Марин Ботунски
Ранни дългове (12) (книга първа)

Поет в России — болше чем поет

В 1965 година Евтушенко завърши поемата „Братская ГЕС“. Преди да бъде отпечатана в отделно издание слушах част от нея, изпълнена от автора. Още първият ред на поемата се запеметява завинаги с една „находка“, която, мисля, се отнася само за Русия: „Поет в России — болше чем поет“. Съблазнявам се да цитирам това начало:

Поет в России — болше, чем поет.

В ней суждено поетами рождаться

лиш тем, в ком бродит

гордый дух гражданства,

кому уюта нет, покоя нет.

Поет в ней — образ века своего

и будушего призрачный прообраз.

Поет подводит, не впадая в робост,

итог всему, что было до него.

Наистина, ако се вгледаме в историята на Русия, в духовната й мощ и влиянието на тази мощ върху обикновените „граждански“ дела, не можем да не се съгласим с думите на Евтушенко. Нима само поети са Пушкин, Лермонтов, Радищев, Некрасов, Пастернак, Маяковски…

И, на колене тихо становясь,

готовый и для смерти и победы,

прошу смиренно помощи у вас,

великие российские поеты…

 

Дай, Пушкин, мне свою певучесть,

свою раскованную речь,

свою пленительную участь —

как бы шаля, глаголом жечь.

 

Дай, Лермонтов, свой желчный взгляд,

своей презрительности яд

и келью замкнутой души,

где дышит, скрытая в тиши,

недоброты твоей сестра —

лампада тайнаго добра.

От Некрасов поетът иска „боль иссеченной музы твоей“, „дай твоей неизящности силу./ … чтоб идти, волоча всю Россию,/ как бурлаки идут бечевой.“ От Блок: „… туманность вещую/ и два кренящихся крыла,/ чтобы, тая загадка вечную,/ сквоз тело музыка текла.“ От Пастернак: „… смещенье дней,/ смущенье веток,/ сращение запахов, теней/ с мученьем века…“ От Есенин: „… дай на счастье нежность мне/ к белезкам и лугам, к зверю и людям…“

Много неща впечатляваха в поемата, поуки за младия и не само за младия автор, много отделни стихове запаметявахме и си рецитирахме в дружеските кръгове. Но има един епизод, който ми се струваше особено показателен. В поемата има такива стихове:

Так думал я, и, завершая праздник,

мы пели песни дальней старины

и много прочих песен — самых разных,

да и „Хотят ли русские войны“.

И, черное таежное мерцанье

глазами Робеспьера просверлив,

бледнея и горя, болгарин Цанев

читал нам свой неистовый верлибр:

„Живу ли я?

«Конечно…» — успокаивает Дарвин.

Живу ли я?

«Не знаю…» — улыбается Сократ.

Живу ли я?

«Надо жить!» — кричит Маяковский

и предлагает мне свое оружие,

чтобы проверить, живу ли я“.

Цитираните стихове от Стефан Цанев са изписани на плакат за премиера на поемата „Братската ГЕС“ в Италия. „Виж сега — обяснява на чашка, но с добро Евтушенко, — тези хора са ми приятели, не са искали да ме обидят. Просто са избрали най-добрите осем реда — и те са на Стефан. Затова казвам, че е по-талантлив поет от мен.“ Очите му искрят, смеят се. А аз си мисля кой, освен големият поет, може да си позволи такава оценка!

В „Братската ГЕС“ имаше стихове, които смразяваха:

О, шар земной, не лги и не играй!

Ты сам страдаешь — больше лжи не надо!

Я с радостью отдам загробный рай,

чтоб на земле поменьше было ада!

Или:

Ладно, плюйте,

плюйте, плюйте —

все же радость задарма.

Вы всегда плюете люди,

в тех, кто хочет вам добра.

Или:

Стоит все терпеть бесслезно,

Быт на дыбе, колесе,

если рано или поздно

прорастают ЛИЦА грозно

у безликих на лице…

Или:

Могу понять, как столько лет Россия

терпела голода и холода,

и войн жестоких муки нелюдские,

и тяжесть непосильного труда,

и дармоедов, лживых до предела,

и разное обманное вранье,

но не могу осмыслить: как терпела

она само терпение свое?

Есть немощное, жалкое терпенье.

В нем полная забитость естества,

в нем рабская покорность, отупенье…

России суть совсем не такова.

Борещ се, критичен, неотстъпчив, болеещ по недъзите на обществото, Евтушенко запазваше своята голяма и неукротима любов към Русия. В същата 1965 г. той писа в поемата „Просека“:

Дори потъващ и безсилен,

ще нося вик непобедим —

че името ми е Русия,

а Евтушенко — псевдоним.

С това съм силен, друго нямам.

Русия — тя е мой живот.

Поет народът става само,

поетът стане ли народ^[1]!

Той изпревари много от съвременниците си да изрече „Зрелостта е вид убийство“. И още: „Аз твой поет съм, нероден потомък“.

В „Уроците на Братск“ Евтушенко пише:

Имам аз една мъничка тайна:

аз не съм само в стих въплътен.

Аз се влюбих в земята безкрайно

и земята се влюби във мен^[2].

И не само земята. Той е обгърнат от читателската любов на не едно поколение. И не само в Русия — в света.