Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 41 гласа)

Четвърта глава. Внезапно нападение. Смъртта на капитан Сигемицу. Под знамето на „свободата“ и „демокрацията“. Среща с американския контраадмирал. Отново влизам в ролята на посредник. Среща до Скалата на ветровете. Зинга отива при своите

I

Рано на другата сутрин, когато всички още спяха, наблизо се чу оглушителен трясък, подът, на който спях, се разтърси и подводницата почна да се люшка като през време на силна буря. По палубата се чуха викове, тропот на ботуши, къси команди. Още сънени, моряците бързаха да заемат местата си при двете оръдия, а капитан Сигемицу — бос, с разкопчана куртка, гологлав — насочи бинокъла на запад, където се виждаха два бойни кораба. Чу се нов гърмеж и след миг близо до подводницата избухна втори снаряд, огромен стълб вода изригна като вулкан и заля палубата. Капитанът изтича при оръдията, сам нагласи мерника на едното и даде команда. Двете дула блъвнаха огън, силен гръм проглуши ушите ми, а след малко до далечните кораби се издигнаха два водни стълба. Тогава около подводницата заваляха снаряди като град, пръскаха се с трясък, железни парчета свистяха и с тъп звук се удряха в корпуса, водата наоколо закипя и високи вълни залюшкаха подводницата. Капитан Сигемицу крещеше нещо на моряците, но трясъкът на снарядите и гърмежите на оръдията заглушаваха гласа му. Сега той изглеждаше съвсем мъничък, като безпомощно хлапе.

Изведнъж подводницата подскочи, сякаш тласната от гигантска сила, полегна на левия си борд и бавно почна да потъва. Долу в помещенията се чуваше силен шум, сякаш там беше нахлула буйна река. На палубата настъпи истинска паника. Моряците оставиха оръдията и хукнаха към гумените лодки, а капитанът тичаше след тях с пистолет в ръка и крещеше нещо на японски. В тоя момент парче от снаряд го удари в гърдите и той падна по очи на палубата.

Моряците спуснаха гумени лодки и се втурнаха към трапа да се спасяват.

Аз се спуснах по желязната стълба в тесния коридор. Той беше залят с вода, която стигаше коленете ми. Изтичах в кухнята. Там нямаше никого. Грабнах секирата, с която готвачът разсичаше месото, и хукнах обратно по наводнения коридор към килията, където беше затворена Зинга. С няколко удара разбих вратата и влязох.

Като ме видя, Зинга се хвърли към мен:

— Андо! Загиваме! Андо!

— Да бягаме! — извиках аз и я поведох за ръката, Изтичахме на палубата. Японците бяха успели вече да се качат в лодките и бързо гребяха към брега. Надвесен над борда, Смит отчаяно им махаше с ръка и ги молеше да го вземат в някоя лодка, но никой не му обръщаше внимание. Подводницата беше потънала вече до половината. Още няколко минути, и тя щеше да отиде на дъното заедно с нас. Трябваше да бързаме. Изведнъж си спомних за дневника на Магелан. Той сигурно беше в кабината на капитан Сигемицу. Да отида да го търся? По дяволите! След няколко минути той ще отиде на морското дъно заедно с подводницата. Жалко наистина … Но нямаше какво да се прави. Животът ми беше по-мил от дневника на Магелан.

От кубрика се показа Стерн със спасителен пояс на кръста. Като ни видя, той извика тревожно:

— Вие сте тук, а аз ви търсих навсякъде! Да бягаме! Да се спасяваме!

Двата бойни кораба бяха ни наближили доста и ние ясно виждахме техните знамена.

— Американски! — извика Смит. — Ето те пущат лодки! Сега ще дойдат да ни спасят! — И като замаха с ръце към американските моряци, силно извика: — Насам! Насам! — После се обърна към нас и каза задъхан от радост: — Видяхте ли? Не са като японците. Истински рицари! Сега ще дойдат да ни спасят!

Но лодките направиха полукръг около корабите и се насочиха към брега подир японските моряци.

Нашата подводница потъваше бързо. Дупката от снаряда беше доста голяма и ние чувахме как водата шумеше и клокочеше в помещенията под палубата. Смит отново се отчая. Оказа се, че той не знае да плува добре, а до брега имаше най-малко два километра. Само изкусен плувец би преплувал такова разстояние. При това вълните бяха доста големи. Стерн нагласи спасителния пояс на кръста на плантатора, но той и с него не се решаваше да скочи във водата.

— Ще се удавя, Стерн! — дърпаше се Смит. Стерн насила го бутна във водата и скочи след него без спасителен пояс. Смит усърдно цапаше с ръце и с крака (а тъкмо това не трябваше да прави!) и затова с мъка се задържаше над водата. Стерн му помагаше и двамата заплуваха бавно към брега. И ние със Зинга се хвърлихме във водата и заплувахме след тях. На подводницата остана само един човек — капитан Сигемицу. Той беше се проснал на палубата по очи, сякаш за да не гледа как войниците на царя-слънце бягаха с лодките, обезумели от страх.

Смит ни създаде големи грижи. Ние му помагахме със Стерн, насърчавахме го и той наистина правеше големи усилия да плува, но никак не му спореше. Преди да стигнем до брега, там се завърза кратка, но ожесточена престрелка между японските и американските моряци. Ние чувахме пукота на автоматите и трясъка на снарядите, сетне видяхме как японците дигнаха бяло знаме и гърмежите утихнаха. От „нашата“ подводница нямаше никаква следа, тя беше потънала, а другата японска подводница се предаде — на нея се развяваше бяло знаме.

Едва след прекратяването на канонадата при нас се приближи малка американска моторница с един офицер и двама моряци. Макар да бяхме наближили брега, ние се качихме в лодката. Смит се хвърли към офицера и заговори припряно, задъхан от умора:

— Благодаря ви, сър! Вие ми спасихте живота! Никога няма да забравя това! Дайте ми адреса си, аз ще ви възнаградя. Аз съм англичанин, член на Камарата на общините, носител на Жартиерата…

— Аз изпълних своя дълг, нищо повече — отвърна офицерът.

Той изглеждаше скромен и честен младеж, със сини очи, които гледаха бодро и весело, макар ехото от канонадата още да бучеше в ушите ни.

— Откарайте ни при вашия началник — помоли го Смит. — Аз искам да говоря с него.

Младият офицер кимна с глава и моторницата се насочи към командния кораб.

II

След няколко минути ние вече се изкачвахме по трапа на американския боен кораб. Тук младият офицер ни разпита набързо как сме попаднали на острова, след това изчезна някъде и когато се върна, тържествено ни съобщи, че самият контраадмирал пожелал да говори с нас. Той ни поведе към помещенията на кораба, а Зинга остана на палубата под любопитните погледи на моряците.

Контраадмиралът чакаше в салона на кораба. Той беше висок, слаб, с прошарени коси, с гладко избръснато лице, спретнат и чист като момиче. Офицерът сигурно беше му докладвал вече за члена на Камарата на общините, защото, щом влязохме, контраадмиралът подаде ръка на Смит, а на нас само кимна с глава. След това той седна на мекото канапе, кръстоса дългите си крака и посочи на плантатора мястото до себе си, а нас с капитана ни покани да седнем на съседното канапе.

Отначало той разговаряше само със Смит. Плантаторът още веднъж повтори за себе си всичко, което бе казал вече на младия офицер. След това каза по няколко думи и за нас със Стерн. Контраадмиралът го изслуша мълчаливо, загледан в цигарата си.

— А с каква войска разполагат туземците? — неочаквано попита той.

— Не зная — отвърна Смит.

— А оръжие имат ли?

— Имат десет пушки — каза Смит, като ме погледна някак особено.

— Само десет пушки? А какъв е техният военачалник?

Смит се намръщи:

— Упорит човек. Той създаде доста неприятности на японците. И то само с десет пушки и със своите стрели и копия — просто да се чуди човек! … Впрочем стрелите им са отровни, това трябва да се има предвид…

— Все пак вие не ми казахте, колко стрелци имат? — попита го контраадмиралът.

Смит наведе глава. Той се чувствуваше неудобно.

— Не зная — отвърна той. — Това само мистър Антон може да ви каже. Аз малко познавам племето и не можах да науча езика му. Същото нещо мога да кажа и за моя капитан. Нали, Стерн? Вие се интересувахте само от лов на фазани. А мистър Антон познава добре туземците. Той е ходил и в други села на острова и може да ви каже всичко, което ви интересува. При това той е приятел на главатаря и има голямо влияние над него.

Едва сега контраадмиралът ме погледна — за пръв път — и когато погледите ни се срещнаха, той каза:

— Вашата страна е във война с нашата страна. Вашето правителство прояви нечувана дързост, като обяви война на Съединените щати и на Англия! Какво ще кажете на това?

— Какво мога да кажа? — свих рамене аз. — Истината не може да се отрече. Нашата страна е окупирана от Германия. Кобургът я продаде на Хитлер, а Хитлер си постави правителство, каквото му трябваше. Но нашият народ е против натрапниците и се бори срещу тях. Аз също бях замесен в тази борба и трябваше да спасявам живота си с бягство…

Контраадмиралът кимна с глава и Притвори очи. Изглежда, че беше доволен от моя отговор. Като помисли малко, той каза:

— В такъв случай, ако нямате нищо против, аз ще ви смятам за съюзник на нашата страна.

Думата „съюзник“ ме накара да потрепна. Откровено казах на контраадмирала, че и японският капитан най-напред ме наричаше „съюзник“, а после ме изпрати в кухнята на „почетна“ работа — да беля картофи.

— Защо? — попита ме той.

— Защото не изпълних задълженията си на съюзник. Капитанът искаше да накарам главатаря на племето да сложи оръжието, а аз го посъветвах да продължи съпротивата.

— Защо? — някак особено ме погледна контраадмиралът.

— Защото смятах, че победата на японците означава робство за племето. Освен това капитанът ми каза, че неговата цел била да превърне острова във военна база и оттук да напада американските кораби, които пренасят оръжие за Съветския съюз. Това още повече ме задължаваше да преча на японците.

— Правилно! — одобрително кимна с глава контраадмиралът. — А как бихте постъпили, ако ви изпратя при главатаря?

— Зависи от това, какви намерения имате по отношение на племето…

— Ние сме потомци на Линколн и Гладстон — тържествено заяви контраадмиралът. — На моите кораби се развява знамето на свободата и демокрацията. Вие трябва да обясните това на племето и на неговия главатар. Преди да дойда тук, аз изминах стотици мили по следите на две германски подводници; Те бяха четири и се укриваха в залива на Ангра Пекен: Две унищожих там, а двете се изскубнаха под носа на английските оръдия на Хуановите острови.[1] Сър — обърна се той към плантатора, — право да ви кажа, никак не съм доволен от коменданта на английската крепост.

— За коя крепост става дума? — не разбра Смит.

— Нали ви казах за крепостта на Хуановите острови. Те се намират точно срещу входа на залива Ангра Пекен. Германските подводници избягаха край самата крепост, но вашият комендант не изстреля нито един снаряд срещу тях.

— Как е възможно! — искрено се учуди Смит.

Контраадмиралът продължи:

— Аз изпратих по своя адютант протест до коменданта. И знаете ли какво му отговорил той? Казал, че имал нареждане да не тревожи германската база в Ангра Пекен.

— Нареждане? От кого?

— От вашето правителство — отвърна контраадмиралът. Смит се надигна от креслото и отново седна. Той се чувствуваше неудобно.

— Аз мислех, че нашите кораби отдавна са завзели Ангра Пекен — промълви тихо той. — Мислех, че германската колония в Африка отдавна не е вече германска.

— Тя си е германска — потвърди контраадмиралът — и най-чудното е, че германските подводници влизат и излизат от залива с мълчаливото съгласие на английския комендант.

— Но това е предателство, сър! — възкликна Смит. — Вие трябва да уведомите нашето правителство…

— Правителството на Англия знае всичко — каза контраадмиралът. — Аз уведомих нашето министерство и то направи постъпки лично пред Чърчил, но и след това положението не се промени. Комендантът и досега не е сменен, а неговите оръдия продължават да мълчат. Ангра Пекен си остава германска база, макар че всеки момент може да бъде английска, и то без особени жертви и усилия.

Аз си спомних историята на Ангра Пекен. Преди повече от шестдесет години германският търговец Линдерец закупил от туземците земите край залива на Ангра Пекен за двеста пушки и две хиляди марки. Тия земи послужили като опорна точка на германската колониална политика. Само след няколко години Германия владеела вече всички земи далеч на север от Ангра Пекен и цялото крайбрежие чак до река Оран. Една част от местното население било покорено, друга част — унищожено. На неговите кости германската империя създала своята колония — Германска Югозападна Африка. Чак тогава англичаните разбрали какви богатства са проспали. Те побързали да завземат пустинните острови срещу Ангра Пекен и издигнали там крепост. И ето сега германските подводници свободно влизали и излизали от залива на Ангра Пекен под дулата на английските оръдия, без да срещат съпротива. Това наистина беше чудно.

— Това, което става в Ангра Пекен[2], е мистерия — каза контраадмиралът. — Но един ден тя ще бъде разкрита и историята ще осъди виновните. Впрочем стига по тоя въпрос … — И като се обърна към мен, той продължи: — Все пак вие не ми отговорихте, съгласни ли сте да преговаряте с главатаря на племето от мое име?

— Да, сър.

— Благодаря. Ще можете ли да отидете при него веднага?

— Да, сър.

— Благодаря. Кажете му, че племето спокойно може да се завърне в своите жилища. Аз гарантирам живота и имота на туземците. Нали ме разбирате?

— Много добре, сър.

— Кажете му още, че искам да говоря лично с него и го каня на кораба като гост.

— Той едва ли ще дойде.

— Защо?

— Ще се страхува.

— Ще се страхува? След като му дам дума, че ще бъде мой гост?

— Да.

— Толкова ли са недоверчиви тия диваци?

— Напротив, те бяха много доверчиви, но след като японците ги нападнаха…

— Разбирам — прекъсна ме контраадмиралът. — Но вие обяснете на главатаря, че японците са и наши врагове. Кажете му, че аз ги победих и сега те са мои пленници. Кажете му още, че аз освободих острова от японските нашественици и всички туземци са под покровителството на американското знаме, на което е написано „Свобода и демокрация“. Нали ме разбирате?

— Разбирам ви, сър, но главатарят няма да ви разбере. Той не би могъл да направи разлика между японския фашизъм и американската демокрация.

— Нима е толкова прост?

— Не че е прост … Напротив, той е природно умен човек. Но тук няма политическо общество и думи като фашизъм, демокрация са непонятни на племето. В техния език няма такива думи. В преценката си за хората те боравят само с две понятия: добър човек и лош човек.

— Прекрасно! — възкликна контраадмиралът. — Кажете на главатаря, че аз съм добър човек, негов приятел и покровител. Той ще разбере това, нали?

— Да, той ще разбере това, но дали ще повярва?

— Защо не? — попита контраадмиралът с малко стреснат глас.

— Защото племето твърде много пострада от японците…

— Пак тия японци! — намръщи се контраадмиралът. Нали ви казах, обяснете на главатаря, че ние сме врагове на японците и ще ги бием навсякъде, където ги намерим. Ние ще защищаваме племето от всички и всякакви врагове. Ще бъдем негови покровители — нали разбирате…

— Разбирам, сър. Но ако главатарят каже, че няма нужда от покровители?

— Той не може да каже това! — повиши тон контраадмиралът. — Аз намерих острова окупиран от японците и го освободих. Приканвам всички жители да се завърнат по домовете си и да се заемат с мирен труд. И ако японците отново се опитат да нападнат острова, ще имат работа с мен. Обяснете на главатаря, че за неговото племе е хиляди пъти по-добре да стане съюзник на Съединените американски щати, отколкото роб на японците. Кажете му, че моето правителство ще сключи с него договор за защита и помощ. Вярвам, че той ще остане много доволен от това предложение. И тъй, да не губим време. Кога бихте могли да се срещнете с него?

— Още днес.

— Нима той е толкова близо?

— Да, той не е много далеч оттук. Контраадмиралът притвори клепките си, помълча малко и каза:

— Добре … Не забравяйте да го поканите на кораба. Аз искам да говоря с него лично.

— Разбрано, сър — учтиво казах аз, като станах… — Ще предам на главатаря всичко, което ми казахте. Но … позволете да ви помоля нещо. Разрешете да отведа дъщеря му…

— Чия дъщеря? — стреснато попита контраадмиралът.

— Дъщерята на главатаря. Тя беше пленница на японците и дойде с нас на вашия кораб. Сега чака горе на палубата…

— Как може! — извика контраадмиралът и като се обърна към адютанта, който стоеше прав до вратата, строго попита: — Защо не сте ми казали това, Чарли? Дъщерята на главатаря! Веднага я доведете!

Адютантът изхвръкна от салона и след малко се върна заедно със Зинга. Тя влезе страхливо, като се оглеждаше на всички страни. В очите й се четеше уплаха и недоумение. Още в моторницата аз успях да й обясня, че жълтите дяволи са победени от пакегите. Тя разбра също и това, че корабът, на който отивахме, е на победителите, и когато се изкачвахме на палубата, тя ме попита дали пакегите са по-добри от жълтите дяволи, или и те ще я затворят като тях в някоя тъмна дупка. Аз я успокоих. Казах й, че пакегите сигурно ще я освободят и тя ще си отиде при своите. Сега тя стоеше пред контраадмирала и неловко пристъпяше от крак на крак.

Контраадмиралът стана и като се приближи до нея, каза с лек поклон:

— Поздравявам ви със свободата, мис … Моля да се чувствувате на моя кораб като у дома си. Преведете й това, сър — обърна се той към мен.

Аз казах на Зинга:

— Този мъж е калиман биля — голям човек, тана на пакегите. Той казва, че неговата голяма лодка е твоя и всичко в нея е твое.

— Искам да си отида у дома — тихо промълви Зинга. Съобщих на контраадмирала нейното желание. Той притвори очи и каза:

— О, това е най-лесното нещо! Но обичаят на гостоприемството не ми позволява да я пусна веднага. Преди да си отиде, тя трябва да се нахрани и да си почине. Ще наредя да й дадат отделна кабина.

— Защо се затруднявате, сър? — казах аз. — Дъщерята на главатаря желае още сега да си отиде. Ако й разрешите да дойде с мен, след два или три часа тя ще бъде при баща си.

Но контраадмиралът не се съгласи. Той заяви, че лично ще предаде Зинга на нейния баща и за нищо на света няма да се лиши от това удоволствие…

III

Ето ме пак в джунглата. Вървя по същата пътека, осеяна с многобройни видими и невидими препятствия, а дърветата шумят тихо и над главата ми висят гъсти облаци от лиани, които закриват слънцето и дневната светлина. Колко опасности се крият в този полумрак! Едно невнимателно движение, една непредпазлива стъпка — и отнякъде ще излети отровна стрела… Спрях се и се огледах — никаква следа от жив човек. Извиках — никой не ми отговори. Седнах на пътеката и се замислих. Какво да правя? Без водач не смеех да вървя. Взирах се по дърветата да видя скрит между клоните стрелец, но и там нямаше никого. Гората сякаш беше опустяла. Дори и маймуни не се виждаха, нито се чуваха кресливите писъци на папагалите. Сякаш всичко живо беше избягало далеч в непристъпната джунгла.

— Комунатуа! — извиках аз. — Тук е вашият лапао! Елате! Заведете ме при тана Боамбо!

— Ние сме тук! — неочаквано се обади някой и в същия миг от гъсталака се показа една рошава глава само на две крачки от мен.

След един час ние бяхме в лагера на стрелците. Той беше на същото място, където бях го оставил последния път.

— Къде е Зинга? — Това бяха първите думи на Боамбо.

— Зинга е на сигурно място — успокоих го аз. — Скоро ще си дойде и жълтите дяволи никога няма да я хванат вече.

Обясних му, че жълтите дяволи са прогонени от острова. Дошли са добри пакеги с две големи лодки. Главатарят на добрите пакеги иска да се срещне с тана Боамбо и го кани на гости в своята голяма лодка.

Боамбо мълчаливо ме изслуша. Като свърших, той попита:

— Щом пакегите са добри, защо не пуснаха Зинга да си дойде?

— Главатарят на добрите пакеги каза: „Нека дойде тана Боамбо при мен на голямата лодка сам да вземе дъщеря си.“

— Тана Боамбо никога няма да стъпи на голямата лодка! — заяви главатарят.

Опитах се да го убедя, че добрите пакеги няма да горят колибите им и няма да избиват жителите на острова. Племето ще живее също тъй свободно, както и по-напред. Главатарят на жълтите дяволи е убит, а неговите стрелци са пленници на добрите пакеги … Сега никой няма да пуска светкавици и гръм срещу племето…

Боамбо мрачно каза:

— Ако главатарят на пакегите е добър, нека освободи Зинга и да се махне оттук. Така кажи на белия главатар.

Аз знаех, че контраадмиралът няма да се съгласи да напусне острова. Той каза това много ясно. И моето посредничество между него и Боамбо беше също тъй безполезно, както и това между японския капитан и главатаря. Всъщност с какво американският контраадмирал беше по-добър от капитан Сигемицу? Наистина той не беше тъй брутален, задържа Зинга не като пленница, а като гостенка, дори каза, че ще й даде отделна кабина, но това не изменяше същността на работата.

Отново заговорих за Зинга. Боамбо трябва да направи всичко, за да бъде тя освободена. Всичко, но не и предателство — напълно бях съгласен с това.

Ние дълго говорихме с него, кроихме различни планове, докато стигнахме най-после до едно решение: срещата между Боамбо и контраадмирала да стане утре при изгрев слънце в залива, а не на кораба.

— Утре, когато слънцето изгрее — каза Боамбо, — ще чакам белия главатар в своята лодка близо до Скалата на ветровете. В моята лодка ще има двама невъоръжени гребци. Нека и главатарят на пакегите дойде с двама невъоръжени гребци. Аз ще разговарям с него само ако доведе дъщеря ми. Анге бу!

IV

Контраадмиралът потрива с длан гладко избръснатата си буза.

— Значи, главатарят отказа да приеме моята покана?

— Той ви покани да го посетите, сър — отвърнах аз. — Вие се намирате в териториалните води на Тамбукту и би следвало пръв да му направите визита. Така е и по протокола…

— Аз не съм дипломат, а войник — отвърна контраадмиралът. — Дойдох тук и освободих острова от японците без протокол. Главатарят трябваше да дойде на моя кораб да ми благодари — всеки на негово място би постъпил така. Но той, изглежда, не е учтив човек и чувството на благодарност не е негова добродетел. Все пак той би трябвало да знае, че победителят има едно важно преимущество: той е по-силен от победения.

Той говореше спокойно, не кряскаше като капитан Сигемицу, не скачаше от мястото си и не се разхождаше нервно от ъгъл на ъгъл в кабината. Но в неговото спокойствие се чувствуваше не благородството на хуманния човек, а непреклонната воля на победителя.

— Главатарят има добри намерения — казах аз. — Но нека не забравяме, че племето е първобитно и понятията му за учтивост и благодарност са различни от нашите.

— Да, това наистина е така — съгласи се контраадмиралът. — Мистър Смит ми говори за племето. Истински диваци, нали?

— Не съвсем — предпазливо възразих аз. — Диваците са живеели в пещери и са се обличали в кожи, а жителите на Тамбукту си строят колиби, правят глинени съдове, плетат мрежи и рогозки, имат опитомени домашни животни, обработват земята с дървени колове, защото още не са открили бронза и желязото…

— Значи, те са много по-назад от Омировите гърци? — попита контраадмиралът.

— Да, те са много по-изостанали от тях. Омировите гърци имаха писменост и държава, имаха велики поети и обработваха желязото, а племето занго не познава нито една от тия придобивки на човешкия напредък.

— Разбирам — кимна с глава контраадмиралът. — И тъкмо затова прощавам на техния главатар. Вие му предадохте всичко, каквото ви казах, нали?

— Абсолютно всичко, сър.

— И какво каза той?

— Той каза: „Ако главатарят на пакегите е добър човек, нека освободи дъщеря ми и да напусне острова.“ Аз ви предавам точно думите му, сър.

— Да напусна острова, за който пролях американска кръв? Това никога няма да стане! Тамбукту е важен стратегически пункт. Ако аз го напусна, японците отново ще го окупират още на другия ден. Това нещо главатарят не може да го разбере…

— Да, той не може да разбере това — потвърдих аз. — Но с течение на времето, като се убеди във вашите добри намерения, той сигурно ще промени мнението си.

— Мислите ли?

— Надявам се … Особено ако освободите дъщеря му…

— Утре той ще получи дъщеря си — каза контраадмиралът и като угаси цигарата си, стана. — Моят адютант ще направи каквото трябва.

И наистина рано на другата сутрин младият адютант ме извика и ми каза да се приготвя за път. Беше се съмнало вече. На изток небето пламтеше в червени багри. Океанът беше тих и безкраен. Слънцето още не беше изгряло, но лъчите му заливаха високия планински връх и той гореше в далечината като обхванат от пламъци. Островът тънеше в тишина и спокойствие. По нищо не личеше, че само преди една нощ тук се е разигравала страшна драма.

Адютантът изведе Зинга на палубата. Като ме видя, тя се хвърли към мен и заплака:

— О, Андо! Ти си жив, Андо! Зинга много се страхува за тебе…

Милата Зинга! В тия няколко дни тя преживя твърде много, мина през много опасни премеждия, а се страхуваше за моя живот!

— Няма защо да се страхуваш — успокоих я аз. — Сега ще те заведем при тана Боамбо.

— Истина ли? — светнаха очите й.

— Да, сега ще отидем на острова. Ето пакегите спущат лодката, която ще ни откара при Скалата на ветровете. Там ни чака тана Боамбо.

— О, колко се радвам, Андо!

— Къде спа? — попитах я аз.

— Аз не спах, Андо … Не можах да спя цяла нощ…

— Защо?

— Защото ме беше страх. Пакегите ме затвориха в една малка колиба. О, какви неща имаше в нея, Андо! Много меко легло и голямо огледало, мека сура и много други неща … Легнах на земята, но нещо бучеше под мене и тракаше, цяла нощ не мигнах.

Оказа се, че контраадмиралът изпълнил обещанието си. Той дал на Зинга отделна кабина с меко легло, постлана с килим. Тя не посмяла да се докосне до леглото и легнала на пода върху килима, но и тук шумът на машините я тревожел…

— Като си отидеш при вашите, ще се наспиш — казах й аз.

О, да, тя ще се наспи! … Ще си постеле една сура върху меката трева на поляната и ще спи, ще спи … Майка й ще свари батати или таро, Зинга ще се нахрани богато и пак ще спи, ще спи…

— Заповядайте в лодката! — учтиво ни покани адютантът.

— Няма ли да чакаме контраадмирала? — попитах го аз.

— О, не! Той няма да дойде.

— Защо?

— Не ми беше удобно да го попитам — усмихна се адютантът и в очите му просветна тънка ирония.

— Но той ми каза вчера, че иска да говори с главатаря лично.

— Да, ако главатарят беше дошъл на кораба. Нима мислите, че планината трябва да отиде при мишката?

— Вие имате чувство за хумор, признавам.

— Аз съм от Нови Орлеан, сър. Вие сте чували за такъв град, нали?

Аз не само бях чувал, но бях и чел за този южноамерикански град, разположен близо до Мексиканския залив, на брега на река Мисисипи. Още от времето на основаването му през 1717 година той се е славел като „весел град“ — град на търговци, фабриканти, авантюристи, комарджии, апаши и всякакви рецидивисти, събрани там не само от всички краища на Луизиана, но и от всички континенти. Тази пъстра смесица от хора се е отразила върху характера на града, а също и върху характера на самите жители. Например потомците на англичаните и на янките са хора на делото и на долара, а потомците на французите, наричани креоли, са много по-безгрижни и весели хора. Изглежда, че адютантът беше именно потомък на креолите, напуснали преди два века Франция, привлечени в Америка от „златната треска“.

Когато наближихме Скалата на ветровете, от брега се отдели малка лодка с трима туземци и потегли към нас. Отдалеч познах тана Боамбо — той стоеше прав в лодката, а другите двама гребяха с веслата седнали.

— Това ли е главатарят? — попита ме младият адютант. — Доста внушителна фигура. Не е ли опасен? Няма ли да ме намуши с копието си?

— Не, той е добър и мирен човек — отвърнах аз. — При това ние се уговорихме на тази среща никой да не носи оръжие.

Адютантът погледна трите пушки, скътани в дъното на моторницата, и се усмихна. Аз нищо не му казах.

Лодките се срещнаха и спряха една срещу друга. Адютантът отдаде чест на главатаря. Боамбо леко кимна с глава.

— Кажете му, че той прави добро впечатление — обърна се към мене адютантът.

Когато преведох думите му, главатарят отново кимна с глава.

— Кажете му, че ние победихме неговите врагове и освободихме острова от самураите. Туземците могат да се завърнат по домовете си без страх.

— Нана, много добре — каза Боамбо, когато му преведох думите на адютанта.

— Кажете му, че ние освободихме дъщеря му от плен и сега тя ще мине в неговата лодка.

— Нана — отново кимна с глава Боамбо.

— Доволен ли е главатарят? — попита адютантът. Боамбо каза:

— Боамбо ще бъде доволен, когато пакегите си отидат в своята земя.

— Какво каза той? — попита ме адютантът, защото аз не му преведох веднага отговора.

— Каза, че е доволен…

За заминаването на пакегите не споменах, защото Зинга все още беше в моторницата на адютанта.

— Дъщеря му може да мине в неговата лодка — рече младият лейтенант и гласът му прозвуча някак много тържествено. По всичко личеше, че радостта на Зинга и Боамбо не му беше безразлична.

Казах на Зинга да мине в лодката на баща си. Преди да успея да й подам ръка, за да й помогна да направи опасната крачка от едната лодка в другата, Зинга стъпи на борда на моторницата и с един пъргав скок се намери в малката лодка на баща си. Лодката се залюшка силно и едва не се обърна.

Въздъхнах с облекчение. Свърши се! Дойде краят на горчивите унижения и страдания на Зинга. Тя беше свободна. Контраадмиралът удържа обещанието си и я върна на баща й. След няколко часа тя ще бъде при майка си в лагера. Как ще се зарадва старата Дугао! Ето и Боамбо се радваше — това личеше по очите му, в които грееше топлата влага на бащината обич. Но лицето му беше все тъй сурово, както по-рано.

— Попитайте го — рече адютантът, — съгласен ли е да стане наш съюзник?

Боамбо рязко отказа. Той отново заяви, че желае само едно: пакегите час по-скоро да се махнат от острова.

— Моята мисия свърши — рече адютантът. — Ако няма какво друго да кажете на главатаря, можем да се връщаме.

Какво да му кажа? Ние бяхме си казали всичко още вчера. Тогава Зинга беше пленница на белия главатар — това Боамбо много добре го знаеше и макар да рискуваше никога да не види дъщеря си, пак не се поколеба да заяви, че американците трябва да се махнат от острова. Сега, когато Зинга беше в неговата лодка, той нямаше никакви причини да променя решението си. Това беше съвсем ясно.

— Андо ще дойде ли с нас, или ще се върне при пакегите? — попита ме Боамбо, когато двамата му гребци бяха хванали вече веслата и се готвеха да насочат лодката към брега.

— Ще се върна при пакегите — отвърнах аз.

— Ела с нас, Андо! — тихо каза Зинга. В гласа й трептеше и молба, и страх.

— Ще дойда по-късно — обещах аз.

— Андо ще замине с пакегите — каза Боамбо. — Той ще се върне в своята страна.

Казах му, че тия пакеги не са от моята страна и не зная дали биха се съгласили да ме вземат на своите големи лодки.

— А ти се върни в селото, тана Боамбо — посъветвах го аз. — Нека всички се върнат. Направете си нови колиби. Аз ще помоля главатаря на пакегите да ви помогне. Вярвам, че той ще се съгласи.

— Ще помисля — беше отговорът. — Великият съвет ще реши.

Простих се с Боамбо и Зинга, адютантът им отдаде чест и моторницата пое обратния път.

Слънцето току-що беше изгряло, а над смълчаната водна шир вече трептеше силна жега. Между корабите и брега сновяха лодки, тежко натоварени с муниции. Ясно беше, че американците се укрепяваха на брега. Те бързаха да завършат укрепленията, започнати от японците, но сега на строежа не се виждаше нито един туземец — през време на краткия, но ожесточен артилерийски двубой между американските кораби и японските подводници японците нямаха време да се занимават с туземците и последните бяха избягали в джунглата при своите. Сега японците продължаваха да строят укрепления, но не за себе си, а за американците. И аз се питах: как контраадмиралът ще убеди туземците, че тия укрепления се издигат за тяхно добро? Наистина контраадмиралът иска да играе ролята на освободител. Той освободи Зинга от плен, освободи племето от японците и щедро предлага на Боамбо договор за защита и помощ. Но това нищо не значеше. Та нали с такива договори през миналия век Англия, Франция и Белгия заграбиха половината от африканския континент, а Америка заграби много острови в Тихия океан. Най-напред завоевателите сключваха договори „за защита и помощ“ с главатарите на отделните племена, след това сееха вражда и раздори помежду тия племена и най-после ги покоряваха под формата на защита. Така че този начин на поробване не бе изобретение на американския контраадмирал. Той е бил практикуван още през времето на Колумб и Магелан от Карлос I Испански и от Мануел Португалски, когато те изпращаха бойните си кораби чак в Америка и Индия. Хитлер постъпи по същия начин, но за да бъда справедлив, трябва да кажа, че той беше по-скромен: претендираше само за Европа и за част от Африка, а цяла Азия предоставяше на Япония. И ето шепа самураи — най-много хиляда души — решиха да покорят половината човечество и тласнаха осемдесетмилионния японски народ в жестока, безчовечна, безсмислена война. След като прегазиха корейската и китайската земя с тяхното шестстотинмилионно население, те насочиха корабите си към островите на Тихия и Индийския океан. Градове и села се превърнаха в черни пепелища, милиони хора загинаха и продължаваха да загиват. Смърт и разорение цареше на земята. Най-после дойде ред и на остров Тамбукту. Две японски подводници превърнаха в пепелища няколко села на туземците. След тях дойдоха американците. Какво искаха те? В името на какво воюваха? Контраадмиралът каза, че на неговото знаме били написани само две думи: свобода и демокрация. Хубави думи! И аз се питах: свобода, но за кого? Демокрация, но каква? Контраадмиралът доста горделиво заяви, че освободил острова от японците, а след това каза, че туземците могат да се завърнат в селата си и да заживеят мирно, както преди нашествието на японците, но веднага постави условие: Боамбо да сключи с него договор за защита и помощ. Той искаше да бъде покровител на туземците, а те искаха само едно: час по-скоро да се избавят от своя покровител.

Колкото повече мислех, толкова повече се убеждавах, че моето посредничество между контраадмирала и Боамбо няма да донесе нищо добро на туземците. И все пак аз исках да се постигне разбирателство между тях. Знаех много добре, че думите „демокрация“ и „свобода“, тъй гръмко произнасяни от контраадмирала, както и портретите на Линколн, Гладстон и Рузвелт, окачени по стените на неговия салон, бяха празни приказки с подходящ декор. И все пак смятах, че прогонването на японците и завладяването на острова от американците е полезно за победата над фашизма. Американски кораби пренасяха оръжие за Съветския съюз, а германските подводници от Ангра Пекен и японските от Ява и Суматра искаха да им пресекат пътя и да спрат този смъртоносен за тях поток. Това не беше в интереса на Съветския съюз. Аз се чувствувах длъжен да помагам на американците. Моята роля на посредник между контраадмирала и Боамбо беше оправдана. Когато човек попадне между две злини, той ще избере по-малката.

Бележки

[1] Хуанови острови — английски острови, разположени близо до залива Ангра Пекен, в Югозападна Африка.

[2] Тайната на Ангра Пекен беше разкрита едва в края на войната. Целта на германските подводници била да пречат на американските транспортни кораби да пренасят оръжие за Персийския залив. Една част от това оръжие отивало в Съветския съюз, но по-голямата част оставала в Персия. Англичаните смятали, че Съединените щати заплашват техните интереси в Персия, и решили да им попречат, като дадат „свобода на действие“ на германските подводници с условие, че те няма да нападат английски кораби, а само американски. Това тайно споразумение между дипломатите на Чърчил и на Хитлер било насочено не толкова против интересите на Съединените американски щати, колкото против Съветския съюз. Впрочем това не е единственият случай, когато Англия обръщаше погледи към Хитлер. Чърчил няколко пъти беше се опитвал през време на войната да сключи сепаративен мир с Германия, но тия опити излязоха безплодни, защото по това време Червената армия стремително напредваше към Германия и объркваше плановете на Чърчил.