Марин Ботунски
Ранни дългове (61) (книга първа)

Полет, в който всичко е за вас

Измина цяла година — ненужно глупава, протяжна, безсмислена и дотеглива за всички българи, не само заради отсъствието на такъв човек като Елена, а заради нашето българско безхаберие за собствения ни живот, за живота на децата ни и на идващите след тях.

За нас, хората които живяхме с Елена Йорданова, за мен, за орлетата ни Сребрина и Стоян, за приятелите й от младежките години, от дейността й като председател на Окръжния съвет на жените, като педагог, за тези, които бяха близки до нея, които се докосваха до жаждата й за живот, за човещина, за истинско другарство и приятелство, за толерантност и търпимост, за мекота и широта, тази година беше още по-болезнена.

Липсва един от най-всеотдайните между всинца ни. Трябва ли да повтарям, че тя болееше и бдеше като орлица над всички и за всичко. Имаше голямо сърце и широка душа, които без остатък раздаде. Затова няма как да бъде забравена.

Аз не съм от прекалено вярващите хора, но ще разкажа този действителен случай. Когато свърши тъжната ни, и общо взето мълчалива, сбирка на четиридесетият ден от както ни напусна Елена, трябваше в късния следобед, след като се разделихме със смолянци и с врачанските си приятели, да закараме баща ми. Почти нищо не помня от пътя до село — думите бяха заседнали в гърлата погледът — обърнат навътре. На връщане обаче се случи следното. Минахме моста над Ботуня и поехме нагорнището към „Балковица“. Шофираше синът ми. Колата, закупена с пари, дадени ни от много верни приятели, е мощна. Стоян мълчи, мъка му е, натиска педала. И точно там, след първия завой, където от ляво започват краводерските лозя, и на около четири — петстотин метра от другия голям завой, пред колата, на височината на предното стъкло, изви щъркел и полетя пред нас по шосето. „Намали, намали! — викам аз на Стоян. — Това сигурно е ранен щъркел, или болен“… Стоян поуби скоростта, щъркелът продължи да лети пред нас, пак повтарям — на височината на предното стъкло на колата. Сто ли, сто и петдесет метра ли летя така пред нас, и изведнъж възви към поляната отдясно, издигна се над горите на юг в полите на Врачанския Балкан. Нали казват, че душите на покойниците са тук до четиридесетия ден. Душата на Елена ли беше това, сбогуваше ли се с нас — пак предпазвайки ни от високата скорост пред следващия остър житейски завой?

Защото това е точно в нейния стил — да лети до последния си дъх. И заради себе си, но триж повече за другите.

Затова стократно ще повтаряме: тя живя щастливо, свободно, любвеобилно — грижовна към всички. И се раздаде докрай.

Сега е в нас и с нас — жива завинаги!

Един-единствен път съм бил при поета Александър Геров в дворчето на майчината му къщичка, ул. „Цветна градинка“ 64. Заведе ме там младият, тогава, и изключително талантлив литературен критик Иван Пауновски. И после, грях ми на душата, когато Тамара, съпругата на поета, напусна нашия свят, все си мислех, че на Александър Геров му е мъчно като на всички хора, но че поетът преувеличава в някаква степен своята мъка. Сега разбирам големия поет — той просто, както и в поезията си, не е пожелал да ни спести нищо, предупреждавал ни е, че има хора, като неговата Тамара, които ти дават толкова топлина и вяра, за да живееш, колкото в неговия случай България не успя да му даде.

За Александър Геров Пауновски написа най-точната „диагноза“: „Вълнува го съдбата на човека в материята. Свободен е, за него тук няма запрети и с тайната мощ на призванието поетът върви от познатите неща към все по-непознати, от дворчето — към планетите и вселената и с туристически обувки минава по Млечния път. Отива все по-надалеч. Към необятната мечта за безсмъртие на човека…“

Сещам се за думите на Пауновски, защото, обременен от мъка ме вълнуват същите неща. И защото изящният перфекционист, в последните седмици от живота си, от болничната стая 276 ме съветваше да пия сутрин и вечер по чаша чай от маточина, невероятно успокоявал. Като го питах с какво можем да му помогнем, да не мисли за мен, Елена за мен се грижи, той изрече:

„Елена е «по-голяма» дори от Тамара“.

Елена беше наказвана жестоко от съпартийци. Някой от наказвалите я са живи, преуспяващи в обратното на възпяваното от тях време. Но какво да се прави — „злобата се намира заедно с глупостта по често, отколкото с ума“. Няма да споменаваме имената им, за да не увеличаваме и без това всеобщата неприязън към тях.

Тогава те бяха безсилни срещу нейното всесилие, срещу безграничната й любов към най-обикновения човек. Обикновените и тогава, и сега — са милиони. Малцината, които и тогава, и сега предават идеи, приятели, народ — все някога ще се довършат. Сами. Ние и тогава не искахме, и сега не искаме да омърсяваме ръцете и душите си с тях.

Елена изповядваше мъдростта: „Ако ти са тесни ботушите, каква полза от поднебесния простор“. И крачеше с възможно най-широка крачка към този простор, стъпвайки боса по жаравата от глупост, догма, бездарие и завист. Но заедно с хората, които я обичаха и които даваха мило и драго за капка щастие за човека до тях.

Убеден съм, че тя стъпва така и на небето сега, защото и там не всичко е чисто, и там има градоносни облаци, тъпи големци, смог и киселинно бездушие, бездарни подмазвачи, чието добруване се определя само от безгръбначието и нечувствителността към болката и живота на другите.

Което пък означава, че за хора като Елена и там има много работа. И съм убеден, че тя я извършва с пълно себеотрицание, но и с видима светла искрица в очите.

И ако в тъмните нощи на времето някоя звезда весело примигва от Изток, за да ни напомня от къде идва Изгрева, знайте, че това е непроменената, всеотдайна и жива душа на Елена.