Марин Ботунски
Ранни дългове (56) (книга първа)

Из „Дневник, 1975 г.“

Всяка вечер от отворения прозорец на пресекулки се задъхва вятърът и вее в неголямата ми стая. Пунктираната линия на набега му подмята белите ми листя, аз слагат отгоре им тежестта на нощните часове и листата остават по местата си… Слепоочията ми свикнаха с трудните герои и техните методични и яки почуквания да им се отвори. Героите по начало са настъпателни, упорити, ако не бяха такива, едва ли щяха да са герои. Отварям входната врата и докато ги поздравя с „добре дошли“, в къщи всички заспиват. Машината чука в съня им, аз стоя сам срещу много герои, които внимателно, усуквайки съдбата си ме изморяват…

Всяка нощ в „песента“ на машината се вплитат песните на младите момчета и момичета, които се завръщат от затворения кръг на дансинга. Луната намига хитровато и посочва влюбените ми връстници, наредени по диагоналите на парка. Цигарите, същински пристанищни фарове, са истински предатели…

Аз тръгвам из просторната къща на живота, отварям една след друга вратите, цяла нощ вървя с добродетелни хора и с хора на труда, но и с герои — предатели, герои — мошеници, герои — лъжци, герои — безличници, добродушни мушици и злобни ругатели… Цяла нощ в стаята ми светлеят изгреви, тлеят залези, веят южни ветрове, плющят дъждове, падат мъгли и стенат падащи есенни листя. Ветрогонно се надбягват, застигат, напластяват облаци, падат гръмове и светкавици прорязват небосклона, после вее утринен хлад, пада чиста, бисерна роса…

Прозорецът гледа на изток и започва да руменее… Събирам изписаните листя, и недописаните листя, и чисто белите листя… Лягам с неудовлетворението, че не съм успял да проправя докрай пътя, по който ще трябва да се мине през дошлия ден.