Марко Марчевски
Остров Тамбукту (16)

I

Отидох на яхтата. Реших да разкажа на капитана и на плантатора за разговора ми с Арики и да се посъветвам с тях. Аз бях млад и неопитен, лесно можех да направя някоя необмислена постъпка, и да си навлека непоправима беда, а Смит и Стерн, много по-възрастни и по-опитни от мене, биха могли да ми дадат полезен съвет. Главният въпрос, който ме занимаваше сега, беше да отида ли в селата да лекувам хората против волята на Арики, или да се подчиня на неговите внушения. Какво ще спечеля, ако отида, и какво ще загубя? Ще спечеля сърцата на туземците от петте села на племето. Ще помогна на много хора, ще облекча техните страдания. Те ще ми бъдат благодарни и ще кажат: „Пакеги нанай биля, калиман би-ля.“ Ако Смит ми даде огледалца и герданчета, ще им раздам тия невиждани „чудеса“ и те ще бъдат доволни. А може да се случи и тъй, че да запаля в чинийка спирт и те ще повярват, че аз наистина мога да запаля водата в океана. Какво ще спечеля още? Омразата на Арики. Е, добре, той и без това ме мрази … А какво ще загубя? Нищо!

Когато разказах всичко това на Смит и на капитана, плантаторът се замисли и бавно заговори:

— Пазете се, защото туземците са много коварни. Познавам ги от Кокосовите острови. Когато знаят, че си силен, те изпълняват безропотно всяко твое желание. Но паднеш ли им на тъмно, ще ти забият копието в гърба, без да им мигне окото. Да убият белия си господар — из засада или не, все едно — това за тях е дълг и чест.

Плантаторът съдеше по цветнокожите от Кокосовите острови, с които се е отнасял по-зле, отколкото с работния си добитък. Но аз живях шест месеца между племето бома и никой никога не се опита да ме убие, макар че всеки от тях можеше да направи това, когато пожелае. Нещо повече — аз не забелязах у тия простодушни и простосърдечни хора дори и капка от омразата, която Арики открито проявяваше към мене. Но омразата на Арики беше лично негова омраза, племето занго нямаше нищо общо с нея. Наистина отначало туземците се страхуваха от мене, бяха недоверчиви, а по-късно, когато живеех в тяхната колиба за гости, те криеха жените и децата си и не ми позволяваха да ходя в селото. Това те го вършеха от страх да не им сторя някакво зло. Но когато помислиха, че ще ги напусна и ще ида при племето занго, Лахо сам ме заведе в селото и ми предложи да се оженя и да остана завинаги при тях. Те не познаваха нито коварството, нито лъжата. Нямаше подлост в техните постъпки. Същото беше и с племето занго. Арики го застави да изпълни повелите на своите прадеди и на великия главатар Пакуо — и то го послуша. Това беше напълно естествено. Но когато спечелих доверието на хората, Боамбо сам ме покани да живея в колибата за гости и ме обикна като свой син. Единствен Арики ме мразеше, но неговата омраза беше и негова слабост: той ме мразеше, защото се страхуваше от мене. Страхуваше се за своя авторитет, за своята власт над племето, която беше обсебил с недостойни лъжи. В мене той виждаше човека, който може да разкрие лъжите му и да го разобличи. Но какво общо имаше омразата на Арики с племето? Нищо.

Тия доводи не убедиха плантатора. Той си имаше свое мнение за туземците и не признаваше друг начин за разбирателство с тях освен заплахата и насилието. Но ако той можеше да си позволи такова държане на Кокосовите острови, където го е покровителствувала английската полиция, тук то беше немислимо.

А капитанът? Той слушаше мълчаливо и накрая каза:

— Както виждам, вие искате да разобличите първожреца пред племето. Така ли е? Добре ли съм ви разбрал?

— Така е — отговорих аз.

— Лошо сте намислили, млади момко. Защо ви трябва? Защо се бъркате в работите на първожреца? Той е важна личност. Доколкото зная, понякога тия техни жреци имат по-голямо влияние между диваците, отколкото самите им главатари. Не е ли по-добре да спечелите първожреца на своя страна?

— О, това е невъзможно! — въздъхнах аз. — Той никога няма да мине на моя страна.

— Защо? — попита капитанът.

— Защото това е против неговите интереси. Капитанът помисли малко и каза:

— Тогава вие минете на негова страна.

— Но това е против моите принципи! — възразих аз.

— Всички принципи са добри, когато са в наша полза — заяви Смит. — Да, да, сър! — възкликна той. — Какво по-хубаво от това? Зет на главатаря и на първожреца — прекрасно! Вие просто сам бягате от късмета си! Утре първожрецът ще умре и вие ще го заместите… Прекрасно! Възхитително! Какво има да мъдрувате? Тогава и ние със Стерн ще заживеем спокойно и няма да се чувствуваме като престъпници, които всеки миг могат да бъдат хванати и удавени като котки.

— Не, аз никога няма да стана първожрец — възразих аз.

— Щом няма да станете — каза Смит, — тогава оставете първожреца на мира. Не се занимавайте с него, защото ще напакостите не само на себе си, но и на нас. Не забравяйте, че не сте сам на тоя остров. Вие носите отговорност и за нашия живот. Нали така, Стерн? Право ли казвам?

Изведнъж капитанът скочи и изтича в кухнята. Оттам замириса на изгоряло. Той беше забравил на огъня яденето, което готвеше. Смит продължи:

— Вие сте неспокоен дух, сър. Възмущавате се от някакви въображаеми неправди, за които не носите отговорност. Нима сте виновен вие, че племето вярва в дървени идоли? Разбира се, че не. При това то има нужда от тази вяра. Тя не е паднала от небето, нали така? Самите диваци са я създали, защото им е необходима. Тази вяра ги крепи, прави ги хора, а не животни. — Той смукна от пурата си, която димеше в ръката му. — Така е, сър. Вярата в нещо, па макар и в някакъв дървен идол, е голяма сила и никой не може да я разруши. Пък и не е нужно да се разрушава, защото без вяра тия диваци ще заприличат на диви зверове и ще станат още по-опасни. Сега те знаят, че техният Дао наказва лошите хора, и това ограничава дивите им инстинкти … Ех, да знаех езика им! — въздъхна той.

— Какво щяхте да направите?

— Какво ли? С моите огледалца, герданчета и гривни много, много нещо бих направил. Най-напред бих влязъл под кожата на тоя първожрец и чрез него бих постигнал всичко, каквото пожелая. Ако герданчетата, гривните и огледалцата не помогнат, аз имам и коняк, и джин, и вино … Понякога алкохолът е по-силен и от вярата, сър. Но ако и той не помогне, аз имам пушки … Известно е, че всички народи и племена по земята разбират езика на пушките.

— Какво чакате? — попитах го аз. — Защо не заговорите с езика на пушките?

— Защото съм сам. Сам, макар и с десет пушки нищо не бих могъл да направя. Аз трябва да се облегна на някого, например на първожреца. Но не зная техния проклет език…

Смит беше се излегнал на меката кушетка с пура в ръка. Пред него на малка масичка имаше бутилка с коняк. Сухото му лице и дългата му шия се обливаха в пот, която той постоянно бършеше с копринена кърпичка. Слушах го разсеяно и не му възразявах. Има ли смисъл? Все едно, той не би ме разбрал. Но моята разсеяност, изглежда, го обиди и той повиши глас:

— Аз имах по-добро мнение за вас — упрекна ме той. — Мислех, че ще разберете моето положение и ще направите нещо за мене. Аз се задушавам в яхтата, сър! Тук е като в огнена пещ. На вас ви е добре — сутрин отивате в своята колиба на сянка, срещате се с различни хора, ходите на лов за риба, за костенурки, а сега сте намислили да отидете и из селата…

— Да, непременно ще отида — потвърдих аз.

— Ще отидете — въздъхна Смит и изтърси пепелта от пурата си, — а ние ще се печем тук като на скара. Не искам да ви обиждам, но това е егоистично, сър! Ние живеем по-лошо от всички затворници по земята. Защо не помислите и за нас? Стерн все пак излиза на острова, но аз? Защо не помислите за мен? Аз няма да издържа дълго в тоя затвор, сър. Здравето ми е разклатено, имам слабо сърце и черният ми дроб не е в ред … Защо не поговорите с главатаря и с първожреца да ми разрешат да живея на острова? Направете това заради мен. Ето аз ви давам лекарства, гердани, огледала и цигари, с които печелите доверието на племето. Всичко това струва пари, но аз го давам съвсем безкористно. Нима не заслужавам да се погрижите за мен? Направете нещо, много ви моля… И колкото по-скоро, толкова по-добре, защото, когато се свършат лекарствата, герданите и другите дрънкулки, а те непременно ще се свършат, ще бъде късно. Помъчете се по-скоро да ме измъкнете от тая огнена пещ, сър … Много ви моля…

Смит беше прав. Аз твърде много бях се увлякъл в разправии с Арики и бях забравил, че не съм сам и не бива да мисля само за себе си. Със Стерн работата беше по-лесна, защото той имаше право да живее на острова. Но Смит нямаше това право. Ако излезеше на острова и туземците го хванеха, те щяха да го хвърлят в океана, както хвърлиха нас. Наистина трябваше да направя всичко, за да „легализирам“ неговото положение.

— Ще поговоря с главатаря — успокоих го аз. — Ако стане нужда, ще отида и при първожреца.

— Благодаря — каза Смит поуспокоен. — Не е зле да занесете на главатаря и на първожреца по една бутилка коняк. Какво ще кажете?

— Първият подкуп? — усмихнах се аз.

Стерн ни извика в столовата. На масата димеше яденето, което капитанът беше сготвил от консервирано месо и ямс. Беше нарязал и един едър пъпеш. Като узна, че Смит иска да живее на острова, Стерн саркастично се усмихна:

— А не е ли опасно, сър? Аз например предпочитам да си спя в яхтата, отколкото на коравия нар в някоя колиба.

— И аз бих предпочел същото, ако всеки ден излизах на острова като вас — тъжно каза Смит.

— Че кой ви спира, сър? Идете още днес.

— Не ми мислите доброто, Стерн — упрекна го плантаторът. — Нали знаете, че нямам право да излизам на острова. Не забравяйте, че аз не умея да плувам.

Сега усмивката на капитана беше снизходително-доброжелателна.

— Не се тревожете — каза той, — туземците никога няма да могат да ни разпознаят. Те винаги ще ни бъркат един с друг. Само ако и тримата се явим едновременно на острова, те ще разберат, че някой от нас е нов човек за тях. Но и това лесно може да се уреди. Ще им кажем, че и третият бял човек се е спасил…

— Искате да кажете, че…

— Искам да кажа — продължи Стерн, — че ще минете за Грей. Разбира се, ако се съгласите да играете ролята на готвача…

Смит неспокойно се раздвижи на стола.

— Приемам, сър! С най-голямо удоволствие! Но те ще разберат измамата.

— Как? — попита Стерн.

— Грей беше много пълен и нисък, а аз съм много висок и слаб. Не бива да разчитаме на късата им памет…

— Те няма да се ровят в такива дреболии — засмя се Стерн.

Наистина и това беше идея. Дали Смит не би могъл да мине за Грей? Ако главатарят и Арики са забравили пълния готвач и ако приемат, че Смит е същият трети пакеги, когото те бяха хвърлили в океана, в такъв случай плантаторът спокойно може да излезе на острова…