Марин Ботунски
Ранни дългове (52) (книга първа)

Из „Дневник, 2001 г.“

На 8 март ни напусна един от най-искрените, талантливи и честни творци — журналистът, писателят, човекът Владимир Данкин.

В неговият дом и в духовността на Северозападна България остава празно едно пространство, което с нищо не може да се запълни.

Членът на Съюза на българските журналисти и член-основателят на Съюза на независимите български писатели, синът на село Винище тръгна в безбродния път на публицистичното и писателско творчество от тук, от нашия прибалкански град. Тридесет и седем години бе едно от най-талантливите пера на вестник „Отечествен фронт“. Той участваше във всичко, което се извършваше в тези години на врачанската земя. Неговите книги „В очакване на дъжда“, „Горчиви корени“, „Кърпи кожух“, „Когато ни свалят шапка“, „Вода куршумена“, „Ден за умиране“, „Дълбоки бродове“, „Щърков сняг“ получиха одобрението както на читателите, така и на литературната критика. За тях се отзоваха ласкаво проф. Тончо Жечев, Йордан Радичков, Ивайло Петров, Иван Руж и др.

Поетът Иван Динков писа: „Литературните текстове на Данкин са нещо като чимове. Те кореспондират преди всичко с автентичността, с онова, което се изразява с думите «Така е.»“

С тези свои чимове, бих прибавил аз, Владимир Данкин с повседневно упорство застла широкия терен на живота в нашия Северозапад. В неговото зелено поле и днес буи най-тучната и сочна трева на живота, оная, която нищо не може да стъпка, и която е знак за безкрая на съществуванието. Сред зеленото литературно поле, създадено от Владимир Данкин, разцъфват многоцветните багри на народния живот, остри характери показват яркостта и силната душевност на българина по тези земи. Пролет то е център на великото буйство на природата, лете — все е в очакване на дъжда и на реалния плод на човешките усилия, есен се осейва в лилата на кърпи кожуха, с горчивите корени на народната тъга по непостигнатото и непостижимото, зиме — ден за умиране, преход на дълбоки бродове, но същевременно и чисто и бяло — като детската душа на лесно ранимия Владимир Данкин, като неистовата му многогодишна борба за чистота в нашите взаимоотношения и въобще в краткия престой на човека на грешната, но и прекрасна Земя.

Пословична бе неговата нетърпимост към бурените в живота, към перчещата се посредственост. Както и усилията му за израстването на литературното приложение „Дъга“ на окръжния вестник „Отечествен зов“, на Клуба на дейците на културата, на писателската група, и по-късните му — дръзки и непреклонни — за демократизирането на живота в страната.

Така и ще го помним — един висок аршин, една извисеност на духа, към която все по-често ще се обръщаме.