в кого ще стреляш? При това, щом зафучаха стрелите, нашите диваци се разбягаха.

— След вас — подхвърли капитанът.

— Това няма никакво значение, Стерн. Не е важно дали пръв съм избягал, или последен. Важното е, че останах жив. Вие бяхте прав — обърна се Смит към мене. — Хиляди пъти бяхте прав, когато отказахте да дойдете. Аз мислех, че ще се бием на открито, на някоя поляна, и си рекох: „Я чакай да покажа на тия диваци как се води война…“ А какво излезе? Ако знаех, не бих отишъл, уверявам ви…

— Вие тръгнахте с туземците на война, защото искахте да се проявите като герой — упрекнах го аз. — Мислехте, че ще избиете племето бома като вързани зайци и ще се върнете като победител. Затова доведохте Арики на мегдана, когато съветвах туземците да не предприемат тоя позорен поход.

— Как няма да го доведа? — възкликна плантаторът. — Арики беше ми казал, че няма да ме осинови, ако не участвувам в похода. А представяте ли си какво значи това?

— Значи да останете сираче — иронично подхвърли Стерн.

— Това никак не е смешно, Стерн! — упрекна го Смит. — Ние трябва да узаконим нашето пребиваване на острова. Обичам реда и законите — това не е слабост, уверявам ви…

Отидохме на мегдана. Тук бяха се събрали всички ловци. Мислех, че след вчерашния случай хората ще ме гледат с недоверие, но се излъгах. Те бяха забравили всичко. И защо не? В колибата беше затворен Габон, техният враг. Те бяха победители и в радостта си бяха ми простили вчерашната постъпка.

Всички тръгнахме по тясна пътека през джунглата. Над нас и около нас се издигаха вековни дървета с дебели стъбла, които се губеха във висините и там се разклоняваха, а други по-ниски, преплитаха клоните си току над главите ни. Всички тия стъбла и клони бяха преплетени с гъста мрежа от тънки лиани. Нито едно дърво не се издигаше свободно нагоре, незадушавано от околните дървета. Сякаш островът беше много тесен за тая буйна зеленина и тя водеше война за всяка педя земя, за всеки квадратен сантиметър въздушно пространство. Дори и най-ниските храсти така бяха се притиснали и преплели, че просто се задушаваха в собствените си прегръдки. Светлината едва проникваше през тоя буен хаос. Вечен полумрак цареше в джунглата дори и в най-яркия слънчев ден. Земята бе покрита с окапали сухи листа. Тук листата на дърветата не окапват всяка есен, за да поникнат нови през пролетта — не, листата на вечнозелените дървета капят едно по едно през всяко време на годината. Щом едно листо остарее, то повяхва, пожълтява и вятърът го откъсва, а на негово място покарва младо листо и със свежи сили расте бързо, неимоверно бързо … Същото нещо се случваше и с дърветата. Никога човешка ръка не докосваше старите им дънери, те умираха от естествена смърт, в дълбока старост: когато сухите им изгнили стъбла не могат да се съпротивяват на бурите, грохват повалени. Тогава из джунглата се разнася силен трясък, сякаш тревожен вик на един загинал живот…

II

Излязохме високо в планината, на една голяма поляна, покрита с високата трева аланг-аланг. Тревата се люшкаше от вятъра като малко жълто море и тихо шумеше. Боамбо каза на ловците да образуват кордон около цялата поляна. Когато всички бяха по местата си, главатарят хвърли запалена главня в сухата трева и тя веднага пламна. Това беше сигналът. Щом видяха пушека, ловците подпалиха тревата едновременно от всички краища на поляната. Вятърът къдреше и раздухваше пламъците, а ловците бавно вървяха след огъня с копия в ръце, готови да ги хвърлят срещу всяко животно, което потърси спасение от пламъците. Нито един туземец не носеше пушка, защото Смит не им даваше патрони. Вчера след похода срещу племето бома Смит им казал, че патроните се свършили, и прибрал пушките в своята колиба. А аз бях сигурен, че той има още много патрони в своите сандъци. Защо ги крие? И за кого?

Чуха се два последователни гърмежа откъм страната на Смит и Стерн, последвани от силни викове. В същия миг чух гласа на Амбо, който не беше много далеч от мен. Обърнах се и видях една черна свиня с опърлена четина, която бягаше като бясна. Тя беше минала през огъня и щом излезе в изгорялото пространство, хукна най-напред към Амбо. Той я пресрещна със своето копие, но не можа да я удари. Свинята се уплаши и се впусна в друга посока, срещу мен. Аз се прицелих и когато тя се приближи достатъчно, натиснах спусъка. Чу се силен гърмеж и свинята се преметна няколко пъти, но веднага скочи отново още по-разярена и хукна право срещу мен. Едва когато ме приближи, видях двата криви зъба на здравите й челюсти, с които можеше да разпори корема на всеки нападател. От устата й кипеше жълта пяна. Чух гласа на Амбо, който викаше: „Убий я, ще те намуши! Убий я!“ Прицелих се още веднъж, когато свинята беше само на десетина крачки от мен, и гръмнах. Този път куршумът я удари в челото. Тя ритна два-три пъти в черната пепел, след това безпомощно се отпусна и не се помръдна вече.

Високата суха трева продължаваше да гори и да пращи. Дойде и Боамбо и като видя убитата свиня, каза:

— Добре, много добре! И Шамит уби една мадама. Много добре!

Той беше доволен. Не беше изгоряла и половината трева, а две свини вече бяха убити.

Вятърът раздухваше пламъците на всички страни. А когато огънят оголи по-голямата част от поляната, отново се чуха силни викове и в същия миг две свини изскочиха от пламъците. Едната често падаше — види се, краката й бяха силно обгорени. Амбо се впусна към нея. Скоро той я настигна и забоде копието си в хълбока й. Аз се затичах към другата свиня. Тя беше доста далеч от мен и едва ли бих я улучил от такова голямо разстояние. Пък и туземците ми пречеха — те също се впуснаха към нея от няколко страни, като размахваха копията си и силно викаха, вероятно да изплашат още повече и без това изплашеното животно. Беше опасно да стрелям, защото трима ловци също тичаха към свинята. Полетяха три копия и едното от тях се заби в десния й хълбок. Чу се силно квичене, но свинята не падна, а продължаваше да бяга с копието, което стърчеше от дясната й страна и зловещо се поклащаше. Другите двама туземци взеха отново копията си и пак се впуснаха след свинята. А тя бягаше все по-бавно и по-бавно. Най-после те я настигнаха и забиха копията си в дебелия й гръб.

Тревата изгоря. На почернялата поляна лежаха пет черни диви свини.

Боамбо остави двама души да ги пазят и отново ни поведе по планинските пътеки. Запалихме тревата и на друга една поляна, още по-нагоре в планината, и убихме още три свини. Ловът беше богат. Осем свини за големия празник — това не беше малко.