— Ставай, Андо! Тръгваме! Днес е денят на големия лов! Денят на големия лов беше истински празник за туземците. От известно време всички говореха за него и се готвеха тъй, както у нас добрите стопани се готвят за жътва и вършитба. Мъжете си правеха нови копия и стрели, затягаха тетивите на лъковете, а жените плетяха от лико нови торби или изкърпваха старите с игли от рибени кости. Готвеше се и Боамбо. Няколко дни го учих да стреля с пушка. Отначало той се страхуваше от силните гърмежи, но после свикна и радостен като дете ми показваше белезите по дърветата, направени от куршумите, които той изстрелваше. Учеха се да стрелят и другите ловци, които бяха получили пушки. Между тях беше и Амбо. В последно време той се сприятели с капитан Стерн и всяка сутрин двамата отиваха на лов из горите. Понякога техните изстрели се чуваха в селото и плашеха децата. Веднъж Стерн ми каза, че синът на главатаря се научил да стреля отлично. Когато го попитах защо не викат и мен на лов, Стерн сви рамене, а после призна, че синът на главатаря не искал да се среща с мен.

Аз и по-рано бях забелязал, че Амбо ме избягваше, а когато случайно ме срещнеше, отговаряше на поздрава ми само с леко кимване на глава и бързо отминаваше. „Защо се сърди.“ — питах се аз и се мъчех да открия поне една моя постъпка, с която да съм го обидил. Не, аз с нищо не бях го огорчил. Арики беше виновен за всичко. Този проклет старец беше застанал между нас като стена и искаше да ни раздели, но защо Амбо го слуша?

— Чуваш ли бурума? Той събира вече хората — прекъсна мислите ми Боамбо. — Хайде да вървим!

— Ела да изпушим една лула, докато се приготвя — поканих го аз и отворих вратата на колибата.

Главатарят влезе с пушка на рамо и с патронташ, препасан върху разноцветните му пояси. Той беше възбуден и гласът му звучеше по-плътно и по-мъжествено.

Измих се и облякох ловджийския костюм, който Смит беше ми подарил. Като разбра, че няма да може да запази всичкото си имущество, плантаторът стана необикновено щедър:

освен ловджийски костюм и нови ботуши подари ми и една холандска лула от морска пяна.

Бях готов вече да тръгвам, когато дойде и самият той, мистър Смит, облечен също в ловджийски костюм, обут в нови ботуши от жълто шевро и с перо от папагал на зелената си шапка. Пушката му с нов ремък свободно висеше на рамото му.

— И вие ли отивате на лов? — попитах го аз.

— Защо не? — учудено ме погледна Смит. — Омръзна ми по цели дни да лежа под сенките.

— Така ли? — усмихнах се аз. — А помните ли какво ви казах преди известно време?

— Какво ми казахте?

— Казах ви, че туземците с радост отиват на работа, защото без труд животът им би заприличал на ад.

— Ловът не е труд, а развлечение — възрази Смит. — Но защо да спорим? Не искам да развалям хубавото си настроение.

Той наистина беше весел и докато стигнахме до мегдана, безгрижно си подсвиркваше с уста и се шегуваше с хората, които срещахме.

— Смешен пакеги — пошепна ми Боамбо. — Веднъж ти ми каза, че в своята страна той бил много силен човек. Вярно ли е това?

Аз кимнах утвърдително.

— Щом е тъй, пакегите в неговата страна сигурно са много слаби хора.

И Зинга неотдавна беше ми казала същото, и тя като баща си съдеше за силата на хората по техните мускули, а не по тяхното богатство, което им дава власт над бедните.

Хората от всички махали на селото бяха се събрали на големия мегдан. Навсякъде се чуваха възбудени гласове, всички бързаха, само старите и децата стояха настрана и съжаляваха, че не могат да участвуват в това шумно тържество.

Ловците бяха готови, Боамбо излезе напред, махна с ръка и те потеглиха в дълга редица. След ловците вървяха жените, преметнали през рамо торби, в които имаше ямс, банани и таро, та дори и гърнета.

От двете страни на пътеката се издигаха кокосови палми, хлебни дървета, тикови дървета, високи около четиридесет метра, пандани с дебели надземни корени, които служеха за опора на дървото, а самите им клони завършваха с много дълги и тесни листа.

Пътеката навлизаше все по-дълбоко и по-дълбоко в гората. Тук дърветата бяха по-гъсти и по-високи. Това бяха истински джунгли, преплетени с гъста мрежа от лиани, които бяха уплели стъблата и клоните на дърветата чак до върховете, сетне се прехвърляха по съседните дървета или увисваха надолу и стигаха до земята.

Стъблата на дърветата бяха окичени с паразитни растения, епифитни бромелии и орхидеи с бели, червени, розови или кафяви цветове. Няколко пъти прегазихме един и същ ручей с бистра и прохладна вода. Вървяхме в полумрак, макар че беше слънчев, светъл ден. Отвсякъде лъхаше топла влага. По листата просветваха ситни капки роса. По клоните на дърветата подскачаха пъргави гибони и тревожно скимтяха. Зелени и жълти папагали издаваха кресливи звуци, но туземците бяха свикнали с тях и не им обръщаха внимание.

Едва следобед стигнахме на върха. Над нас отново блесна слънцето и жегата пак стана нетърпима. Спряхме под сенките на дърветата да похапнем и да си починем. Оттук на север се виждаше океанът, величествен и безкраен, а на юг в низината се простираше доста широка долина, пресечена от пълноводна река. Туземците я наричаха Коломона — спокойна и величествена — и тя наистина беше такава. Тя извираше от западната част на острова, събираше много ручеи, които се стичаха от съседните планини, и се вливаше в океана при село Калио. По нейните брегове, обраснали с гъста зеленина, не се виждаше нито едно село. Изглежда, че тази плодородна долина не беше населена.

— Райска долина, сър! — възторжено възкликна Смит. Неговият възторг ме учуди, защото аз мислех, че плантаторът не е способен да се възхищава от красотите на природата. И сякаш за да оправдае това мое мнение, той продължи:

— Знаете ли каква прекрасна плантация може да стане в тая чудна долина, ако имахме десетина трактора…

— И стотина роби — подхвърлих аз, но плантаторът беше се унесъл в мечти и не ме чу.

— Хиляди декари могат да бъдат засадени с полезни дървета — продължи той — и още толкова със захарна тръстика. А като задимят и комините на една захарна фабрика… Ех! Тръпки ме побиват, като си помисля какво богатство пропада на вятъра. А тия водопади из планините? Колко електрическа енергия се крие в тях, колко дъскорезници и дърводелски фабрики биха могли да карат!…

— А на кого ще бъдат тия плантации и фабрики? — попитах го аз.

— На този, който докара машините — беше отговорът.

— А какво ще стане с туземците?

Смит се намръщи и махна с ръка:

— Бъдете спокойни, всеки от вашите туземци ще получава каквото му е нужно. Няколко банана и таро — това е напълно достатъчно.

— А всичко друго ще се превърне в златен поток, който ще потече в касата на мистър Смит, нали?

— Вие винаги търсите крайните резултати — упрекна ме плантаторът. — Е, добре, нека говорим за златния поток. Защо аз или някой друг да не използува тия огромни блага, щом туземците не знаят какво да правят с тях? Знаете ли какво кафе ще вирее тук, какво какао, какъв ароматен чай? И какъв строителен материал може да се получи от това здраво като стомана тиково дърво? А кокосовите палми, за които никой не се грижи сега? Милиони лири има по тях и ако някой съумее да ги откъсне, ще направи добро на човечеството, уверявам ви.

— Защо някой, а не някои? — попитах го аз.

— А кои ще бъдат тия „някои“, сър? Диваците ли? Но те нищо не умеят, нали виждате.

— Ще се научат, бъдете спокоен.

— Да карат трактори? Не ме разсмивайте, сър.

— Не само трактори, и самолети ще се научат да карат. Вижте какво правят внуците на руските крепостни селяни. Те превърнаха земята си в райска градина…

— Разбирам — прекъсна ме Смит. — Вие намеквате за социализъм.

— Не намеквам, а открито ви го казвам. Само социализмът може да направи от този остров цветуща градина, където всички ще се трудят за щастието на всички.

(Е, как да се въздържи човек… (Виктор от http://www.bezmonitor.com)

Плантаторът стана, погледна ме отвисоко и Процеди:

— Фанатик!…

И отиде под сянката на съседното дърво.

„Вълкът козината си мени, но нрава си не променя“ — помислих си аз.

Керванът отново потегли. Сега пътеката минаваше по билото на планината. Тук имаше поляни, покрити с високата трева аланг-аланг, срещаха се и дебели дървета с ниски стъбла и с широко разпрострени клони, чиито листа окапваха през сушавите зимни месеци, а южните стръмнини, където водата по-бързо се оттичаше, бяха покрити с ксерофитни гори, на места непроходими поради гъсто преплетените им клони и остри шипове. Ние не бихме могли да минем през тая истинска телена мрежа, ако туземците преди това не бяха разчистили бодливите клони край пътеката. И сякаш за украса сред тая бодлива мрежа се издигаха стройни дървета с чадъровидни корони, които през пролетта се покриваха с розови, жълти и червени цветове.

Пътеката зави надясно и керванът заслиза по южния склон. Тук гората беше по-рядка, отколкото по северния склон. Понякога минавахме през дълбоки долове — тогава под нас се откриваха опасни пропасти, а над главите ни се издигаха високи отвесни скали. На една такава скала бяха се изправили Зинга и Канеамеа, надвесени над дълбоката пропаст. Аз бях под скалата и изтръпнах, като ги видях.

— Ела, ела! — извика ме Зинга, като протегна напред ръцете и замаха с тях като с криле.

Бързо се върнах обратно по пътеката и се изкачих на скалата.

— Не се надвесвайте, ще паднете! — дръпнах ги аз и ги отстраних от опасната пропаст.

Те отдалеч видели тук Амбо и дошли да го търсят, но той изчезнал неизвестно къде.

— Крие се от нас — тъжно каза Канеамеа. Тя беше разсеяна и загрижена, едва отговаряше на моите въпроси и постоянно се оглеждаше наоколо — сигурно търсеше с очи Амбо. А Зинга, напротив, беше весела — това личеше и по лицето, и по очите, и по нейната усмивка, — но и тя се въздържаше и рядко се смееше с глас, сякаш се страхуваше да не би със своя смях да обиди натъжената си другарка. Аз си обяснявах по своему тези различни настроения на двете девойки — едната тъжна, другата весела. Зинга не знаеше за нашата среща с Канеамеа в моята колиба в оная бурна нощ и за това, което беше се случило между нас, но тя сигурно беше забелязала хладното отношение на Канеамеа към мене и може би това я радваше. А Канеамеа имаше причини да ми се сърди. Аз наистина бях я обидил. Тя беше ми донесла белите листа на Арики, а аз, като не знаех причините на нейното късно посещение, бързах да я отпратя по-скоро от страх да не я види някой в моята колиба в такова късно време.

Ние тръгнахме надолу по стръмната пътека. Керванът беше заминал и трябваше да го догоним. Канеамеа вървеше мълчаливо, с наведена глава, замислена. Тя явно отбягваше погледа ми, докато Зинга често се обръщаше назад и се усмихваше. На една стръмнина лианата, за която се бях хванал, се откъсна и аз паднах, като се претърколих няколко пъти. Зинга така силно се смееше, че гласът й изплаши птичките и те се разхвърчаха над главите ни.

Привечер нашият керван стигна до брега на голямата река и всички се заловиха за работа: мъжете наловиха риба, а жените накладоха огън и приготвиха вечерята. Ядохме чорба от прясна риба с печени питки от тестото на хлебни плодове.

След вечерята Боамбо даде знак с ръка и бурумът задумка силно, като пред атака. Ловците се събраха, въоръжени с копия, лъкове и стрели, и заобиколиха главатаря. Боамбо отново дигна ръка и бурумът замлъкна. Настъпи напрегната тишина. Ловците мълчаливо чакаха да чуят какво ще им каже Боамбо. Той се покачи на един камък и като огледа множеството, започна своята реч. Кой ще стане долахо — пръв ловец? Оня, който догони кро-кро и го прободе в сърцето. За награда той ще получи похвала и рогата на животното, което е убил, но няма право да ги носи като украшения, защото такова право имат само ренгатите и главатарят. Никой не трябва да убива малки кро-кро — те ще бъдат убити идущата година на големия лов, ако пораснат дотогава.

Речта на Боамбо беше делова и много кратка. След това хората се пръснаха по брега, да търсят по-удобни места за спане.

II

На другия ден още в зори Боамбо раздели ловците на две групи и им каза да се пръснат във верига на няколко крачки един от друг. Двата края на веригите опряха в полите на двете планини, между които се намираше равнината. Когато всичко беше готово, Боамбо даде знак и двете редици тръгнаха със силни викове — едната към изток, другата към запад. Подплашени от ловците, дивите балийски говеда бантенг, които туземците наричаха кро-кро, бягаха от полето към планините, за да се укрият в гъстите гори, но там всяка пътека беше завардена от ловците, които ги посрещаха и ги убиваха с копията си.

Аз тръгнах с Боамбо на запад, но Амбо ме настигна запъхтян и ме покани да ида с него към изток.

Това ме учуди. Синът на главатаря досега явно избягваше да се среща с мене, ходеше на лов с капитана и не се сещаше да ме покани, а ето че сега изведнъж бе променил отношението си. Защо? Какво му е хрумнало? Аз отказах да отида с него, но той настояваше. Надолу по течението на реката имало повече кро-кро, отколкото срещу течението. А там, където Коломона се влива в океана, е селото Калио, където бяхме ходили веднъж с него. Там ще срещна пак своите познати, ще видя ренгати и Ладао…

Аз повторно отказах. Тогава Амбо се ядоса и гневно извика:

— Зная защо не искаш! Да-да, зная!

— Защо? — попитах го аз.

— Защото се страхуваш от мене! Той се държеше предизвикателно.

— Защо ще се страхувам? — погледнах го учудено.

— Така, страхуваш се. Арики казва истината — ти си страхливец.

Аз знаех, че Арики ме мразеше, но защо Амбо беше се поддал на неговите козни? Защо се държеше с мене като с враг? Помислих, че е дошло време да се обясним, и реших да отида с него.

Тръгнахме по пътеката край реката, между сенчестите дървета. Вървяхме мълчаливо — аз напред, Амбо няколко крачки след мен. Той не бързаше, изоставаше назад и аз трябваше да го чакам.

— Да вървим по-бързо, да настигнем ловците — напомних му аз.

Амбо не отговори. Той небрежно беше прехвърлил пушката си през рамо с дулото надолу — изглежда, че ловът не го интересуваше. А аз исках да убия по-много животни от всички ловци и да стана долахо — пръв ловец. Тогава всеки род на племето занго щеше да пожелае да ме осинови, защото всеки род се гордееше със своя долахо. Но ако се върнех от големия лов с празни ръце, щях да стана за смях на хората. Всеки щеше да се подиграва с мен: „Пакеги има уда, която пуска гръмотевици, а не уби нито едно кро-кро!“ Може би тъкмо това искаше Амбо и затова не бързаше да настигнем ловците.

— Аз съм дошъл на лов, а не на разходка — казах аз и като ускорих крачките си, добавих: — Аз отивам при ловците, а ти прави каквото щеш.

— Чакай! — гневно извика Амбо. Обърнах се и видях, че той беше свалил пушката от рамото си. Очите му горяха.

— Какво искаш? — попитах го аз.

— Искам да ми кажеш всичко за дъщерята на Арики. Всичко — повтори той. — В гласа му звучеше дързост и заплаха.

— Какво значи „всичко“?

— Ти знаеш какво значи! — троснато каза Амбо. Неговият отговор ме накара да се замисля. Нима знае синът на вожда, че Канеамеа ми е показвала белите листа, които Арики старателно криеше от мен? Нима я е видял, когато дойде в колибата ми през оная бурна нощ? И нима той беше пратил стрелата, която се заби в стената точно над главата ми? Не може да бъде! Не-не, Амбо не беше способен на такава подлост.

— Добре, ще ти кажа всичко — казах аз. — Но преди това ти ми кажи, чия беше стрелата, която една нощ се заби в стената на моята колиба точно над главата ми?

Ние бяхме се изправили един срещу друг. Аз също бях свалил пушката от рамото си и я държах здраво в ръцете си.

— Стрелата беше моя — призна Амбо.

— Значи, ти искаше да ме убиеш?

— Ако исках да те убия, нямаше да пусна стрелата над главата ти.

— Тогава аз се наведох и стрелата прелетя над главата ми.

— Не ме разсмивай — мрачно каза Амбо. — Аз нарочно пуснах стрелата, когато ти се наведе.

— Защо?

— Защото исках да ти напомня, че съм добър стрелец. Ти беше забравил това.

— Можеш ли да убиеш приятеля си от засада? — попитах го аз.

— Не! Аз не съм пакеги. Аз съм син на племето занго — гордо отвърна Амбо.

— Да, аз не съм син на вашето племе. Аз съм пакеги. Но аз никого не съм убил досега, нито пък съм се опитвал да убия някого с кадити.

Амбо се намръщи.

— Разбирам — каза той смутено. — Аз исках да убия Арики. Но защо? Пак заради тебе!

Той беше прав и като нямаше какво да му възразя, казах меко:

— Защо спорим? Какво делим? С какво съм те обидил? Кажи!

Амбо заговори за оная бурна нощ и за Канеамеа. Той я видял, като влязла в моята колиба, и чакал скрит зад дърветата, докато излезе.

Канеамеа искала да му стане сахе, но аз съм я бил подмамил и тя се отказала от него. Аз съм искал тя да стане моя сахе, но Арики не бил съгласен. Да-да — Арики не бил съгласен и аз никога няма да стана първожрец. Никога!

— Арики ли ти каза това? — попитах го аз.

— Да, Арики. Той те мрази.

— Арики лъже. Никога не съм искал да стана даго на Канеамеа. Никога! — повторих, като повиших тон.

— Арики казва истината. Ти лъжеш. Ти искаш да станеш рапуо. Не-не! Това няма да го бъде!

Реших да прекратя тоя неприятен разговор и казах раздразнен:

— Какво искаш най-после? Кажи!

— Искам да оставиш Канеамеа на мира.

— Канеамеа? — пресилено се усмихнах аз. — Защо се грижиш за нея? Тя не е от твоя род. Ти нямаш право да я защищаваш.

Амбо отново се смути. Според обичаите на племето само член от рода на Канеамеа имаше право да ми търси сметка, ако аз наистина бях я обидил. А синът на главатаря не беше от нейния род. Освен това аз с нищо не бях обидил Канеамеа и не разбирах защо Амбо е повярвал на лъжите на Арики. Нима не знае той, че първожрецът е способен да скара и най-добрите приятели?

— Ти виждаш, че не си прав — казах аз по-меко. — Помисли добре и като свърши големият лов, пак ще поговорим.

— Сега ще говорим! — злобно процеди Амбо.

— Какво искаш най-после? — извиках ядосан.

— Само едно: да те убия!

— Е, добре! Ето ме! — Аз пристъпих към него. — Стреляй!

— Не — отстъпи той крачка назад. — Ще те убия като човек, а не като куче. Не искам да се бием с копия или със стрели, защото ти не можеш да си служиш с тях. Но затова пък стреляш добре с пушка. Защо мълчиш? Или се уплаши? О, Арики е прав! Ти си страхливец!

Почувствувах как гърлото ми пресъхна, кръвта нахлу в главата ми. Амбо наистина беше нетърпимо дързък.

— Кой ще стреля пръв? — попитах го аз.

— Както искаш. Решавай…

— Добре, аз ще стрелям пръв. Съгласен ли си? Или се отказваш?

Но Амбо не мислеше да се отказва. Той знаеше, че съм отличен стрелец, и все пак се съгласи аз да стрелям пръв. Това беше равносилно на самоубийство.

— Иди при онова дърво и се приготви — казах аз. — Ще броя до три и ще стрелям. Ако не те убия, ти ще броиш до три и ще стреляш.

Мислех, че в последния миг той ще се уплаши и ще се откаже от двубоя, но се излъгах. Амбо бързо отиде до дървото и дигна глава, сякаш искаше да каже: „Стреляй, омразен пакеги, не ме е страх от тебе!“

Аз насочих пушката си право към главата му.

— Едно!

Ръцете ми трепереха. Амбо мълчеше.

— Две!

Разстоянието между нас не беше голямо. Аз се прицелих. Оставаше да натисна спусъка и синът на главатаря щеше да падне мъртъв.

— Три! — извиках аз, дигнах пушката нагоре и стрелях във въздуха.

Почувствувах слабост, краката и ръцете ми трепереха от силното вълнение, което изпитвах. Подпрях се на пушката и казах:

— Сега редът е твой. Стреляй!

— Не! — извика Амбо. — Ти не стреля, както трябва. Ти се подиграваш с мене, но аз няма да те оставя! Сега ще се бием като ловци. Ще се скрием в гората на различни места и ще се дебнем. Всеки от нас ще стреля срещу другия, щом го открие. Ти можеш да стреляш пак във въздуха, но знай, че аз ще те убия, щом те открия. Пази се! Големият лов започва!

И той изчезна в гората, преди да се опомня. Аз стоях на едно място и не знаех какво да правя. Да се крием из гората и да се дебнем, както зверовете дебнат плячката си — това беше ужасно!

— Пази се! — чух гласа на Амбо. — Големият лов започва!

В същия миг се чу гърмеж, куршумът изсвири над главата ми и едно прекършено клонче падна в краката ми. Аз бързо припълзях до дънера на най-близкото дърво. Разбрах, че синът на главатаря не се шегуваше. Той беше залегнал в гъсталака и ме дебнеше. След малко отново се чу изстрел и куршумът се заби в дънера на дървото, зад което бях залегнал. Амбо стреляше точно там, където бях се скрил. Трябваше по-скоро да се махна от онова опасно място.

Запълзях през шумнатите храсти към друго дърво, сетне се преместих в един гъст храсталак и зачаках с притаен дъх. Наоколо беше тихо. Сърцето ми силно туптеше. Гърлото ми беше пресъхнало — чувствувах нетърпима жажда, но не можех да я утоля, макар че реката беше близо. Трябваше да се пазя. Амбо ме дебнеше и всяка моя непредпазливост можеше да ми струва живота.

Лежах в храстите и се ослушвах. Високо над мене, на един клон беше кацнал пъстър качулат папагал. Когато отново запълзях между храстите, папагалът се уплаши и хвръкна. Чу се гърмеж и куршумът изсъска над главата ми. Птицата беше ме издала и аз пак запълзях из гъсталака. Открих една падинка и залегнах в нея. Притаих се и зачаках неподвижно. След малко чух шум, който се приближаваше. Приготвих пушката си и застинах. Нима Амбо ще ме открие в тоя почти непроходим гъсталак? Отново запълзях и излязох на брега на реката. Тук поне Амбо не можеше да ме нападне откъм реката, а само откъм гората. Но все пак трябваше да бъда нащрек. През време на лов туземците се промъкваха през горските гъсталаци толкова тихо, че дори и преследваните животни не можеха да ги усетят. А както е известно, животните имат много по-остър слух от хората и по-силно развито обоняние.

Както се ослушвах, изведнъж чух гласа на Зинга, която ме викаше. След това чух и гласа на Канеамеа. Те сигурно търсеха мене и Амбо, но аз не смеех да се обадя, защото се страхувах да не ме открие синът на главатаря. И той сигурно чуваше гласовете на девойките, но мълчеше.

— Андо! Андо! — викаше ме Зинга. — Къде си, Андо?

Аз мълчах. След малко и Канеамеа извика:

— Амбо, къде си? Обади се, Амбо!

Дъщерята на първожреца и сестрата на Амбо ни търсеха. Те минаха съвсем близо до храстите, където бях се скрил, но не ме видяха. Тогава аз станах прав и те дойдоха при мене.

— Къде е Амбо? — попита ме Канеамеа. Тя беше разтревожена.

Аз мълчах. Двете девойки ме гледаха учудено.

— Тана Боамбо каза, че сте дошли насам. Чухме гърмежи! … Къде е Амбо?

— Тук съм! — неочаквано се обади Амбо и се показа между храстите, само на десетина крачки от нас.

Изтръпнах, като го видях. Как е успял да се приближи толкова близо до мене, без да го усетя? Ако не бяха дошли сестра му и дъщерята на първожреца, той сигурно щеше да ме открие! Челото и гърдите му бяха покрити с едри капки пот. По всичко личеше, че и той беше преживял ужасни минути.

— Ела! — извика го Канеамеа. — Чуваш ли, Амбо? Ела тук!

Когато синът на главатаря дойде при нас, тя продължи:

— Ти се сърдиш, зная. И на мене, и на Андо. Но знай, че Андо не е виновен.

— Виновен е! — възрази Амбо, като гледаше мрачно пред себе си. — Арики всичко ми каза.

— А каза ли ти защо ходих в колибата на Андо в оная бурна нощ?

— Не ми каза. Той не знае, че си ходила.

— Знае! — натъртено каза Канеамеа. — Аз сама му казах. Но не му казах защо съм ходила. Не му казах, защото ме беше страх от него. Ако беше узнал истината, той щеше да убие и мен, и Андо. Но аз не му я казах. А на тебе ще я кажа, искаш ли? — Амбо мълчеше намръщен. — Искаш ли? — повтори Канеамеа. — В оная проклета нощ аз сама отидох в колибата на Андо и му занесох белите листа.

— Ти му занесе белите листа? — трепна Амбо.

— Да — кимна с глава Канеамеа. — Занесох му белите листа. Андо видя белите листа. Те му казаха всичко, което казват и на моя набу.

— О, ако узнае Арики! — възкликна Амбо. Канеамеа махна с ръка, сякаш искаше да го спре, и заговори бързо:

— Той няма да узнае. Ти няма да му кажеш, нали?

— Това ли е всичко? — попита Амбо с омекнал глас.

— Има още. Андо никога не е искал да стане мой даго. Веднъж набу много се разсърди на Андо. Той каза, че пак ще го хвърли в Голямата вода, и аз се уплаших. И казах на набу:

„Набу, белият човек не е лош. Той има нанай кобрай и всички хора го обичат. Ако кажеш на хората да хвърлят белия човек в Голямата вода, цялото племе ще те намрази.“ Набу се разсърди, скара ми се и се развика. Тогава аз му казах: „Набу, аз искам да стана сахе на белия човек.“ Набу пак се развика. Но после, като помисли, съгласи се и ме изпрати да извикам Андо у дома. Набу му предложи да стане мой даго. Каза му, че ще го направи наследник на седемте пояса на мъдростта и рапуо на племето, но Андо не се съгласи. Разбра ли?

— Разбрах.

— Андо не е виновен — продължи Канеамеа. — Ти не трябва да се сърдиш на Андо. Разбра ли?

— Разбрах.

— Ще ти кажа и друго — усмихна се Канеамеа. — На празника на Дао ще стана твоя сахе. Доволен ли си?

Лицето на Амбо изведнъж се проясни, очите му засвяткаха с радостен блясък. Той се мъчеше да се овладее, но никак не беше трудно да се забележи вълнението, което беше го обхванало.

— А сега стисни ръката на Андо — додаде Канеамеа. — Той не е виновен.

Амбо веднага ми подаде ръка, като се усмихна широко. И аз разбрах, че той не ме мразеше вече, че ме е обичал дори и когато искаше да ме убие.

— Сега разбрах всичко — каза той развълнуван. — Арики ме е излъгал. Той ми каза: „Андо иска да стане даго на Канеамеа и да получи седемте пояса на мъдростта и белите листа.“

— Не, Амбо, това не е вярно — отрицателно поклати глава Канеамеа.

— Разбрах — каза Амбо. — Арики ме е излъгал. Той ми каза: „Убий Андо! Убий го!“ И аз исках да го убия. Но сега разбрах всичко. Андо не е виновен.

Той млъкна. Види се, не искаше да говори повече пред Канеамеа за нейния нечестен баща.

— Да забравим лошото — казах му аз. — Нека си обещаем, че няма да слушаме вече Арики и нашето приятелство ще бъде горещо като слънцето и вечно като луната.

— Обещавам! — отново ми стисна ръката синът на главатаря и повтори: — Нашето приятелство ще бъде горещо като слънцето и вечно като луната.

Това беше клетва, която племето занго смяташе за свещена и никой никога не я нарушаваше.

След това ние се разделихме. Амбо и Канеамеа заминаха напред и скоро изчезнаха в гората, а ние със Зинга тръгнахме по друга пътека. Вървяхме мълчаливо през гъстата гора. Гласовете на ловците не се чуваха — те бяха заминали далеч напред. Наоколо царуваше пълна тишина. Нямаше гибони по дърветата, не се чуваха гласове на птици. Чаках Зинга да заговори първа, но тя мълчеше.

— Няма ли да ми кажеш нещо? — попитах я аз.

— Пази се от Арики — промълви Зинга.

Това предупреждение бях чувал много пъти и от нея, и от баща й, и от Амбо. То не беше ново за мен. Познавах много добре Арики и знаех, че той е способен на всякаква подлост.

— А за Канеамеа няма ли да ми кажеш нещо? — попитах я аз.

— Канеамеа е добра. Тя не е като баща си. Тя ти е обещала да ти покаже белите листа и дошла при тебе нощно време, когато е забранено да се влиза в чужди колиби. Тогава разбрала, че ти не искаш тя да стане твоя сахе. И си казала: „Пакеги не е за мен. Аз ще стана сахе на Амбо.“

— Много добре — казах аз. — А ти ще станеш ли моя сахе?

Тя се усмихна и кимна с глава.

— Кога ще бъде големият празник? — попитах аз.

— След една луна — отговори Зинга. — Тогава нашето племе ще те осинови. Но сега ти трябва да убиеш повече кро-кро, да станеш долахо.

Тя беше права. Големият лов щеше да свърши още тази вечер, а аз не бях убил нито едно кро-кро.

Изведнъж Зинга ме улови за ръката и се спря.

— Виж — пошепна тя, като ми посочи едно говедо, което беше нагазило с предните си крака в реката и с дигната глава тревожно душеше въздуха. То приличаше на нашите говеда, с тъмносив косъм, с остри, извити напред рога, но с по-голям корем, който му придаваше по-тромав вид.

Аз се прицелих и гръмнах. Бедното животно! То трепна от неочаквания гърмеж, изправи се на задните си крака и с един скок се намери на брега, но предните му крака се подкосиха и то падна на земята. Когато го приближихме, добичето беше мъртво, но очите му бяха отворени — сякаш ме гледаше като живо и питаше: „Защо ме уби?“

Всеки ловец имаше свой отличителен знак, изрязан на копието и на стрелите му. По тоя знак туземците познаваха чия е стрелата или копието, които са убили животното. Аз нямах стрели и затова изрязах на една пръчка своя отличителен знак — две кръстосани чертички като знака за умножение X, — забих пръчката до главата на добичето и бързо се отдалечих.

Ние отново тръгнахме край брега, където гората беше най-гъста. Тук търсеха спасение дивите говеда, които бяха успели да се изплъзнат от копията и стрелите на ловците. След малко чухме шумолене, храстите се раздвижиха и на пътеката излезе един див бик. Щом ни видя, той се спря, дигна глава и ни загледа свирепо, след това запръхтя, наведе глава и тръгна към нас. Прицелих се и гръмнах. Бикът подскочи, изрева и се спусна към нас. Зинга изписка и се хвърли в реката. Аз едва успях да се притуля зад близкото дърво, и бикът префуча край мене, без да ме засегне с рогата си. След това се спря и се обърна. Беше само на десетина крачки от мене и аз виждах как ноздрите му трепереха и очите му горяха. Щом ме забеляза, той отново наведе глава, готов да хукне към мене. Прицелих се в челото му и гръмнах. Както тичаше срещу мене, краката на бика изведнъж се подкосиха и той падна само на три-четири крачки от дървото, зад което бях се притулил. Този път бях го улучил в главата, точно между рогата. Раната беше смъртоносна. Бикът зарита с крака, замята главата си, като пръхтеше силно, след това се отпусна и не помръдна вече.

Тогава разбрах колко опасен е ловът на диви говеда. За да убият едно кро-кро със своите стрели и копия, туземците трябваше да го обградят от няколко страни и да хвърлят копията и стрелите си отблизо. Ако не го убият при първото нападение, говедото освирепява и се впуща срещу нападателите. Щом говедото наближи някого, ловецът ляга на земята и то, уплашено от тази човешка хитрост, прескача ловеца и хуква подир друг ловец. През това време копията и стрелите летят от всички страни и се забиват в тялото му…

След ловците вървяха няколко туземци, които одираха убитите животни, нарязваха ги на големи късове и ги отнасяха в стана на ловците. Те запазваха стрелите и по тях пресмятаха кой колко животни е убил.

Късно през нощта всички ловци се събраха в стана. Боамбо съобщи резултатите от големия лов. Аз бях убил най-много животни — две кро-кро и една дива свиня — и вождът ме обяви за пръв ловец.

Така завърши големият лов.

Към следващата част или към съдържанието

Марко Марчевски Остров Тамбукту (22)

Метаданни

Данни

Остров Тамбукту

Информация

История

Сваляне / Връзки

Двадесет и втора глава. Денят на големия лов. Заблудите на Амбо. „Искам да те убия!“ Краят на един неочакван дуел

I

II

Марко Марчевски
Остров Тамбукту (22)