Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 2 гласа)

Информация

Форматиране и корекция
Alegria (2009)

Електронното копие е пратено от издателя.

 

Издание:

Марин Ботунски. Ранни дългове. Художествена публицистика

Редактор: Надя Попова

Техническо оформление: Стоян Стоянов

Издателска къща „Будилник“, Враца, 2003

История

  1. — Добавяне

Из „Дневник, 1965 г.“

Първият поглед към света, отправен в най-ранното детство, е през прозореца на стаята ни, който гледа на изток. И какво открива този прозорец: двора с дюлата и двете „царски“ дървета, трънен плет, Помпата, от където цялото село се снабдява с вода за пиене, после водите на Ботуня и „Лицето“ — онова възвишение на изток от селото, зад което изгрява слънцето.

Другият прозорец гледа на север: площада на селото, вдясно сградата на общината, църквата и къщата на дядо Коло Шукрията, напред — къщата и кръчмата на Иван Вардов, къщите на Коцовци, наляво — къщата и магазина на Павел Мазов.

У дома всички са по-големи от мен и по-големите предпочитат прозореца, който гледа на север, към площада. Там селото се вижда като на длан: кой го привикват в общината, накъде тръгва кмета, бирника или барабанджията, кой отива на черква, кой се жени или прави кръщене, кой влиза в кръчмата, или кого извеждат от там пиян, кой е забързан за влака в Бели Извор…

Мен ме блазни прозорецът на изток — слънцето и реката.

 

 

… Защо онази учителка в детската градина ми даде барабанчето и две моливчета, които служеха за палки! И днес мисля, че правейки те барабанчик в ранното детство, с нещо предопределят по-нататъшните ти стъпки…

Най-светлия мой прозорец — това са ученическите години в село Краводер и онзи вълшебник — учител Димитър Коцев. Учеше ме от първо до четвърто отделение. Беше още председател на читалището, ръководител на театралния състав. Едър, строг, но добър.

Всеки последен час в понеделниците той ни четеше я приказка, я разказ, я част от повест. От онези понеделнишки четения още помня десетки приказки, разказа за Баба Илийца, преминаването на Македонски през заледения Дунав…

Всеки четвъртък, привечер, Димитър Коцев идваше у дома. Носеше нова книга и вземаше донесената предната седмица. Мама знаеше, че учителите не си дояждат, а бяхме бедна къща, нямахме кой знае с какво да го почерпим. В сряда вечер тя слагаше да вари в котел царевица, пречистваше обелките по някакъв особен начин с дървесна пепел, посолваше я. Царевичните зърна ставаха вкусни и бели като пуканки. Мама слагаше варена царевица в голяма гледжосана паница на масата, Димитър Коцев вземаше с шепа и бавно я изяждаше. Поглеждаше извинително към мама и казваше: „Какво да правя, Янке, като времето е бедно, а имам влъчки апетит!“

В един от тези четвъртъци, заигран с детския орляк закъснях, учителят вече беше у дома. И преди да вляза, чух угрижения му глас:

„Детето е надарено, вундеркинд е, трябва да се грижим повече за него.“ Тази неизвестна дума дълго стряскаше съня ми.

Благодарение на Димитър Коцев в ранното детство изчетох почти всичко от Иван Вазов, основни творби на Каравелов, Николай Райнов, Ангел Каралийчев, Ран Босилек, разкази от Г.П. Стаматов, Петко Ю. Тодоров, Елин Пелин, Стоян Даскалов, Виктор Юго, Антон П. Чехов… Помня как галеха и свещенодействаха ръцете му преди да ми подадат томче на Александър Пушкин… Книгите, четенията, думите му отваряха пред детската ми душа и въображение един огромен и придърпващ към себе си хоризонт.