Марин Ботунски
Ранни дългове (41) (книга първа)

Сърдечност, доброта и проникновение

И пак ме помамиха криводолските пътища: в най-хубавия сезон, в най-буйния цъфтеж на природата. Зеленото поле с избуялите пшеници, с лудия растеж на тревата, с овошката, вече вързала плод, с утринната свежест гали и отморява, отпуска сетивата, отхвърля повседневната напрегнатост и подкрепя крехкото мечтание, зрялата равносметка.

Повикване на земята ли е това, или на родовия корен, ала все ме тегли към нашия край, към родната Ботуня — най-солената сълза и най-чистата роса на България. Да е град с кой знае какви икономически възможности Криводол, или с някакво кокетно строителство — разбирам. Ала не е. Тогава какво друго ме вика така настойчиво, ако не обикновеният, прост и изпълнен с труд народен живот, обикновената, дълбока и велика народна душа!

Това пътуване е и удоволствие, и необуздана радост. И трепет. И тревога… Някъде бях писал, че сред многото гласове, които се носят в моята врачанска квартира, гласът на Димитър Диков от Криводол е неповторим и отличаващ се от всички и че аз често тръгвам на неговите повиквания. В какви зимни виелици тръгвах, и в какви измръзнали салони преседявах, а все ми е било хубаво и топло на душата.

Сега ми е тръпно, сега не ме вика Димитър Диков, вика ме дългът да напиша за него. Ще успее ли поизмореното от постоянната претрупаност и нескончаемите „повиквания“ за „срочни“ и „неотложни“ задачи перо да изпише най-вярната дума за него, точната и добра дума, която е заслужил Димитър Диков със своя изпълнен с упорство, труд и вдъхновено преклонение пред човешкото израстване живот.

На вратата не се чука — кой чука на отворена врата. Диков става от стола и те сгрява със сърдечността и усмивката си. Сгрява те, премахва всяка неловкост, освобождава те от официалности и заучени превземки, и тая освободеност веднага те потапя в задължителността на откровението и простотата, толкова нужни и така неразумно намаляващи в забързаността, ала и пресметливостта на нашия живот… Застава той отсреща ти и не е нужен проницателен поглед, за да се видят зад външно грубоватите, едро оделяни черти на лицето една тънка душевност, под чистите води на която може да се види всяка сянка и всяка светлинка, оваляния речен камък и ръбоватите кремъчни песъчинки… И чувам молба — от толкова години чувам лична молба — да не пиша за него. Толкова много хора в Криводол заслужават да се пише за тях! И най-напред — трябва да се пише за хората на труда. И връщам времето назад, когато трябваше да се подготвя криводолския концерт — спектакъл, с който общината се представяше в окръжния град. В ледения салон на културния дом се извървяха състав след състав — едни след появата си отиваха, други изпращахме в малките топли стаи и репетиционни да доизпипват работите си. Младите се изморяваха, Диков оставаше до късно през нощта, защото след завършилата репетиция се появяваха стотици изисквания — художествени, технически, организационни. И до сутринта трябваше да се решат. Когато на другия ден пристигахме в културния дом, пак той ни посрещаше приветливо. И всички снощни изисквания бяха решени.

Той не е само дисциплиниран и взискателен, той по детски дълбоко и ентусиазирано изживява всяка положителна стъпка на криводолската култура и всеки спад е нанесъл по една рана в душата или по една бръчка на огромното му чело.

Духовият състав на Криводол се явяваше, заедно с други състави от окръга, на концертно изпълнение в окръжния град. Още не идваше редът на криводолци и жена ми молеше Диков да го почерпи чашка кафе в малката сладкарничка до театъра. Работата не беше в кафето, а да почине няколко минути, да се поразсее. Диков се възпротиви — нека вървят жените, той няма право, не може — всеки момент духовият състав може да се появи на подиума. Слушал го е стотици пъти, ала не може да си прости да не бъде с него в часа на изпитание. Може да се каже, че в часовете на „изпитание“ той е бил с всички художествени състави на Криводол — и в прекия, и в преносния смисъл. И с всеки творец. Слушал съм писателят Живко Сотиров с топлота и любов да говори за „баце Митко“ и за безрезерваната му отдаденост на развитието на културния живот в младия град. Поетът Траян Първанов го наричаше „живия светец“…

Имало толкова други за описване! Те, толкова другите, могат и да те подканят да пишеш за тях, могат да извадят на преден план някоя цифра, която бая едрее в собствените им очи. И за тях ще се пише. И има кой да пише. Ала все си мисля (може би защото дописвам този материал край брега на река Лева, край пролома „Вратцата“), че най-напред трябва да се пише за хората, чиито усилия в един живот, ако не са направили „пролом“, то поне са пробили една тънка резка, която бъдещето ще уширява и уголемява. А такава резка Димитър Диков прекарва в културния живот на възземащия се град Криводол. Който е бил на криводолските празници на културата, на изявите на театралния състав, на естрадно — сатиричния състав, на певческите, музикалните и танцовите колективи, който е следял усилията по създаването на криводолската художествена галерия, по разпалването на огъня на изкуството сред младите, той не може да не е усетил с каква трудност и с колко воля и упорство се наливат тия основи.

Сега се вглеждам в живота и делото на Димитър Диков — всъщност нищо изключително няма в него. Учител в Борован до 1954 година, после — в гимназията в Криводол до 1959 година. Преподавал биология, география, рисуване. Обичал децата и педагогическия труд. Сега казва, че голямата му любов е било учителството, ала на фронта на културата също е интересно, защото се прави много в името на хората, най-вече — на младите. През 1959 година Диков е назначен за директор на основното училище в Криводол, после — в периода 1974–1978 г. е директор на основното училище в Краводер… Учениците му и до днес се възхищават от волевата упоритост и доброта на знаещия и обичащ учител и другар.

През 1960, 1969, 1972 г. е избиран за председател на криводолското читалище.

В 1979 г. е избран за заместник-председател на Общинския съвет за култура. Много ли е или малко времето до днес за полагането на едни основи? Кой може да измери какви усилия изискват те? По-важното е, че основи има, че първите резултати са радващи. Тогава и равносметката в един живот, подчинен на максимата да зачертаваш всичко сенчесто у себе си и ден из ден, с пълно напрежение на силите и волята да изстискваш светлина за другите, ще е радостно уверена.

Неговата висока култура, прямота, доброта, организираност и тънка чувствителност придават неподражаем и ведър оттенък на културния живот в младия град от поречието на Ботуня.