Марин Ботунски
Ранни дългове (40) (книга първа)

Меката величественост на Родопа

На 6 януари 1986 година народната певица Христина Лютова, след участието си в тържествена вечер, посветена на Христо Ботев, гостува у дома. Насъбраха се няколко смолянки, заговориха за родопския фолклор, обичаи, песни. На другия ден Христина Лютова имаше нови изяви, вечер — портрет щяха да й правят, Иван Йончев вече се бил подготвил за кратко слово, и бях притеснен от предложението й аз да направя страничка текст. Вече години наред обикалям родопския край, много хора познавам, реките познавам, езерата познавам, из планината съм бродил, записвах родопски хумор, народни мъдрости и песни. Знаех с каква любов родопчани посрещат Христина Лютова, Надежда Хвойнева, сестри Кушлеви, с колко любов и разпаленост създаваха и укрепват родопския фолклорен ансамбъл, училището в Широка лъка…

Нямах смелост да обясня протоколната трудност за отказа си. (Бях снет като главен редактор на окръжния вестник, бе ми лепнат етикета на човек „дал положителна оценка на осъдения на 15 години затвор за антиправителствена дейност Иван Велчев“ от групата на Иван Тодоров — Горуня). Казах й само, че вече не съм говорещ, а пишещ човек, а пишещият човек трябва да бъде или пред пишещата машина, или сред героите си, та аз сутринта още трябваше да тръгвам за селцата по поречието на Ботуна. Тя ме погледна с някаква разбираща болка, която премина като тръпка през лицето й, не каза нищо, взе чашката, отпи малка глътка, и запя… Беше някъде около девет часа вечерта, когато запя, и към два в полунощ спря. Разбирате ли?

И да не е стъпвал човек в Родопа, може да си я представи, когато слуша песните на Христина. И представата ще бъде близка до реалността. Гласът й, мощен, ала и гальовен, с невероятна сила, ала и с нежност, подгрян от силно и завладяващо чувство плавно и уверено рисува върху белия лист на твоята доверчивост меката и величествена Родопа, пленителните й очи — езера, вековните борики, поляните с мека и тучна трева, мириса на смола, на мащерка, на мента и тинтява, чистотата на въздуха и яснотата на синьото бездънно небе. Върховете на планината се гонят един друг, заоблени и толкова приличащи си; планински ручеи пеят в долините, изворчета те мамят със студената си и чиста като сълза вода.

Пееше Христина Лютова, топлият й и прям поглед издаваше и без това нескриваната жизненост, стените на тясната стая ехтяха. Още не беше „развалена“ новогодишната елха, листните й иглички свистяха, стенеха, пееха. И кой знае защо си спомних тесния горски път, който водеше съм Кастракли. Горска хижа има на Кастракли, язовир се строеше наблизо и ние, запалени въдичари и гъбари, щяхме да престоим на тази хижа цяла седмица, да ловим риба и да берем гъби, да ходим с децата на излети за ягоди, да правим лъкове и стрели, а вечер да палим причудливи огньове на горската поляна и да запазим отблясъците им за цял живот.

Пътят, който се извиваше над дълбоката пропаст, бе толкова тесен, че срещнехме ли друга кола, единият от шофьорите трябваше да кара двеста-триста метра назад, да търси онова малко разширение, което ще позволи да се разминем. При едно от тези задължителни спирания слязохме от колата, студеният и чист въздух ни омая, красотата наоколо бе толкова голяма и неизказна, че ние дълго стояхме като сащисани. Някой хвърли голям камък към дерето и трябваше да броим до двадесет и осем, за да чуем удара му. Синът тогава казваше, че камъкът е тежък и бързо стига до дъното, ала шумът е лек и бавно идва до нас.

Пееше Христина Лютова, а аз си мислех за оня голям родопчанин, който хващаше водите на всяко кладенче и правеше чудни чешми из всички кътчета на планината. Срещат те пътника с добра дума, изписана върху камъка, а от чучурите им блика балканска вода за чудо и приказ.

Пееше Христина Лютова за бели българки и юначни родопчани, за войводи и овчари, за вярност и чистота, а моите очи виждаха упоритата борба на хората от Смолян с тия неравни терени, основи виждах как наливат, рибарници как създаваха с невероятни размери, града как промениха за няколко само години, какъв приказен център изградиха, та сега Смолян е една чудна перла на Родопите.

И колкото още да пиша — все ще е малко, за да се побере цялата красота на този изконен български край.

А гласът на Христина може да бъде оприличен само с Родопа.