Марин Ботунски
Ранни дългове (36) (книга първа)

Любов и страдание, превърнати в красота

Късен сезон е — време за острите северозападни ветрове, за зимни вихрушки и виелици. Време за равносметки от годишния труд, за нови идеи и планове.

Хората от поречието на Ботуня вече са прибрали плодовете на земята, бързат да довършат късните есенни работи, прибират част от техниката за да започнат ремонтите и подготовката за пролетната упоритост, за пролетния щурм в полята. В бъчвите прекипяват вината, в делвите са наложени киселите туршии, прекарани са дървата. И каквито и работи да имат хората от поречието, все пак настъпва сезонът за малка почивка, за премисляния и преценки.

В такива дни ме повикаха криводолските пътища — трябваше да помогна в подготовката на концерт за голям местен празник. И се потопих за няколко седмици в грижите и радостите им, в шетнята и болката. За сетен път се вглеждах в ужасните затруднения, особено в сравнение с големите градове, в липсата на материална база и средства за развитие на културна дейност. Хората навсякъде имат духовни стремежи, а възможностите са толкова различни, че чак те опарва болка от ощетяванията на едни краища, на едни хора, за сметка на задоволеността, дори на разточителството на други. Кой и защо си позволява преразпределението на средствата от нашия труд, от нашите данъци — и винаги основно за столицата, после за няколкото по-големи градове и други селища, все „защитени“ от близостта и застъпничеството на разни големства!

… Празникът застрашително приближаваше, а в нашата подготовка се появяваха пукнатини, които щяха да накърнят красотата му. И в тоя труден миг ни подаде ръка главният художествен ръководител на представителния ансамбъл за народни песни и танци „Вратица“ при читалище „Развитие“ — Враца Иван Тодоров. Без уговорки, без увъртания, честно и от сърце. Исках да видя как ще се вплете неговата тридесетминутна постановка „Пръски от миналото — небивалици, страшни и весели“ в подготвения спектакъл и отидох на една от репетициите в салона на врачанското читалище. Иван Тодоров седна до мен, ала беше напрегнат, трескав, обясняваше, че впечатлението няма да е пълно, защото ще играят без костюми, на няколко места ще връща, има неща за изчистване, за детайлизиране.

Прожекторите осветиха сценичното пространство, разля се широка и отворена народна песен, навлязоха певиците от ансамбъла, засвири оркестърът на Иван Дилков и в припрения ритъм започна буйството и красотата на танца. Аз потънах в тая красота, очите ми не се откъсваха от онова, което ставаше в осветеното пространство — една почти съвършена пластичност, вътрешна удовлетвореност и радост на танцьорите, великолепни хореографски решения. Гледах, а мисълта ме връщаше към милите на сърцето спомени от детството и юношеството, към най-светлите корени на народния живот, към безценното българско фолклорно богатство.

„Пръски от миналото…“ е спектакъл, подработен по либрето и музикално съставителство на Андрей Коралов, човекът, който отдаде много сили и енергия на представителния ансамбъл и който неотдавна ни напусна завинаги. Хореографията и постановката са дело на Иван Тодоров. Прецизност е вложена в работата на хореографите Нели Бачийска и Антон Димов и диригентът на хора Росица Господинова. Неговите части: „Змей“, „Игнажден“, „Коледари“, „Сивойница“, „Еремия“, „Кукери“ и „Празник“ дават точна представа от какви бистри извори и дълбоки кладенци са тръгнали да вадят вода ръководителите и самодейците от представителния ансамбъл „Вратица“.

И всичко това споено от таланта на Иван Тодоров да намери най-верния и изразителен хореографски език, да доведе до висока артистичност и дисциплина изпълнителската работа. И единство — на замисъла и реализацията, на преноса на народния обичай и на народния празник на езика на танцовото и певческото изкуство.

Два дни по-късно на сцената в Криводол съставите на ансамбъла за народни песни и танци се „сплавиха“ по най-естествен начин с криводолските състави и осъществявайки предпремиерното си представление придадоха ново очарование на празника. Стоях до вече поуспокоения Иван Тодоров, усещах по лицето му удовлетвореността, радвах се на пъстроцветните феерични костюми, на изяснената и изчистена красота, на предадената народна мъдрост. И си мислех, че такъв празник оправдава безсънните нощи, невероятния труд и прекомерната ангажираност.

После, на премиерата на „Пръски от миналото…“ във Враца имах спокойната възможност да се вглеждам придирчиво и в детайли, да осмислям отделни елементи на постановката, да определям степента на премиерното напрежение и пак да остана удовлетворен от висотата на художественото постижение.

Народният живот! Какво мъдро и дълбоко око за света!…

И как Иван Тодоров вярно, с любещо сърце вече толкова години му отдава талант и безсънни нощи. Той, ръководителят на Студентският танцов състав, преодолява ежеседмично трудни разстояния, за да е при своите питомци, да посвещава младите в красотата на българския танц и да я препредават от поколение на поколение.

Каквито и дни и години да изживяваме, каквито и препятствия да срещаме в живота си, все ще е живо човешкото „гонене на небетата“, на художествения миг, на съвършенството.

Късен сезон е, ала всичко се претъркулва в тоя живот — нощта се претъркулва, седмицата, месецът, сезонът. Ще дойде пак пролет, джанките ще облекат белите си булчински рокли, в плетищата на припечинките ще грейне бабиното ушенце, слънцето ще разтвори топлата си пазва и ще стане синьо, уханно, пролетно ведро и в нашите души.