Марин Ботунски
Ранни дългове (24) (книга първа)

Ако е победа, говори за слабостите!

В последния ден на октомври 1965 година група българи бяхме на гости на младежи от московската фабрика „Фрунзе“. Да поздрави работниците бе дошъл и писателят Марк Борисович Колосов. Среден на ръст, възпълничък, червендалест, той бе много жив и жизнен, интересен разказвач и събеседник.

През 1960 година Марк Борисович посетил за първи път България и останал очарован от хората и гостоприемството й. С часове може да говори за стария Пловдив, за срещите си с българските приятели.

На българския читател той е известен с книгата „Другарю генерал“. По-малко е известно другото, което искам да разкажа.

Когато речите и приветствията свършиха, а в залата започнаха танците, ние седнахме край една от масите, а писателят, може би докоснат от преливащата младежка възбуда, дълго и разпалено разказваше за трудния път на неговото поколение.

Марк Борисович работел като редактор в издателство „Млада гвардия“. Една сутрин възрастен човек донесъл ръкописа на Николай Островски „Как се каляваше стоманата“.

Гледах го напрегнат и с любопитство, а Марк Борисович не криеше радостта си: „… Истинско щастие е да редактираш такава книга… Само това да беше в моя живот — пак щях да бъда доволен от съдбата си.“

Не беше нужно да се настоява. Марк Борисович разказваше надълго и развълнувано, фразите му бяха накъсани и заредени с особено напрежение. Бях неопитен още — не записах целия разговор тогава. Ние често оставаме край нас да изтекат случки, събития, мисли, които няма как да се възкресят по-късно. В едно мъничко тефтерче съм записал само думите от разказа на писателя за срещата му с Николай Островски след прочита на ръкописа:

— Седяхме един до друг. Той беше блед, с изострени скули. Докато търсех най-точните думи за начало на нашия разговор, Островски започна: „Говори честно. Какво мислиш за книгата ми: победа или поражение? Ако е победа, говори за слабостите!“ Не ме виждаше, ала през цялото време стискаше ръката ми — като че ли искаше от нея да разбере истинския, незабулен от учтивостта на думите отговор… А нямаше какво да се забулва — имаше победа. Имаше чудесна, ярка книга, имаше изградени силни характери на герои, които съвсем естествено станаха любимци на не едно поколение.

В тефтерчето съм подчертал думите: „Ако е победа, говори за слабостите!“ Какво още бих могъл да кажа?