Марин Ботунски
Ранни дългове (49) (книга първа)

Да превърнеш мимолетното във вечно

Готви се приятелю, дълго готви се,

когато един еделвайс разцъфти,

в листата му нежни да сбереш свойте мисли

и пак да си спомниш, че си ти, че си ти…

Александър Геров

Художествената изложба, открита на 22 март 1995 година (първия ден на пролетта) имаше особен, символичен смисъл. Прекършило стръвта си в противопоставянето, олющено от тревогите на бедното и мизерно съществуване, врачанското гражданство даде излаз на събудената си, или възвърната тръпка по красотата, на своето усещане за непреходността на изкуството, и на неговата мисия да изведе българина от тресавището на отчуждението, озлоблението и подмяната на моралните и етични стойности.

Четирима врачански художници бяха в основата на този възрадвал ни ден. Сред тях — Владимир Ганецовски.

Аз съм длъжник към Владимир Ганецовски. Изяли сме повече сол, отколкото народната мъдрост предсказва, за да смятам че познавам добре човека и художника Владимир Ганецовски, вървели сме в росни треви, в зори и открити простори, а също така в къпини, в препъващ и закриващ пътеките трънак. Последните няколко години пък съвсем потвърдиха думите на Михаил Пришвин, че „дървото има път право към слънцето, и той е един единствен път, а клоните са много и са всички различни, а понякога и криви. Дънерът върви към слънцето по правдата, а клоните — по кривдата.“

Не крия, имал съм леко смущение в издръжливостта и готовността да поеме удари и да не свърне от пътя, човешкия и художествения, и ми е драго да призная, че съм грешал, че Владимир Ганецовски, омаяното от красота и леко сантиментално чадо на Борован, даде уроци на смятани за къде по-силни характери…

Той е роден през 1939 година. Завършва Художествената академия и от 1963 година живее във Враца. Участвал е в десетки окръжни и национални изложби. Играл е в постановка на Врачанския театър. Дългогодишен член на ръководството на Клуба на дейците на културата. В основата бе на редица културни начинания.

Той извървя огромен път — от първите, все още плахи платна, през сюжетните картини, през ангажираността, през дългото овладяване на техническото майсторство и избистрянето на художествените образи и похвати — до днешната пластична структура в картините, до днешния образен свят, който не може да бъде нито сбъркан с друг, нито повлиян, нито рожба на временни настроения или влияния.

Когато навремето Владимир Ганецовски показа своята „Балерина“, ние асоциативно връщахме мисълта на Огюст Роден „Истинската младост, тази на зрялата девственост, тази, в която тялото, пълно със свежа сила, се закръгля в своята непринудена гордост и като че ли се бои от любовта, а в същото време я зове, тази младост трае едва няколко месеца. Без да говорим за деформацията, която материнството причинява, умората от желанията и треската от страстта бързо развалят тъканите и разпущат линиите. Младото момиче става жена — това е една друга красота, все още възхитителна, но не така безукорна.“

Позволихме си целостта на цитата, защото „мадоните“, дамските портрети, с търсене на национално — характеристичното, колорита и особено младостта, ще определят една от линиите на развитие на художника Владимир Ганецовски.

Той израстваше някак постепенно, трудно, упорито. Учил се е от много от класиците, но конкретно към никой не се привързвал. Огромно въздействие му оказва Найден Петков, с когото прекарват заедно няколко години. (Известно е, че Найден Петков живя известно време във Враца, беше председател на Групата на художниците, после престоя известно време и в Козлодуй, при строителите на Първата атомна електроцентрала). „Нито за момент не се опитах да му подражавам — споделя Ганецовски. — Той беше неподражаем. Вземал съм само от особената му милост към нещата. Тръпката към света, предаността към изкуството.“

Виж — „нещата от живота“ признава за свой голям учител: природата, безкрайността, възпоминанието, носталгията от преживяното като дете. Запазеното детско любопитство към света е една от сериозните отлики на художника Ганецовски. Той се вълнува от онова, което уж е мимолетно, а пък всъщност е вечно: изгрев и залез, огнен диск в юли, люшната нива, росно поле, ливада. Вълнува го дори един определен лист от дърво: как е оформен, какви линии минават, каква е структурата на „нещата“ вътре… И да го постигне.

Всъщност — вълнува го как да „измъкне“ художествения миг.

Измъчват го въпросите на „безсмъртието“…

Ето ме сред неговите картини: „Носталгия“, „Зимна приказка“, „Легенда за Икар“, „Галактика“, „Зимна приказка II“, „Зима“, „Безсмъртие“, „Природа I, II, III“, „Тополи“, „Утро“, „Автопортрет“, „Българки“, „Свечеряване“, „Младост“, „Импресия“, „Метаморфози“. Те показват основна промяна в начина на живописване, сравнявани с ранния Ганецовски. Всички някогашни теми, в които имаше ангажираност, са се разпаднали. Предпочетени са природните феномени, задълбочен е интересът и погледът към сезоните. В тази изложба — към зимата. В тази изложба основното е — вътрешноструктурното въздействие, усещането за свежест, за романтичност; импресията, играта на цветовете, непринудеността — без канони, без академичност. Багрите стават стойности и свързани помежду си в необходимо равновесие създават онова състояние на топла възприемчивост, на удовлетвореност у зрителя и позволяват на съзнанието да се увлича и да отнесе в себе си чара на творбата. Именно тогава един посетител на изложбата се приближава до Владимир Ганецовски и казва: „Гледам, гледам, нищо не разбирам, а ми е леко. Не разбирам защо, но ми е хубаво!“

Хубаво е, когато човек не разбира, да му е леко.

Въпросът е да му е леко и когато разбира. Да се разкриват нови посоки — на мисълта, на усещанията, да прехвърля искрата между човек — преживяно — творба и да прокарва нови пътеки за човешкото усъвършенстване.

Владимир Ганецовски сам смята, че не е изчерпал този начин на живописване. А той е и неизчерпаем.

Акрилната живопис.

Акрилните бои не подлежат на промяна от времето. Разбира се, променят начина на работа. Изискват творческа готовност, съсредоточеност в решенията, защото резултатът при тях трябва да бъде постигнат бързо, за кратко време. Въпросът е различните форми да намерят мястото си.

„Центърът“ на всяка картина е нещо като магнит, дори повече — ядрото на атома. Той има притегателна сила, организиращи функции.

Най-общо — Владимир Ганецовски, колкото и някои да не разбира, естетизира „нещата от живота“.

Най-общо — събира светлина за ония, които са в тъмното, но и бляскав лъч, който да направлява ония, които са на светло.

Този път е труден, трънлив, изисква огромно усилие и воля.

Владимир Ганецовски доказа, че умее да върви в трудни пътища, и че има воля да не спре на сред път.