Марин Ботунски
Ранни дългове (18) (книга първа)

Талант и характер

или думи за мрачния български светец Иван Динков и неговите „Спазми от Отечеството“

Той стои толкова високо в българската литературна нива и не е нужно да се взираме, за да го видим.

Още в началото на пътя гласът му ни стресна и приобщи към себе си: отчетливо — честен, дълбок, до болка влюбен в България — нашата едновременна майка и мащеха. Неговата първа книга „Лична карта“ легитимира наличието на самороден талант. „Епопея на незабравимите“ пък беше младежкия порив: да подскаже на майката истинските съставки на нейното величие:

Може да сме груби българите, може,

може да не тачим знаме, химн и вожд.

Може да се кръстим в блясъка на ножа.

Може да не помним брачната си нощ…

Такъв глас в литературата ни нямаше.

Дори застанал в центъра на патоса, той беше неговото мълчаливо и гласно отрицание.

Читателите помнят жаждата, с която се очакваха стиховете на Иван Динков. И… страхливо премълчаващите го политици и критици!

За пръв път го видях на гарата във Враца. Идваха, по наша покана, тримата — Иван Динков, Иван Пауновски и Александър Миланов. Чакахме ги с Цветко Сандулов. Те слязоха от вагона — двамата Ивановци високи, стройни, Александър Миланов — по-нисък и по-слаб.

И тримата — облечени в дълги кожени палта.

Първото стихотворение, което чете във Враца — „Братя Пачови“.

С първата му жена се запознах след като се познавах с втората — Маша. Иван и Маша кумуваха на сватбата на Цветко Сандулов.

Появата на две „прозаични“ книги беше радостно симптоматична — „Докосвания до България“ и „Почит към литературата“. Последваха „Моминството на войниците“ и „Махалата“. Те изправиха в цял ръст пред народа таланта с неговата мъдрост и любов.

Толкова прости ли са великите неща? В предговора към „Докосвания до България“ авторът изповядва: „Простото не бива да се поетизира, защото сама по себе си неговата същност е възвишена“.

Преди да дойдат промените душата на Иван Динков беше уморена от многото, което знае за българския живот. Особено за политическия. И тя стана олтар, чрез който българинът взе да почиства себе си, изнервен и обезверен от „промени“. И в който намира и собствената си вина:

Народ —

с държава,

със знаме,

с химн,

със земеделие, със скотовъдство —

велик,

сюблимен,

непостижим —

на първо място по дълго робство!

…………

Българите не вярват на бели лястовици.

Българите вярват на черни овце.

Дълбока и неестествена е болката на „големия народ“ от непреходния и непреходим „преход“. Малцина са ощастливените от него. Ала Иван Динков, който от ранната младост твърдеше, че „българският народ се състои от не повече от петстотин души, останалото е народонаселение“, вървя през всичките тези мъчителни години рамо до рамо с големия народ, предъвкваше сухия и пресядащ залък.

И същите кълчища от мръсници —

каквито бяха — паметта не лъже;

и тъжно пеят пролетните птици,

и есенните дюли шушнат тъжно;

България отново се превръща

в тресавище за щъркели и жаби;

по гръб замръкват българските къщи

и гърбом бяга от нивята хляба;

………

Иван Динков не задава въпроси. Той, омрачнял литературен счетоводител, слага черта за трудни отговори.

Мъртвите българи са в гроба.

Живите са по-дълбоко.

…

България — все пак родина:

и майка, и леля, и стрина;

и — милата! — блъска чекръка,

и пее — умряла за сън:

„Не, няма да стана по-мъртва,

отколкото съм!“

Има и още по-мътна тъмница: „Как можа отечеството ни да се падне в такава държава? Под достойнството ми е да съм жив“.

Поетесата Валентина Радинска, която е възпитаничка на Иван Динков, има едно посвещение, озаглавено „Репетиция“ (в стихосбирката „Нощна книга“, 1983 г.):

Есен. Късен следобед. Припрян, подранил листопад.

Тънък вятър подмяташе два — три листа със снимка на тях.

Бях щастлива тогава и бързах, и щях да подмина.

Но се мярна за миг — черна рамка и твоето име.

Спрях и вдигнах листа. Гледах в упор небивали думи.

Те засядаха в гърлото и в сърцето ми като куршуми.

Не е истина, казвах си, туй е само жестока шега.

Той е жив, и е мрачен, и цигара си пали сега.

Невъзможно е утре — да му хвърлят по шепичка пръст;

да минават години и да никне спокойно трева

върху целия ужас и ад в тази тъмна глава!

 

Утре как ще посмея да воювам до смърт със листа,

да враждувам със знаците — поражения да търпя!

Кой с насмешлив урок ще ми връща до плач чернови

и в усмивката крива кой оскъдни похвали ще крий?

Невъзможно е, Господи… Рано бие злокобния час!

Двама — трима са само… Остави ги по-дълго сред нас!

Не превръщай на пепел душата ми — всичко ще дам,

ала трябва да имам пред кого да изгарям от срам!

 

Нали трябва все някой да крепи занаята ни стар —

от продажни търговци превърнат в позорен пазар! —

да го пази от жалки съдии, от шутове груби,

нали иначе, Господи…

В този миг се събудих.

 

И видях, че разсъмва, че е март, че отново вали;

и разбрах, че сте живи, че страшно за вас ме боли,

скъпи мои, които все време за мен не намирате —

моля само едно,

моля само едно —

не умирайте.

Виждал съм „целият ужас и ад в тази тъмна глава“. Нощувал съм като студент — задочник в квартирата им с Маша — някъде към Захарна фабрика, последната спирка на трамвай № 10. Зад блока, в който живееха — царевична нива. В голата стая — дюшек. В хладилника — парче кашкавал.

Намирам го на работното му място в Партиздат:

— Защо си омрачнял — почернял такъв? — питам го.

— Ако прочетеш тази папка на бюрото ми — и ти ще почернееш… А аз чета по няколко такива на ден…

Небрежно хвърлям „странично око“ — материали за Станко Тодоров, за Тодор Живков, за Народния театър на гости у Хитлер…

После се надига тежко:

— Хайде да идем до „Феята“, ще те запозная с двама големи…

Не казва — приятели ли, политици ли, спортисти ли…

Той ме запозна тогава с Тончо Жечев и Здравко Петров, двама литературни критици, които дълбаеха упорито в сложни и дълбоки светове. В друг случай — с големия аристократ на духа Кръстьо Куюмджиев. С поета Радко Радков. С Борислав Геронтиев. На футболен мач в двора на Полиграфическия — с младия, тогава, свенлив и изключително талантлив поет Иван Цанев.

Той е почернял като българската земя. Всичко му е ясно за тази земя. И не само за нея — за българите и за човека въобще. Негови са тези късове: „В знаменития разказ на Вазов «Иде ли» Стоянчо лежи в пиротските лозя и над него се сипе сняг. Около българските селища вече няма лозя. Рядко се срещат и Стоянчовци“. „Когато говорят, че едно или друго не е в ред, повечето от българите не разбират, че редът е такъв. Трябва да се преобрази съществуващия порядък“.

Но носи на рамото си лъч, за да осветява българските ни тъмници: „Добре, добре — най-после се дръпнете, защото на човека му е тъмно…“

Вестници от Южна България го предлагаха за Нобелов лауреат.

В Пазарджишкия музей има стая за поетите от неговия край. До Фурнаджиев, учителят, е Иван Динков…

… Още е много млад, строен, хубавец. Но думите му са на премъдър човек. И тежки, не търпят възражения. Няма „ако“, няма „или“ — при Иван Динков е „да“ и „не“. Разказва с умиление за Фурнаджиев. На няколко пъти — за Добри Жотев. За Христо Радевски. За друг не съм го чувал така да говори. Не крие несъгласията си, противоречията.

Не дай боже интелигентстващ да вземе да „играе на големо“ — смазан е на минутата. И не така, с хаплива реплика — цялостно. До дъно.

Към обикновените хора е изпълнен с любов.

… Разболял се е баща ми, но и аз съм с тежка невроза тогава — Иван Динков ще го води в Исул. Вечерта пристигат в София, Иван го настанява в някакво общежитие до гарата. Води го в съседен ресторант на вечеря, оправя го после да се настани. Сутринта пристига рано, води го по кабинетите. Намира и медицинска сестра да се грижи — човекът за пръв път влиза в болница, идва от село, объркан и незнаещ.

После всеки ден ходи да го види. От тук нататък той е светец за татко. И никой няма право да каже спорна дума за Иван Динков.

След десетина дни Иван ми се обажда по телефона: „Знаеш ли, бай Стоян не може да свикне с болницата, размъчил се е. Иска да го изведем.“ Отивам и аз на София. Намираме с Иван бели престилки от персонала, качваме се в стаята на баща ми, обличаме го и го извеждаме. По телефона се обадихме на дежурния лекар да не се притесняват, че сме си взели човека.

Но и такъв случай… В дома сме на Цветко Сандулов — Цвятко има годишнина, поканил е приятели, празнуваме. Там са и Тончо и Стефка… Стефка, бог да я прости, е попска щерка, има сериозна култура, остър език. И както полусериозно вървеше разговора — тя нещо се противопостави на Иван. Но ей така, с лековати съображения, както обикновено се изежват със знания кандидат-студентите, или току-що приетите. Боже, продъни се небесния под с гръм и трясък, изсипа се такъв остродум град — да не си на мястото на Стефка. Но и на Цветко Сандулов. Нищо не можеше да спаси тържеството. Тогава изведнъж в паметта ми пробляснаха думите на мама за Иван Динков и Константин Павлов: „С простия са прости, с умния — острие на бръснач“.

… Сандулов му е дал вилата на КДК да почива три дни. Вилата е далечко, върви се по стръмен черен път. Иван е с актрисата Бела Цонева (Бела беше актриса във Врачанския театър, но я поканиха в театър София), настанили са се рано, но сигурно им е доскучало. Събота е, „Ботев“ — Враца има мач. Иван пристига на обяд у нас, пихме водка и връщахме спомени, после те с Бела отидоха на стадиона. След мача дойдоха отново. Елена ги навива да останат — ще попием и ще се наговорим спокойно, пък и вече е късно, къде ще бият в мрак пътя до тази „лозарска“, както я нарече тя, вила. И жените предрешиха въпроса — ще останат. Нас пък ни беше приятно.

Тази вечер, като се усамотихме на децата в стаята, Иван ме попита:

— Решил съм да се женя за Бела. Какво ще кажеш?

Той работи много, интересува го ставащото в литературата и живота не само у нас. Ако не е пресилено, може да се каже, че работи непрестанно. Това е уморително за когото и да било. Когато „системата“ е претоварена, Иван я разтоварва с тежки запои. Тогава е добре човек да не е много близо до него. Целият рай, но и целият ад се изсипват върху му. Той пуши цигара от цигара, гледа те право в очите, безпощаден е. В такъв момент разбираш думите му: „Особено потискаща е мисълта, че всичко, което носи подтици за творчество, в същото време донася и нова опустошеност“.

В книгата си „Когато господ ходеше по земята“ Никола Радев говори, че вече старите приятели (има предвид Иван Пауновски и Иван Динков) почти не се срещат: „Младите вълчета са станали вълци единаци. С яки литературни вратове, които не се огъват встрани“. Може да е прав Никола Радев за ежедневието. Но пък, седмици преди да си отиде от тоя свят, литературният критик Иван Пауновски казваше: „Смилете се, грижете се за Иван. Ужасно е бремето на огромния талант. И на неповторимия характер…“

Хора като Иван Динков отстояват достойнството на българската поезия. Те може да са малко на брой, но са достатъчни, за да имаме пред себе си пример, воля и кураж да извървяваме следващите си стъпки по коравата и свидна българска земя.

Може да сме страшни българите — мрачни.

Може да ни носят вятър и мъгли.

Но зад нас неспирно едно перо паче

пише, пресъздава пътя на орли!