Марин Ботунски
Ранни дългове (17) (книга първа)

Зимни препускания в Матра планина

Сърдечен, искрен, с лъчезарна усмивка и подкупваща доброта, с игрив пламък в черните умни очи, влюбен в България и нейните хора, Золтан Кирай от сърце се радва на промените у нас, на постиженията в областта на духовната култура.

Този разказ на унгарския поет и преводач Золтан Кирай, близък приятел и ученик на лауреата на международната Ботевска награда, незабравимият Ласло Наги, записах през месец август 1984 година при гостуването му във Враца. Записах го, когато болката от загубата на Ласло Наги беше непреодолима. А още бяха парещи спомените от гостуването на големия унгарски и световен поет във Враца и в домът ми през 1976 година.

Роден съм в гр. Чоп, Унгария, в подножието на Карпатите. Бях малък, когато се преместихме в Шарон поток (Кален поток), едно много известно и интересно градче. То има близо 500-годишна гимназия — в нея завърших средното си образование. Все в това време литературата, художественото слово, започваше да заема по-особено, привилегировано място в моя живот. И някак естествено, без много лутане се насочих в Университета към специалността унгарска филология… След като завърших — една година бях преподавател, после директор на библиотека в научен институт… И започнах да се занимавам с литературни преводи… Има една възраст, чудесната възраст на човека — юношеството, в която много хора пишат стихове. Аз мога да кажа, че сериозно се занимавам с поезия от студентските си години.

За пръв път превеждах от руски, чешки, сръбски… За щастие доста рано се запознах с Ласло Наги, станахме близки приятели. „Знаеш ли, каза ми той, ние сме малко — българистите… Ела при нас и няма да съжаляваш. Ще се запознаеш с една много интересна страна и с литература, чието богатство е със световен блясък.“

През 1959 година дойдохме заедно в България. Ето тогава взех решение, разбрах, че има защо да се хвърлят всички сили. Но не знаех езика. Изминаха две-три години. Тогава се обърнах съм Министерството на просветата, ако има възможност да ми дадат стипендия за България. Получих разрешение за една година. Започнах да уча и да превеждам. Най-напред преведох „Сън за щастие“ от Пенчо Славейков, след това отделни стихотворения от Димчо Дебелянов, Кирил Христов, Теодор Траянов, Никола Фурнаджиев — „Сватба“. О, много силно нещо е тази „Сватба“. Познавах се с Иван Пейчев, в неговия вече труден житейски период, но и в този период той пишеше чудесни стихотворения. Но, ако трябва да бъда честен, аз и езикът научавах, и революционната и културна история на България, и в многообразното творчество на българските писатели навлизах благодарение на близкото общуване и дружба с поетите Любомир Левчев, Слав Хр. Караславов, Нино Николов, Никола Инджов, Петър Караангов, Лъчезар Еленков, Димитър Стефанов… Почти всички после преведох на унгарски… Аз се включих в съставянето на три енциклопедии на българската поезия… Бях се запознал с интересни работи на Калина Ковачева, Матей Шопкин, Екатерина Йосифова, Кольо Севов, нещо ме теглеше да направя по-задълбочен преглед на най-младата поезия, затова отидох в издателството в Будапеща за най-младите. Обърнах се и към българското издателство „Народна младеж“, където Евтим Евтимов и Йордан Милев ме приеха с голяма топлота и разбиране. Така съставих „Слънчево колело“, в която представих двадесет и четири млади български поети. Беше щастливо нещо — у нас, в Унгария, книгата „изчезваше“, разграбваше се за часове…

Сега имаме план да съставим Родопска антология, работя вече по нея. Още, превеждам новели, разкази. Ласло Наги преведе само няколко народни песни — смъртта го отне в разцвета на силите му, недовършил своите големи преводачески планове. Ето защо, в моите планове е да преведа възможно повече от вашето изключително народно песенно богатство. Срещите ми с Ласло Наги са празникът на моя живот.

Уроците на живота ми. Той беше поет, преводач и човек от много голяма величина. Ако си спомняш, тези думи ти казах и през април 1967 г. тук, във Враца, след участието ни в литературното четене, организирано от в. „Пулс“ — тогава Ласло още не беше станал носител на Международната Ботевска награда… Той беше мощна творческа натура, искрен и достъпен човек. Нашето приятелство продължи от 1959 година до последните дни на живота му. Срещахме се често, споделяхме планове, замисли, трудности. Най-напред от него чух за гения на Христо Ботев, за трудната и мъжествена история на вашия народ. Той, като отличен учител, ме водеше за ръка в моите първи опити в преводаческата работа… Едва ли има човек, на когото да съм толкова задължен и благодарен.

Последната ни среща… Да… Списанието „България днес“, което се издава от София прес и има унгарска редакция. Ласло Наги беше художествен редактор в него. През 1978 г. аз бях в провинцията. Слушах един певец на народни песни в Матра планина и записвах този чудесен народен талант. Върнах се и веднага на другия ден отидох в редакцията при Ласло. Това беше пет или шест дни преди да почине. Разказах му за този народен певец, дори му попях. Ласло много хареса песните от Матра планина. Близо час и половина говорихме. Ласло беше блед, прежълтял. Казвам му, не си добре, иди на лекар, виж се… А, не, отговори той, настинал съм, ще взема чай, ще се постопля… Кой е мислил тогава, кой е вярвал, че ще се случи непоправимото…

И от преди често мечтаехме с Ласло. Той много обичаше коне. Рисуваше ги. Имаше скицници с много рисунки на коне, в бележниците си ги рисуваше… Та, мечтаехме ние, че ще купим конче, шейна, и в зимните дни, в бялата красота на Унгария, ще летим само двамата в Матра планина. На тая последна среща той ми заръча, като съм там, в планината, да потърся и купя конче… След няколко дни, когато чух съобщението по радиото, не вярвах, стоях вцепенен и не вярвах, плачех и не вярвах…

Не се сбъднаха нашите мечти за зимни препускания в Матра планина. Затова пък, със сребърна шейна, като белия му развят перчем, и със златно конче препуска сега Ласло Наги в сърцата на благодарните си читатели, които го обграждат със заслужена обич. Защото неговото дело внася в живота на всеки от нас неизмерна красота.

1984 г.