Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Пръсна светлина и се отрони…

Няколко дни преди Цанко Христов да си отиде от тоя свят, го посетих в болницата. Часът бе определил той. Влязох в болничната стая, приседнах до леглото и му подадох новоизлязлата книжка на алманах „Околчица“. Той я погали с костеливата си ръка, отпусна глава на възглавето и заспа. Зачаках. На съседното легло лежеше опериран, но жизнен човек. Той заговори, че „съквартирантът“ му не се храни и е отпаднал. Мъчех се да го слушам учтиво, а мисълта ми тръгна по други пътеки, назад в годините на ранното ни запознанство с Цанко Христов, в неговите поетически търсения, мъки и радости.

 

 

Той дойде във Враца и в поезията от сгушеното в тишина селце Царевец. Беше завършил Педагогически институт и преминал романтичната и вглъбена школа на селския библиотекар.

В редакцията на окръжния вестник „Отечествен зов“ приеха не само литературен сътрудник, но и една надежда. Каква беше и какво крепеше тази надежда? Цанко Христов имаше чист и любопитен поглед към света, а кръвта му може би пренасяше закодираните знаци и тревоги на някогашните граматици от Староселската школа. Тази школа беше изтляла във времето, останали бяха само рисунките и надписите в Староселската пещера и в старата църква на Царевец.

В тетрадките, които носеше Цанко Христов, изписани със стихотворения, имаше такова четиристишие:

Светът все още търси себе си

и във един уречен миг

с една черта от мен, най-дребната,

би имал по-завършен лик.

(„Предречени са дни, събития…“)

Той бързаше да намери тази черта, скромната, която да даде по-завършения лик на света. И се втурваше в най-земните дела, в обикновената проза на живота. Във вглъбените и уморени зад очилата очи се наслагваше и утаяваше, пречистваше се красотата на земята от Дунав до Балкана. И сред цифрите и имената в оръфания бележник грейваше пречистен стих, или светла метафора, или вик, или тихо стенание на душата. Но Цанко Христов беше млад, изпълнен с надежди и вяра, стенанието много рядко навестяваше белия лист, а честите гости бяха вярата, понякога прекаления оптимизъм, търсенето на истината за този свят, който все още не правеше човека високонравствен, все още не го отърваваше от всичко зло в душата му.

Архимед,

усмихни се,

мечтателю!

Вихрите

няма да ни завеят.

Към пролетта

ще обърнем

земята,

като стоим здраво на нея.

Той беше честен човек и поет. Вярваше безпределно, понякога безкритично, самобичуваше се заради прокраднали се в душата му съмнения.

Павел Матев пръв откри и представи младия поет. Малко по-късно издателство „Български писател“ пусна от печат първата му стихосбирка „Сламено слънце“ (1968 г.). Обещаваща, многообещаваща бе първата книжка на Цанко Христов. И той упорито продължаваше да търси онази черта, скромната, с която светът би имал по-завършен лик. Появиха се книгите му „Не дойдох като чужденец“ (1969 г.), „Сладкодумен дъжд“ и „Жарава от звезди“.

Цанко Христов работеше упорито за утвърждаването и творческото извисяване на приложението за литература, изкуство и култура на окръжния вестник — „Дъга“, участваше в културния и обществен живот на града. Известно време бе председател на Окръжния съвет за култура и точно тук го застигна тежката болест. Той не се предаваше, продължаваше да работи.

През 1981 година премина на работа в редакцията на литературно-художествения алманах „Околчица“ като заместник — главен редактор. Болестта сриваше силите и здравето му, тялото слабееше, но духът крепеше слабото тяло. Тогава излезе поетичният му сборник „Преображения“ — зрял белег на една титанична борба за живот.

И какво ще правиш ти, всемилостива,

ако те заразя със живот?

(„Към смъртта“)

Може би в този стих е най-истинският Цанко Христов, Цанко Христов, който премина през всичкия ад на болезнените мъки, през цялото упорство, което един човек може да хвърли в лицето на коварната болест. В тази стихосбирка има много посвещения — малки подаръци или тъжни раздели с приятели. Те са част от опитите му да победи, част от ежедневното наточване на волята и сетивата, за да издържат:

Тленността не ще съблечеш като дреха,

но е в твоята власт да загърбваш смъртта

винаги — през полето, грейнало в плод,

винаги — в целувката, в сълзата прощална,

винаги — в тоя благословен живот

с пътищата звездни и пътища кални.

…………………………………………

Докато гледаш, усмихваш се, дишаш,

всеки миг от смъртта се връщай по-жив,

всеки миг — в капка пот, озарила света,

 

всеки миг — в глътка вяра или в съучастие,

всеки миг — в думата ласкава, в яростта,

в твоята горест и в чуждото щастие.

В тази книга Цанко Христов ми е посветил едно стихотворение, което ми е особено скъпо:

ДЪРВЕТА

На М. Ботунски

Умирате ли, есенни дървета?

Въздишките ви, някога зелени,

люлели облаци, криле и мълнии,

надолу слитат — и под тях земята

като ковчег разтворен хладенее.

И вятърът ви пее упокой,

реката в дефилето ви оплаква,

а хълмовете вече коленичат

до гроба ви…

Но вий стоите прави!

И пак челата ви се вдигат остро,

и гърбовете ви не се пречупват

под гибелното бреме на страха.

 

И нека звяр и камък да си мислят,

че свършено е с вас. И жалък червей

да остри за плътта ви своя зъб.

Вий ще пребродите до дъно ада

от яростни фъртуни, от самотност,

от неми снегове и безнадеждност.

Април изправени ще ви намери,

в сърцата ви премръзнали да влее

от слънчевата животворна кръв.

Много преди да напише това стихотворение и преди да започне подготовката на книгата „Преображения“, вече „прихванат“ от ужасната болест, Цанко Христов беше освободен като председател на Окръжния съвет за култура. Ходеше отслабнал, ако перифразирам Стефан Цанев — „един костюм, наречен“ Цанко Христов се появяваше из града. Имаше жена и дъщеря, а нямаше никакви средства. Тези, които уж бяха близко до него се бяха отдалечили. Срещнах го пред редакцията на врачанския вестник „Отечествен зов“, заговорих го. „Довършвам документална повест, но нямам с какво да съществувам.“ Дай ми, предложих му, ръкописа, ще започна да го печата и ще получаваш поне колкото досегашната си заплата.

Донесе ми екземпляр от книгата още същия ден. В следващия брой 69 (от 2 септември 1980 г.) на вестника се появи първия къс от „Ако не бъда аз…“ И беше печатана тази документална повест от брой в брой — до бр. 64 от 14 август 1981 г. „Ако не бъда аз…“ беше работното заглавие на излязлата през 1982 г. книга „Юмрук свободна територия“.

По-късно обикаляхме със съпругата ми специализираните магазини, за да търсих специален ориз, една от малкото храни, които можеше да приема.

От София — Поликлиниката по лечебно хранене и метаболитни заболявания (етаж 2, стая 9) — идваха тревожни писма:

„29.V.1981 г.

София

 

Здравей Марине,

Обаждам ти се с тези няколко реда преди всичко за да изразя искрената си, дълбока и сърдечна благодарност за съучастието и грижите, на които даде израз в този труден момент в моя живот. Разбирам, че в основата на всичко това е твоята човешка доброта и духовна извисеност, умението да разбереш отделния човек и таланта ти да обичаш хората. Не съм от хората, които си кривят душата, за да сипят комплименти когато трябва и не трябва, и можеш да ми вярваш, че говоря напълно искрено. Не всеки от смъртните притежава тези добродетели, а що се отнася до мен, в това отношение виждам и признавам твоето превъзходство, макар че може би и у моя милост може да има нещо хубаво. Няма да изреждам тук отделните факти и човешки жестове, които си направил за мен, тъй като не е нужно; по-важното е, че сборът от тях, притурен към присъствието ти между другите хора, в работата, в литературния живот и на общественото поприще очертава една личност, ако не изключителна, то в много отношения достойна за уважение, за обич, за признателност, за възхищение…

Дълбоко съжалявам, че напоследък положението ми — става въпрос за здравето — беше влошено доста сериозно и нямах възможност лично да те видя и да ти засвидетелствам всичко това, което може би неумело се мъча да изразя сега на хартията. Разчитам и този път на дарбата ти да разбираш човека от полудума.

За себе си какво да пиша — постъпих на 21.V в тази клиника по лечебно хранене, дано най-после ми помогнат да не се въргалям вече по тия проклети болници. От 78–79 кг. сега съм останал 51.200 кг. Краката и ръцете ми треперят, мъчи ме стягане в гърдите и задух, виене на свят и притъмняване пред очите, болки в сърдечната област — епизодични, но не много утешителни. Тук лекарите предприеха нови изследвания, надявам се нещата да тръгнат към по-добро. Надявам се обаче не е най-точната дума. Твърдо съм уверен, че ще си стъпя на краката в недалечно време. Тялото ми се оказа недостойно и кекаво, но духът ми е все така непокътнат, даже по-силен и ако е въпрос за кураж, мога да раздавам на здравите песимисти с пълни шепи. Без да се пресилвам — чета по малко и пиша. Имам нови стихове, които са по-добри от всичко, което съм писал до сега. И независимо, че съм откъснат от културния живот във Враца, живея напълно пълноценно, и така ще бъде до самия край — какъвто и да се окаже той.

Много сърдечни поздрави и на теб, и на Елена.

Цанко Христов

П.П. Пропуснах да отворя дума по един въпрос, по който знам, че се коментира и търпя упреци. Това е, че като съм в това положение, нищо не правя за Литературната група и за отделните творци във Враца. Ще кажеш, че болестта не ми позволява, че съм извинен и пр. Да, но аз не мога да си простя всичко това и в него е най-голямото ми угризение. Зная, че творците ме разбират, но дано дойде по-скоро деня, да мога да се реванширам за бездействието и за несъмнените вреди, които съм нанесъл специално на литературния живот със своето отсъствие. Знам прекрасно, че не сме солта на земята, че животът и без нас ще си върви, може би и по-добре, но нищо не може да ни освободи от нашите задължения. Бих казал, че не дори свободата, а осъзнатия дълг свързва човека с другите люде и му дава благословеното усещане, че е на своята почва, в своето време — т.е. — че живее…“

Какви „болки“ и каква отговорност към всичко проявява Цанко Христов. И то в момент, когато е застрашен личният му живот!

На 3 юли 1981 г. ми изпрати картичка, текстът й подсказва, че Цанко е живнал, повдигнал е духа:

„Сърдечни поздравления от адски напечената София! Абе и тук имало господ — да не повярваш, че започнах да оздравявам най-после. Вече окачих на многострадалните кокали цели 5 оки. Ако така кара, ще отърва кожицата — а бях сериозно намислил да я хвърлям на кучетата и на червеите.

… Всичко ми е натамън, хеле да имаше как да чета и «Отеч. зов» (това без майтап).

Много здраве на всичко живо в редакцията! И заран, и вечер ги споменавам с добро в молитвите си. Па и ти много здраве си носи и да се вардиш от сладко вино, от целомъдрена жена и от бедни поети…

Да си жив и здрав, Ленчето ти тоже! Сполай ти — Цанко.“

На 13 юли 1981 г. обаче пристигна друга картичка. В нея поетът е с по-друга чувствителност, зад думите, че си заслужава да се живее, се прокрадва неясна тъга.

„Марине,

От все сърце благодаря за пратката с броевете на любимия «Зов». Този жест ме трогна и дълбоко развълнува. Заслужава си човек да живее, с нокти и зъби да драпа да остане под слънцето, когато знае, че не е забравен, че има протегнати към него човешки ръце. От друга страна, в такава атмосфера на човечност и да се умре — не е толкова трудно и страшно…

Поклон доземи на всички хора в редакцията!

Ваш с всичко добро у мен —

Цанко

Гр. София, «Урвич» 13“

Цанко Христов имаше един изяснен кръг от приятели. Смея да кажа, че неколцина от тях проявиха изключителни грижи и му оказаха сериозна морална подкрепа. Други изчезнаха в най-тежките моменти. Нямаше ги в трудните дни в редакцията, където той работеше, нямаше ги в часовете за свиждане в Първа и Втора градска болница, когато онази, която той с насмешка нарече „всемилостива“ вече немилостиво чукаше на поизтъркания му от борба и себеизтезаване праг.

Цанко Христов беше в разгара на творческите си сили, когато трябваше да се прощава с полето: „поле постой, постой до моя праг…“ Беше хвърлил много сили да разорава, сади, да окопава и плеви това поле, като добър селянин беше приглаждал длан в нивите му, беше извивал потни ризи. Смъртта му отне правото на щедър жътвар, отне му възможността да търси настойчиво онази черта, която придава по-завършен лик на времето ни. А може би тя съществува и внимателният читател ще открие между трудните му, изстрадани стихове далечен намек или тънко предмостие към нея!

Той си отиде така, както беше писал в стихотворението „Пчела“:

Бе за теб последен тоя полет.

Като малка трепкаща звезда

пръсна светлина и се отрони

във крайпътна спечена бразда.

Враца, 1987 г.