Марин Ботунски
Ранни дългове (30) (книга първа)

Нежен цвят и ветрове арктически

И друг път съм писал: Лиана Даскалова е един от най-нежните цветове в българската поезия.

Ще спомена само някои заглавия на нейни книги, като „Обичам този град“, „И нарисува нейната усмивка“, „Тракийка“, „Душа на открито“, „Пръстени“, детските — „Будилниче — приспивниче“, „Шарена картичка за милата внучка“, „Черното коте с дългите мустаци“, „Ключ на бащината къща“, ще спомена първото стихотворение „Две есенни рози“, отпечатано в сп. „Българска реч“… От тук ли започва всичко? От надареното и отзивчиво сърце, от непрестанния стремеж на Лиана Даскалова да разширява хоризонта на живота, да прецежда от мъката лек и от делника красота за нас? От умението й да докосва неуловимото, да улавя най-тънките трепети на душата?

Лиана Даскалова има грижа и болка за света, грижа и любов за Отечеството, грижа и възпев за дружбата между хората и народите. Тя познава издълбоко душевността на българката и затова стихотворенията й за жената, за любовта, за майчинството са художествено уплътнени, искрени.

Лиана Даскалова бе вярна съпруга и духовна спътница на големия български писател Стоян Ц. Даскалов.

Моята стая е изпълнена с нейните писма, телеграми, покани, с телефонните разговори между нас, с невероятната й чистота, нежност и такт. Дели ни разстояние, делят ни години — пък нищо не ни разделя.

Вече осем години София се изживява като мащеха, която не забелязва този нежен цвят на българската поезия. И няма да е Лиана Даскалова първата, която нашето българско недовиждане, пренебрежителност и студенина към талантливите деца на Родината ще нарани… Преди да започне студенината, поетесата я беше предвидила:

И не мога да привикна

с модата: във всичко лед.

Лед в уиски, лед в усмивки,

лед в изискан словоред.

Веят ветрове арктически

край плещи и рамене.

И душевно, и физически

зъзна. Студ. Студенина.

Зъзне пролетното и жизнено пламъче, докато се мъчи да освети и най-делничните ъгли на българската духовна къща. Зъзне, но го боли не за себе си, боли го за нас. Боли го за пропуснатата, а възможна радост в живота на българина, на човека въобще.

Времето ще отпрати самодоволните глупаци. Но раните от тях?

Единственото противодействие, единственият мехлем за ранявания и раним автор, е читателската благодарност. А Лиана Даскалова има своите влюбени в книгите и поетическия й свят читатели. И колкото животът ни открехва по-широко вратите си за истинските, неподправените стойности, колкото повече израства духовно човекът, толкова повече ще се множат читателите на Лиана Даскалова.

В стихотворението „Моята Родина“ тя изповядва:

Моята Родина е само от светлина,

само от любов — като сърцето ми…

А българинът, макар и късно, макар и трудно, винаги отвръща на любовта с любов.

В края на 1997 г., малко преди Коледа, Лиана Даскалова издаде стихосбирката „Последна зима“. И отново ни изненада — докато други пишат спомени и мемоари за събития и хора, тя посвещава на своя покоен съпруг, писателят Стоян Даскалов, стихотворен сборник. През болката и страданието, през това непонятно и страшно „отвъд“, през непреодолимата самота тя търси образа му „до забрава. Без забрава.“

Протягайки ръка между звезди и земна твърд,

аз знам,

оттук натам как ще те пресъздам,

за да те имам в тоя свят, да оцелея

до Двайсет и девети ред в Централната алея…

„Последна зима“ е завършен художествен резултат на човешката обич и преклонение, постижение на поет, чиято ръка е подкрепяна от Божия дар и в чието сърце не само красотата на природата, на цветята и дърветата, на взаимоотношенията, на вещите, докосвани от любимия човек, но и злобата, „камъните, дето хвърляха по теб“, грубостта и непремерените постъпки на хората, са прецедени и спасени, за да изградят впечатляващ духовен паметник. За да се изпълни казаното:

… хоризонтът

със своето острие

ще отреже земното —

а ще ми даде небе…

Любящата хората Лиана Даскалова е разкрила и осветила за нас и най-потайните, най-закътани и съкровени кътчета на душата си. От което „Последна зима“ се е превърнала в книга не само за Стоян Ц. Даскалов, и не толкова за него, а за човешката любов и преданост, преданост и обич не само до живот, но и след смъртта.