Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 62 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

Марко Марчевски, Остров Тамбукту, роман, пето издание

Редактор Мария Кондова Техн. редактор Виолета Кръстева

Коректор Добрина Имова

Излязла от печат на 30. V. 1985 год. цена: подвързия 2,68 лв.; брошура 2,47 лв.

ДП „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне
  2. — Оправяне на бележки под линия

Единадесета глава. Моят приятел Гахар. „Нанай кобрай“. Напразният страх на Стерн. На лов за дивеч. Защо не се явява Лахо? Лов на костенурки

I

Между мен и Гахар се завърза истинска дружба. Още на другия ден след първата ни среща той доведе в малкия залив десетина туземци, въоръжени с копия и стрели. Те се спряха до гората и не смееха да се приближат до лодката, в която бяхме седнали с капитана. Гахар пръв се престраши, захвърли копието си и дойде при нас. За награда му дадох една тясна лента от шарена басма. Той я върза на главата си и веднага отиде при другарите си да им покаже „скъпоценния“ подарък. Тогава и те, съблазнени от шарената басма, оставиха копията си в гората и нерешително, крачка по крачка, пристъпиха към мен. Дадох и на тях по една басмена лента. Как се радваха те, как опипваха с пръсти пъстрата басма! И с какъв блясък светеха очите им!

Гахар няколко пъти им каза:

— Андо нанай биля. — Андо е добър човек. Гахар беше запомнил името ми. Той си поиска цигара и ми каза „да направя огън“. Когато щракнах запалката, той тържествуващ извика:

— Вижте, Андо прави огън без дърво! Аз ви казах! … Но той не посмя да запали цигарата си от запалката, а предпочете главнята, която носеше със себе си. Дадох по една цигара и на другите туземци. Те се скупчиха около огъня да ги запалят.

Мистър Смит беше купил в Александрия лекарска чанта. Сега аз бях я взел със себе си. Мислех да излекувам раната на Гахар. Показах му едно шише с кехлибареножълт риванол и му обясних, че това е „нанай кобрай“ — добро лекарство. Ако той се съгласи да превържа раната на ръката му, тя бързо ще оздравее. За моя радост Гахар се съгласи. Измих раната му с риванол и я превързах. Казах му утре пак да дойде, за да я превържа отново. Друг един туземец имаше гнойна рана на крака си, която беше се подлютила от солената морска вода, но той решително се отказа от моето лекарство.

— Защо? — попитах го аз.

— Кобрай уин. — Лекарството е лошо — отвърна той.

— Откъде знаеш, че е лошо?

Той не отговори. Гахар загрижено ме попита дали няма да умре от моето лекарство. Уверих го, че ще оздравее, но думите ми едва ли го успокоиха. Стори ми се, че у него остана някаква тревога, която го смущаваше.

Раздадох по една басмена панделка на всички. Те веднага ги завързаха кой на главата, кой на ръката си и отидоха към гората, където бяха оставили оръжието си. Капитанът, който през всичкото време седеше в лодката и не изпущаше пушката от ръцете си, извика:

— Пазете се, те отиват за своите копия! В гората има въоръжени диваци!

— Сигурен ли сте? — попитах го аз, като се вглеждах към гората.

— Видях ги! Докато вие разговаряхте с тия тук, другите ни наблюдаваха скрити зад дърветата. Сега сигурно ще ни нападнат. Елате веднага в лодката и да се махаме по-скоро.

Но аз не послушах капитана, останах на брега и наблюдавах туземците. След малко те се върнаха. Всеки от тях носеше под мишница по един кокосов орех или по един пъпеш.

— Вземи — пръв пристъпи към мене Гахар и ми подаде едър кокосов орех.

Благодарих му от сърце и оставих ореха на пясъка. Останалите туземци един по един ми поднесоха своите подаръци, а след това ми помогнаха да ги пренеса в лодката. След това се простих с тях и им казах, че утре пак ще дойда.

— Ела, ела! — развикаха се всички. — Ще те чакаме! Щом нашата лодка се отдалечи от брега, най-малко петдесет въоръжени туземци излязоха от гората и заобиколиха Гахар и другите.

— Ето ги! — извика капитанът. — Нали ви казах, че в гората има диваци!…

— Защо да няма? Те вършат това, което правите и вие.

— Какво правя аз? — учуди се капитанът.

— Седите в лодката с пушка в ръка и ме пазите от тях, а те се крият в гората, за да помогнат на своите, ако ги нападнем.

Плантаторът ни чакаше на палубата. Като видя пъпешите и кокосовите орехи, той възкликна:

— О, търговията върви добре! За един метър басма — пет кокосови ореха и още толкова пъпеши. Отлично! — И като се усмихна, иронично добави: — Добър търговец ще стане от вас, сър! На Кокосовите острови аз продавам басмата два пъти по-евтино.

— Това не е търговия — възразих аз.

— А какво е?

— Размяна на подаръци.

— Глупости! — изсмя се плантаторът. После, като се замисли, по-меко додаде: — Не се сърдете, сър, не искам да ви обиждам. Търговията навсякъде си е търговия. Но какво ще правим, като свършим басмата и герданите?

— Ще ядем пъпешите, които сами ще си посеем — отвърнах аз.

II

Цяла седмица не бях виждал туземците от племето бома. Домъчня ми за Лахо, за стария Габон. Те сигурно всеки ден ме чакат при устието на реката, а може би вече мислят, че ще остана при техните врагове. Трябва да отида да ги видя. Нали им обещах да се върна при тях…

Една сутрин се приготвихме с капитана. Като чу, че отиваме в гората, далеч от залива, Смит каза:

— И аз ще дойда, сър. Но с едно условие: ще взема ловната си пушка.

— Вземете я — съгласих се аз. — Там вие можете да стреляте, колкото си искате, ако моите цветнокожи приятели ги няма. Но ако са там, в никакъв случай…

— Ако са там, аз няма да сляза на брега — прекъсна ме Смит.

— Защо да не слезете? Те не са опасни, уверявам ви. Само не стреляйте пред тях, защото ще избягат и никога вече няма да се върнат. А това не бива да стане. Може да се наложи да отидем да живеем при тях…

— В планината? Не съм съгласен — възрази Смит. — Ние не бива да напущаме тоя залив. Може случайно да мине оттук някой кораб и да ни отърве от тоя дяволски остров.

— И аз не съм съгласен да сменим яхтата и залива с джунглите — обади се капитанът. — Това ще бъде равносилно на погребение.

Смит и Стерн бяха прави. Племето бома живееше далеч от океана. Там не винаги имаше солена морска вода и ще трябва да ядем ямса и тарото безсолни. Нямаше и къде да се къпем — реката, която протичаше близо до селището, беше малка, плитка, не можеше да се плува в нея. Друго нещо е океанът. Освен това един ден край острова наистина можеше да мине случаен кораб и да ни откара в някое пристанище…

Лахо и неговите хора ги нямаше при устието на реката, но кокосовите орехи бяха на дървото. По това разбрах, че те още се надяват да се върна при тях.

Смит напълни пушката и влезе в гората. Наскоро се чу изстрел, малко по-късно още един. Смит се върна тържествуващ. Той носеше две убити птици — един гамрай и една банкивска кокошка. Гамраят беше много едра птица с черни и бели пера, а дивата кокошка, напротив, беше по-дребна от нашите питомни кокошки, но много красива, с пъстри пера.

— На този остров може да се живее, сър — каза плантаторът, зарадван от своята сполука. — Гората е пълна с дивеч. Изглежда, че диваците не ходят на лов.

— Ходят — казах аз, — но с копия и стрели мъчно може да се убие нещо.

— Вярно — съгласи се плантаторът. — Тази дива кокошка живее из гъсталаците и бяга при най-малкия шум.

— Само това ли знаете за нея? — попитах аз.

— О, не само това — усмихна се Смит.

— А какво още знаете?

— Зная, че месото й е много вкусно, и вие още днес ще се убедите в това. Разбира се, ако Стерн се съгласи да я сготви…

— И нищо повече?

— А какво още трябва да зная, сър? — учуди се Смит.

— Например, че тя е прабаба на нашите кокошки, че най-напред е била опитомена в Индия няколко хиляди години преди нашата ера и оттам е пренесена в целия свят…

— А тук кой я е пренесъл, щом на острова не е стъпвал досега бял човек? — попита Смит. — Може би Магелановите моряци?

— Не вярвам. Магелановите моряци не са се занимавали с птицевъдство. Предполагам, че банкивската кокошка, както и много други животни и птици живеят тук още от времето, когато този остров е бил съединен с Африка и Индия.

— С Африка и Индия? — изненада се плантаторът. — Нима тия два континента някога са били съединени?

— Да — потвърдих аз. — Африка е била съединена не само с Индия, но и с Америка. Но в течение на милиони години вълните са извършили своето разрушително дело, постепенно са разкъсали част от сушата, а друга част потънала в морето. Нищо ли не сте чували за Атлантида?

— Чувал съм — каза Смит, — но какво беше, не помня.

— Атлантида се е простирала от дванадесетия до четиридесетия градус северна ширина в Атлантическия океан. Древният философ Платон пише, че на тази обширна земя живеел войнствен и храбър народ — атлантите. Те воювали срещу древните елини и стигали чак до Египет. Но веднъж настъпило бедствие — силно земетресение и наводнения унищожили Атлантида за един ден и една нощ. Над водата сега се издигат само най-високите й върхове — днешните Азорски и Каролински острови, Мадейра и Зеленият нос. Учени като Ориген, Порфир, Ямблик, Хумболд и други отричат съществуването на Атлантида, но Плиний, Алтан, Енгел, Турнафор, Бюфон го признават. И ако ние приемем, че Платон и другите са прави, трябва да се съгласим, че потъналата Атлантида някога е свързвала Африка с Америка. Предполага се, че е съществувала суша, която някога е свързвала Южна Африка с Индия и също е потънала като Атлантида. Може би нашият остров е част от тази потънала суша.

— Много далеч отидохме — снизходително се усмихна Смит. — От една обикновена кокошка до потънал континент. Това за Атлантида приказка ли е или наука?

— Предположения на науката, сър.

— Аз вярвам в науката — заяви Смит, — но не и в нейните предположения. А тази птица каква е?

— Това е гамрай, от рода на птиците носорози — отговорих аз. — Виждате ли нейния здрав извит клюн? Тя може да убие човек, ако го удари по главата.

— Опасна птица! — възкликна капитанът. — Ас какво се храни? Вярвам, не с човешко месо?

— Разбира се, че не. Тя не е придирчива, храни се с плодове и дребни животни. Но знаете ли кое е най-интересното? Тя е като старите феодали, които са заключвали жените си в замъци, оградени с крепостни стени.

— Нищо не разбирам — сви рамене капитанът.

— Ще ви обясня — обърнах се към Стерн, защото Смит не ме слушаше. Той беше клекнал до гамрая и разглеждаше перата му. — Женската си намира удобно жилище в хралупата на някое сухо дърво, оскубва меките си пера, направя си гнездо, снася пет-шест яйца и ляга да ги мъти, а мъжката я зазижда с глина. Оставя й само една малка дупка, през която я храни.

— Наистина ли? — попита капитанът. — А защо я зазижда? Вярвам, че не от ревност като феодалите?

— За да я предпази от враговете й. Женската стои зазидана, докато малките се излюпят и им поникнат пера. След това мъжката разбива с клюн глината и повежда семейството си по дърветата…

— Но аз трябва да призная — обади се Смит, — че месото на птиците носорози е малко жилаво. Преди да го опечем, трябва да го увием в листа от пъпешово дърво.

До обед никой не дойде от племето бома. Ние се изкъпахме, нахранихме се с консерви и легнахме на сянка. Смит и Стерн веднага заспаха, но на мен не ми се спеше. Отидох на брега, седнах под сянката на едно дърво и се замислих. Какво нещо е животът наистина! Играе си с мене, както вълните си играят с лодка без гребец. Аз не съм господар на себе си, не мога да правя каквото си искам и да живея, както ми харесва. Принуден съм да се скитам по света да търся работа на хиляди километри далеч от своя роден край, в чужди и непознати страни, далеч от близки и приятели. Къде бях преди една година? Или преди месец? Има хора, които пътуват по света с чекова книжка в джоба, теглят пари от банките и живеят за свое удоволствие. И все пак техният живот не е осеян с рози. Те са преситени и скучаят. Те приличат на хлебар, който всеки ден изпича стотици хлябове, а се насища само с един, или на готвач, който готви в казани и затова изяжда порцията си без охота, А на гладния всичко му е вкусно. Нахрани ли се днес, почва да мисли за утре…

Туземците не дойдоха и следобед. Реших да им оставя трите празни консервени кутии и басмата, която носех за тях, и ги окачих на дървото до кокосовите орехи.

— Да вземем орехите — предложи Смит.

— Не — възразих аз. — В яхтата имаме достатъчно.

— Търговията си е търговия, сър — настояваше Смит. Но аз решително се противопоставих.

— Тия хора ме храниха шест месеца, сър — казах аз. — Те напълно заслужават парче басма и няколко празни консервени кутии.

Очаквах Смит да ми каже: „С чужда пита помен правиш!“ Но той не каза нищо, може би защото тази нашенска поговорка не му беше известна.

III

Веднъж в малкия залив дойдоха двадесетина туземци и с възбудени гласове почнаха да изтикват лодките във водата. Между тях беше и Гахар. И той като другите викаше силно, дори се разпореждаше и даваше заповеди. Когато го попитах къде отиват, той със светнал поглед ми каза:

— Ела с нас! Отиваме на лов за маранга.[1]

— Не е ли опасно?

— Ела, ще видиш.

Седнах в лодката на стария си приятел и потеглихме към големия залив.

Близо до Скалата на ветровете, както туземците наричаха сушата, която се врязваше дълбоко в океана, имаше един голям коралов риф.[2] През време на прилив водата го заливаше, а през време на отлив рифът се подаваше над водата и приличаше на малък остров. Приливът беше настъпил и сега водата беше го заляла. Като стигнаха над рифа, лодките се пръснаха в различни посоки. Туземците гребяха бавно и внимателно оглеждаха тъмнозелената повърхност на рифа, който беше обрасъл със сочни водорасли — най-любимата храна на морските костенурки. Сега туземците шареха с лодките си над рифа и ги търсеха. И наистина не се мина много време и от една лодка се чуха силни викове:

— Маранга! Маранга!

Всички лодки се устремиха нататък. Повърхността на рифа се виждаше добре през прозрачната вода. Костенурката пълзеше между водораслите и неспокойно обръщаше глава ту на една, ту на друга страна — изглежда, че и тя виждаше лодките и се чудеше накъде да бяга. Тя беше много голяма, около метър и половина дълга и толкова широка. Нашата лодка я приближи. Костенурката врътна опашка и бързо заплува към най-близкия край на рифа. Сигурно искаше да се скрие в дълбоката вода, но няколко лодки й пресякоха пътя и тя се върна обратно. Започна се бясна гонитба. Туземците кряскаха силно и удряха с веслата по водата, за да изплашат още повече и без това уплашеното безобидно животно. Наистина тя плуваше бързо, но лодките бяха се наредили в кръг и отвсякъде й преграждаха пътя към брега на рифа. Костенурката се въртеше ту в една, ту в друга посока, докато най-после се умори и все по-често почна да показва главата си над водата, за да поеме въздух. Тя нямаше хриле като рибите и не можеше да диша във водата. Когато си показваше главата, тя преставаше да движи дебелите си крака и застиваше без движение, докато поеме въздух.

Трима младежи се хвърлиха от лодките във водата и заплуваха към нея. Започна се опасна борба под водата. Младежите се мъчеха да хванат костенурката и да я обърнат по гръб — тогава тя е безсилна и не може да плува. Но костенурката яростно се защищаваше от нападателите с дебелите си крака, дълги половин метър, които завършваха с остри нокти, и не ги пускаше близо до себе си. Младежите често подаваха глави над водата, за да си поемат въздух, и отново се гмуркаха. Същото правеше и костенурката. Това дебнене, тази упорита борба беше много опасна. Ако костенурката засегне някого с ноктите си, можеше да смъкне кожата от гърба му и да го осакати. Ето тя си подаде главата над водата и отвори уста да поеме въздух. В същия миг един от младежите се метна на нея, хвана я с две ръце за шията и я обърна по гръб. Това беше най-рискованият момент от лова.

Туземците нададоха радостни викове. Но Костенурката още не се предаваше. Макар обърната по гръб, тя продължаваше да размахва краката си и водата около нея вреше и се пенеше. Но и младежът не отстъпваше, държеше я здраво за шията и не я изпускаше. Втори младеж успя да хване костенурката за опашката. Това беше краят: каквито и усилия да правеше, колкото и да се мъчеше, тя не можа да се изплъзне. Останалите ловци бързо изравниха две лодки, привързаха ги една за друга, поставиха напреки по тях няколко весла за по-голяма устойчивост, след това вързаха костенурката за лодките и потеглиха към брега с радостни викове.

Но скоро радостта им беше помрачена. Младежът, който пръв хвана костенурката за шията и я обърна по гръб, сега лежеше на дъното в една от лодките и стенеше от болки. Костенурката беше го засегнала с острите си нокти. Десният му крак под коляното беше одран и от раната висеше като парцал голямо парче месо.

Аз не бях взел чантата с лекарствата. Казах на Гахар да отидем на „голямата лодка“ за тях, но той не се съгласи. Не само Гахар — никой от туземците не смееше да се приближи с лодката си до нашата яхта. Щом излязохме на брега, поръчах да занесат ранения на сянка, а аз седнах в една лодка и отидох сам на яхтата. Но когато се върнах със своята лекарска чанта, младежът беше си отишъл. Само Гахар и няколко туземци бяха останали да пазят костенурката. Те играеха около нея на пясъка, като издаваха диви, радостни викове, а други сечаха колове в гората. От коловете направиха ограда в плитката вода на залива и вкараха в нея костенурката. Тук тя щеше да живее като в кошара, докато я заколят и опекат.

Попитах Гахар защо раненият младеж не ме е дочакал.

— Страхува се от твоя кобрай — отвърна Гахар. Отговорът на моя стар приятел не ме учуди. Този младеж не беше първият човек, който се страхуваше от моите лекарства. На езика на племето „кобрай“ значи не само лекарство, но и магия. Ако лекарството е дадено на болния от негов приятел, това е „нанай кобрай“ — добро лекарство, — но ако същото лекарство е дадено от враг, това е „уин кобрай“ — лошо лекарство, — от което болният може да умре. Щом младежът се страхуваше от моето лекарство, това показваше, че той ме смята за свой враг или най-малкото, не ме смята за свой приятел.

Попитах стария Гахар защо не е обяснил на младежа, че не съм му враг.

— Казах му — отговори Гахар. — Но той не ме послуша и си отиде.

Туземците донесоха няколко огладени кола, наредиха ги на пясъка един до друг, наслагаха върху тях зелени листа и накладоха голям огън върху тъй направеното огнище. Когато огънят се разгоря добре, хората на Гахар поставиха в него няколко гладки камъка и ги затрупаха с дърва. След това измъкнаха костенурката от оградата, обърнаха я по гръб, хванаха я за опашката и я повлякоха по пясъка. Под сянката на едно голямо дърво те отсякоха главата й с каменна брадва, освободиха я от грамадната черупка, нарязаха месото на късове, увиха го в зелени листа от пъпешово дърво и го поставиха върху нагорещените камъни. След това го затрупаха с жарава.

До вечерта месото се изпече. След залез слънце от селото се чуха звуците на бурума, които приканваха туземците да се съберат на веселба. Те ще ядат печено месо от костенурка и ще играят цяла нощ.

И аз получих своя дял от костенурката — няколко къса месо, увити в листа от пъпешово дърво — и отидох на яхтата.

— Къде се губите? — попита ме капитанът. Той беше разтревожен. Като узна, че съм бил на лов за костенурки, той въздъхна с облекчение и каза: — А ние бяхме почнали вече да ви оплакваме.

Като видя печеното месо, Смит възкликна:

— Прекрасно, сър! Месото на костенурката е много вкусно. Трябва да го изядем, докато е топло. Щом изстине, то ще стане твърдо като гьон.

Смит беше прав — месото наистина беше вкусно и ние се нахранихме богато.

През нощта често се събуждах от силните звуци на бурума и от пискливите свирки на туземците, които пируваха в селото.

IV

Недоверието на ранения туземец ми напомни за племето бома. В началото и планинците ме посрещнаха с недоверие и страх, а когато успях да разсея страха и недоверието, аз ги изоставих. Напоследък все по-често почнах да мисля за тях. Какво ли правят Лахо и Габон? Какво мислят за мене моите приятели от планината? Дали ме чакат, или са загубили надеждата, че ще се върна при тях?

Реших да отида на уреченото място да ги потърся още веднъж. Смит и капитанът пак пожелаха да дойдат с мене. Взехме по една ловджийска пушка и тръгнахме. Океанът беше тих. Лодката леко се плъзгаше по гладката водна повърхност. В прозрачната вода плуваха малки и големи риби, по дъното, близо до брега, се виждаха безброй животни с най-фантастични форми и цветове — морски звезди, сюнгери, таралежи, раци и много други с най-различни цветове: червени, жълти, оранжеви, зелени и какви ли не още. И в морето животът беше също тъй богат и разнообразен, както на сушата.

Щом излязохме на брега, побързах към дървото, на което моите приятели бяха оставили кокосовите орехи. Много странно! Кокосовите орехи ги нямаше, но празните консервени кутии висяха на сухия клон, където бях ги вързал с връв. И басмата беше на мястото си непобутната — аз бях я увил около един клон и здраво бях я привързал с канап, за да не я отмъкне някоя маймуна. Под дървото намерих черупките на кокосовите орехи. Значи, туземците са идвали да ме търсят след уговорените десет дена и като не са ме намерили, изяли са кокосовите орехи и са си отишли. Но защо не са взели консервените кутии и басмата? Това наистина беше чудно. Те много се зарадваха миналия път на кутиите, които им подарих, а басма никога не бяха виждали през живота си и не можеше да не им хареса. Защо не са взели подаръците, които бях им оставил? И защо са изяли орехите, които самите те бяха оставили за мене?

— Сетих се, сър — каза Смит и дигна палеца си нагоре като проповедник, който поучава своите енориаши. — Туземците са изяли орехите, защото са били гладни.

Неволно се засмях на тая шега.

— А защо не са взели консервените кутии и басмата? — попитах аз.

— От страх да не им направите магия — отговори Смит. — Нали се оплаквахте веднъж, че диваците се отказвали от вашите лекарства, защото се страхували да не умрат от тях.

Смит беше прав. Ако племето бома са решили, че съм останал да живея при неговите врагове, ясно е, че ме смята вече за свой враг. А щом ме смята за враг, никога не би приело от мен каквото и да било от страх да не му направя уин кобрай — лошо лекарство, магия. Затова не са взели кутиите и басмата, а са изяли кокосовите орехи, за да не ги изям аз, техният враг.

Тази мисъл ме смути. Стана ми мъчно за Лахо, за Габон и за всички други добри хора от племето, които в най-трудните дни на моя живот ме спасиха от глад и ми дадоха подслон. Чувствувах се виновен пред тях. Бях им обещал да се върна в планината, а не удържах обещанието си…

— Да вървим, сър — каза Смит. — Какво има да мислите? Ще дадете кутиите и басмата на новите си приятели. И ползата ще е по-голяма — срещу тях ще получите банани и кокосови орехи.

Тръгнахме по брега. Какви огромни дървета! Дървета гиганти. Ето един баниан. Под неговата грамадна корона може да се побере почти цяло село. Стъблото му е толкова дебело, че пет-шест души не биха могли да го обхванат с ръце. И все пак това дебело дърво не би могло да удържи огромните си клони и затова самите клони пущат въздушни корени, които заедно с растежа на дървото стигат до земята, и се забиват в нея. Тия дебели въздушни корени подпират дървото от всички страни.

Ето и едно тиково дърво. То е високо около четиридесет метра. И неговото стъбло е много дебело, а цветовете му съвсем дребни, бели. Листата му са вечно зелени. Това е едно от най-здравите дървета на света. Съдържа особено масло, което придава на дървото здравина и устойчивост. От тиковото дърво строят кораби, защото морските животни (миди и др.), които обикновено полепват по дъното на корабите, мъчно го разяждат. Смит каза, че заради тия качества на тиковото дърво холандците го култивирали на остров Ява и Суматра.

— Голямо богатство има в тия гори, сър! — възхищаваше се плантаторът и в същото време беше огорчен, че никой не използува тия огромни богатства.

Ние вървяхме по пътеката, която водеше за селището на племето бома. Тя ни изведе в познатата дълбока долина и там свърши. Намерих високото дърво, на което някога имаше стълба от лиани, но стълбата я нямаше. Пътят за селището на племето бома беше прекъснат. Племето очевидно не ме смяташе вече за свой приятел и аз се върнах натъжен и разстроен.

Бележки

[1] Маранга — морска костенурка.

[2] Риф — подводна скала от корали, която понякога е равна с водната повърхност.