Марко Марчевски
Остров Тамбукту (6)

II

Реших да наблюдавам туземците отдалеч. Отивах сутрин рано до градините, изкачвах се на някое кичесто дърво и мълчаливо ги следях от своето прикритие. Скоро научих много полезни неща. Забелязах, че овощните и зеленчуковите градини бяха в горите. В овощните градини отиваха обикновено мъже, и то от време на време, да берат плодове или да прогонват птиците и маймуните от дърветата, а в зеленчуковите градини всеки ден работеха жени и деца. При тях винаги имаше двама или трима мъже, въоръжени с копия и стрели, но те рядко работеха. Обикновено седяха край огъня, пушеха и си приказваха. Само когато трябваше да се засаждат нови лехи, мъжете разкопаваха земята с дълги дебели колове, изострени на долния край. Открих също, че жените и децата отиваха на работа сутрин, след изгрев, и се връщаха в селото вечер, преди да залезе слънцето. Тия мои наблюдения много ми помогнаха. Всеки ден, преди да залезе слънцето, отивах близо до някоя градина, изчаквах търпеливо, докато хората си отидат, влизах, необезпокояван от никого, изскубвах няколко стъбла от батати, събирах плодовете им в каскета си и се връщах в своята колиба. Най-често изкопавах с каменната брадва батати от различни лехи, за да не бъде открита кражбата.

Макар да бяха сладки, суровите батати не бяха много вкусни. След няколко дни те ми се втръснаха до повръщане, но все пак ме спасяваха от глада. Срещнах и друго неудобство, което беше неприятно. Тук мръква веднага щом залезе слънцето. Аз успявах да набера бататите на светло, но докато се върна в колибата, тъмнината ставаше непрогледна и трудно намирах пътя през гората, където дори и денем беше тъмно.

След това почнах да ходя в градините сутрин рано. Това беше по-удобно: докато изгрееше слънцето, напълнях каскета си с батати и се връщах в колибата радостен и доволен. Но една сутрин закъснях и срещнах туземците до самата градина. Бяха няколко жени, десетина деца — момчета и момичета — и двама мъже. Жените, както и мъжете, бяха препасани през кръста с тесни пояси. От поясите на жените висяха дълги гъсти ресни, които прикриваха краката им почти до коленете. Малките деца бяха съвсем голи, с изпъкнали коремчета и с рошави глави. Щом ме видяха, жените и децата нададоха силни писъци и хукнаха обратно към селото, а мъжете останаха на местата си и ме гледаха, без да помръднат, сякаш страхът беше ги приковал към земята. И аз стоях изтръпнал и следях всяко тяхно движение. Ще се осмелят ли да ме нападнат? Най-после те се съвзеха и избягаха след жените, а аз бързо тръгнах по пътеката към колибата си. Но преди още да си отида, до мене долетяха силни удари на дървен барабан. Познавах тия оглушителни звуци: бях ги чувал вече няколко пъти долу на морския бряг и знаех какво означават. Диваците биеха тревога. Аз ги слушах изтръпнал и чаках…

През целия ден бях нащрек. Очаквах диваците да тръгнат да ме търсят, но те не се появиха.

Бататите, които бях набрал, можеха да ми стигнат за два-три дена, но нямах огън да ги опека, а сурови не можех да ги ям вече. Тогава си спомних за туземците, които бяха оставили до извора запалената главня. „Те сигурно често отиват там за вода“ — помислих си аз и реших да ги чакам. Покачих се на скалата и се притаих в храстите. Сега бях по-смел, защото имах копие — в случай на нападение то можеше да ме защити.

Стана много горещо. Пясъкът край реката тъй се нажежи, че беше невъзможно да стъпи човек на него с бос крак. Аз не бях бос, обущата ми още бяха здрави, но какво ще правя, когато се скъсат? „Ще свикна да ходя бос като туземците“ — мина през ума ми. Но тая мисъл никак не ме утеши.

Изведнъж чух нещо да шумоли. Погледнах към скалата и видях един огромен варан, дълъг повече от метър и половина. Туловището му беше дебело като тялото на свиня, с дълга опашка и с остра муцуна като на гущер. Той вървеше предпазливо с дългите си крака и душеше въздуха. Прицелих се с копието и го хвърлих, но не улучих огромния гущер. Макар да беше тромав, той бързо избяга и се скри между скалите.

Към обед чух човешки гласове. След малко от гората излязоха десетина въоръжени туземци, спряха се отвъд малката рекичка и мълчаливо заоглеждаха околността. Като се увериха, че няма никого наоколо, двама от тях се отделиха от другите, занесоха до извора две големи дървени блюда и бързо се върнаха при другарите си. След това всички си отидоха по пътеката през гората.

Най-напред помислих, че туземците ми готвят някаква клопка, и дълго не смеех да изляза от храсталака. Но от диваците нямаше никаква следа. Гласовете им отдавна бяха заглъхнали в гората.

Предпазливо отидох до извора. В едното блюдо имаше печена риба, а в другото — варено таро, увито в палмови листа. Без да мисля много, взех съдовете и се прибрах в колибата.

Най-напред ядох от рибата. Тя беше още топла, но безсолна и безвкусна. Опитах тарото — то беше солено, а с него и рибата беше по-вкусна. След като се нахраних богато, в блюдата остана още много ядене и за вечеря.

Никак не можех да проумея защо туземците ми донесоха храна. Че рибата и тарото бяха оставени за мен, в това не се съмнявах. Но аз с нищо не бях ги заслужил. Спомних си за туземците, от които бях избягал. И те ни хранеха добре, преди да ни хвърлят в океана. Нима и тия ми кроят капан? Не, не, този път няма да попадна в клопката им. Имам копие, ще се бия до последен дъх, но жив няма да се предам…

После в главата ми се промъкна една ужасна мисъл:

храната е отровна! Туземците са решили да ме отровят, за да се отърват от мене!

Сърцето ми се сви от мъка. Легнах в колибата и зачаках. След колко време настъпва смъртта, когато човек се отрови? Зависи … Има най-различни отрови. Ако е по-силна, отровата действува веднага, ако е по-слаба — по-бавно.

Бяха изминали повече от десет минути, откак бях почнал да ям. Минаха още десет минути — нищо, още десет — пак нищо. Усещах стомаха си сит и спокоен. Успокоих се напълно, когато и след един, И след два часа не усетих никакви болки в стомаха. Учуден, почнах да се питам: защо туземците са решили да ме хранят. С какво бях заслужил това внимание? С нищо. Не бях орал и копал на нивите им. Тогава защо? За да ме подмамят и да ме хванат? Но ако имаха такова намерение, защо си отидоха веднага щом оставиха храната? Защо не се скриха в гората да ме чакат? Не, аз наистина нищо не разбирах…

На другия ден сутринта оставих празните съдове до извора и се скрих в гъсталака. Не чаках дълго. Диваците дойдоха, огледаха се като вчера, оставиха две блюда с храна, взеха празните и си отидоха.

Това се повтаряше всяка заран. Аз се скривах в храстите над извора и чаках. Диваците ми донасяха храна и си отиваха. Не ходех вече като крадец из техните градини, не срещах никого от тях и те не ме виждаха…

Но една заран се срещнахме. Аз отнесох при извора празните съдове, но преди да се скрия в храстите, туземците неочаквано излязоха от гората. Щом ме видяха, те се спряха изненадани. Спрях се и аз. Както диваците от селището на морския бряг, и тия бяха въоръжени с копия и стрели. Дали ще ме нападнат? Един глас ми шепнеше: „Бягай, спасявай се! Щом се оправят след първия страх, те ще те обградят и ще те убият или ще те затворят в някоя колиба. Така постъпиха и диваците от морския бряг: най-напред се страхуваха, а после добиха кураж. Бягай, докато не е късно! …“ Това беше гласът на страха. Но аз чувах и друг глас, който ми шепнеше: „Ако побегнеш, те ще разберат, че се страхуваш, ще хукнат подире ти и ще те убият с копията си. Не бягай, а се отдалечи бавно и ги следи. Ако не тръгнат подире ти, спасен си.“ Това беше гласът на разума и аз го послушах. Оставих празните съдове и бавно тръгнах надолу към водопада… Щом се отдалечих, двама туземци занесоха храната при извора и тръгнаха обратно. Аз им махнах с ръка да дойдат при мене, но те бързо прецапаха с босите си крака през реката и отидоха при другарите си. Техният страх ме окуражи — без да се колебая, тръгнах към туземците. Бях сигурен, че ще избягат, но те останаха на местата си. Беше късно вече да се спра или да се върна. Какво ще стане сега? Защо сам се пъхам в ръцете им?

Спрях се само на три крачки от тях. Те ме гледаха втренчено и следяха всяко мое движение. Кой знае защо, хрумна ми да седна. Може би с това исках да подчертая, че не ме е страх от тях? Или да ги убедя, че нямам лоши намерения? Не зная. Зная само, че се разкаях за своята необмислена постъпка, но беше късно. Аз бях напълно във властта на туземците и те можеха да ме убият или да ме затворят, както направиха техните събратя от морския бряг — стига да пожелаят.

Разделяше ни малката рекичка. Тук тя беше съвсем тясна — не повече от два метра. Щом седнах, дойде ми нова мисъл — да си измия краката в хладния поток. Докато развързвах връзките на обущата си и докато събувах чорапите, поглеждах към диваците. Лицата им изразяваха голямо любопитство, смесено с учудване. Сигурно за пръв път виждаха обуща и чорапи. Те бяха боси. Краката им, с напукани пети и сплескани ходила, бяха изподраскани от бодливите храсти. Те никога не бяха обували обувки или цървули.

Измих си краката, обух се и станах. Отидох при извора, взех паницата с яденето и се върнах в колибата.

След тази първа среща всеки ден виждах диваците. Изчаквах ги сутрин при извора и отивах при тях. Те ме разглеждаха отблизо, но щом погледнех някого от тях, той отвръщаше глава. Защо избягваха погледа ми — от страх или по друга някаква причина?

III

Постепенно диваците свикнаха с мене и аз свикнах с тях. След няколко срещи те почнаха да оставят копията и стрелите си на брега на реката и идваха при извора без оръжие. Някои дори се опитваха да разговарят с мене, но аз нищо не разбирах от езика им, както и те не разбираха думица от това, което им говорех на български. Почти всички дъвчеха някакви зелени листа и често плюеха. Лицата им не бяха намазани с черна боя, както лицата на крайморските туземци, но косите им бяха също тъй черни и гъсти. По-старите имаха бради и мустаци, но повечето бяха бръснати. С какво се бръснат? Копията и стрелите им нямаха железни върхове. Това показваше, че те не познават желязото, а още по-малко остри сечива като бръсначи, ножици и ножове. Спомних си за джобното ножче на капитан Стерн, извадих го и почнах да дялам с него една пръчка. Цветнокожите свирнаха с уста от учудване. Те явно не бяха виждали ножче. Подадох го на един от тях. Той пощипна късата си къдрава брадичка, сякаш размисляше нещо, след това се отдръпна и отказа да вземе ножчето.

Дивакът с къдравата брадичка се отличаваше от другите с по-високия си ръст и с многобройните си украшения. Беше доста едър, на около четиридесет години. В черната му бухнала коса бяха затъкнати два гребена от бамбук — единият над челото, другият на тила. От косите му стърчаха няколко пера от птици — черни, зелени, бели, жълти и червени. На двете му ръце, над лактите, имаше нещо, като гривни, изплетени от лико или от суха трева. Поясът му, малко по-широк от поясите на другите, също изплетен от лико, беше украсен с разноцветни раковини. Той ме гледаше кротко с тъмнокафявите си очи, като се усмихваше добродушно. Нищо враждебно нямаше в погледа му. Широките му плещи и мускулестото му тяло говореха за сила и здраве. По всичко личеше, че той е главатар на племето.

Както и крайбрежните туземци, новите ми познати бяха препасани с пояси без украшения. Всички имаха плетени гривни, някои и на ръцете, и на краката, всички бяха привързали за шиите си малки торбички. В торбичките им имаше различни раковини и сухи листа, от които свиваха цигари. Пушачите винаги носеха запалени главни да си палят цигарите.

Опитах се да заговоря главатаря с късата брадичка. Като сложих ръка на гърдите си, аз казах:

— Антон! Разбираш ли? Антон! Той се усмихна и повтори:

— Андо! Андо!

И останалите повториха след него името ми, макар че не както трябва. После мъжът с красивия пояс се удари с юмрук в гърдите и каза:

— Лахо! Тана Лахо!

Тана — аз бях чувал вече тази дума. Крайбрежните туземци така наричаха мъжа с трите разноцветни пояса. Тана сигурно означаваше старейшина или главатар.

След тана Лахо и другите туземци почнаха да се удрят с юмруци в гърдите и да изговарят имената си. Запомних няколко: Олам, Габон, Мадан… Но никой от тях не изговори думата тана освен Лахо.

Лахо извади от малката си торбичка няколко зелени листа от някакво растение, една малка ядка от орех и малка бучка вар и започна да ги дъвче. Даде и на мене няколко листа. За да не го обидя, опитах вкуса на листата, подправени с парченце вар и ядка от кентаров орех. Усетих парливи тръпки в устата си и изплюх тая странна дъвка. Туземците се засмяха. Листата бяха от бетел^[1], малко кисели, с остър аромат. Както се убедих по-късно, туземците много обичаха тази дъвка.

След това първо запознаване цветнокожите почнаха да идват при извора без страх, сядаха на няколко крачки от мене, пушеха или дъвчеха бетел и си приказваха, като често споменаваха името ми. Някои почнаха да идват и привечер. Най-често идваше тана Лахо, като се провикваше отдалеч: „Андо! Андо!“ Той пръв свикна с погледа ми и не се отвръщаше, когато го гледах в очите. Но и той, и другите нито веднъж не дойдоха долу на завоя на рекичката, където беше моята колиба. Те идваха при извора и ако не бях там, извикваха ме и аз отивах при тях.

Веднъж тана Лахо ми каза:

— Андо пакеги гена … Пакеги гена…

И посочи с пръст към небето. Аз свих рамене: не разбирам. Той повтори още няколко пъти същите думи, като ме гледаше някак особено и сочеше с пръст към небето. Аз се усмихвах и кимах с глава. Усмихваше се и Лахо. Той беше доволен, но от какво, не зная. Може би мислеше, че съм го разбрал?

— Пакеги гена — продължи Лахо. — Пакеги дидо карам ано — и той сви двата пръста на ръката си, после посочи към морския бряг.

От думите му разбрах само едно: мъчно, много мъчно ще науча езика на тия хора…

Веднъж показах на Лахо голямото дървено блюдо, в което бяха ми донесли храна, и го попитах:

— Как се казва това?

— Онам — отвърна Лахо.

Повторих думата и той кимна утвърдително с глава.

Взех копието му и пак попитах:

— Как се казва това?

— Гом — отвърна Лахо.

— А това? — и показах лъка му.

— Ака.

— А това? — посочих една от неговите стрели в плетената от лико торбичка, която висеше привързана за пояса му.

— У да.

— А това? — сега посочих пояса му.

— Саронга — отвърна Лахо.

Аз повтарях всяка дума и Лахо одобрително кимаше с глава. Така от ден на ден почнах да уча езика на туземците. Показвах на Лахо това, което беше най-близко до нас — трева, камък, вода, дърво, — и питах:

— Как се казва това?

Лахо ми отговаряше. Той разбираше какво означават думите „как се казва това“.