Марин Ботунски
Ранни дългове (35) (книга първа)

Пролет на прага ни

Неочаквано дълга, студена зима се задържа над врачанската земя. Хем се радвахме в началото, хем ни стана дотегливо от студ и мраз, от снежни вихри и ледени висулки… Ала народът има прозорлива дума: и след най-дългата нощ идва ден, и след най-тежката зима ще грейне ласкаво пролетно слънце, ще се понесат във въздуха птичи песни, ще пробият размразената земя, ще започне великото буйство на природата.

Как се отделиха в годините врачанските литературни поколения — близо десетина години не избуяха, не се закрепиха нови таланти. Не се появиха ли, или ние не ги забелязвахме, не ги подкрепихме в трудния път на израстването? Както и да е, пролетта е на прага ни — ведра и оптимистична. Шестнадесет млади поети, белетристи, публицисти, драматурзи и литературни критици се събраха под каменната стряха на дом „Околчица“, за да ни дадат основание, че над литературна Враца се е появило пролетно ято, от което очакваме дълъг и прекрасен полет.

Трудно е да се предвиди бъдещето на всеки, да се правят точни преценки, ала едно е несъмнено — във Враца расте талантливо литературно поколение и от нашите грижи, внимание и такт до голяма степен ще зависи неговото израстване. Казвам до голяма степен, защото ние можем само да премахнем някои от прекалените трудности, с които се сблъсква всеки млад творец. Инак целия товар пада върху неговите плещи, върху неговите сетива и ум, върху художествената му изграденост и характер. И никой от никъде не може да помогне. Или, както писа един от талантливите български поети, човек пред смъртта и пред белия лист е абсолютно сам… Ала Александър Блок съветваше, че „както при перуниката или при лилията растежът на стеблото и листата върви заедно с периодичното развитие на коренището, така и душата на писателя расте и се развива на периоди, а творбите му представляват само външен резултат от подземния растеж на неговата душа.“ А за това е нужно непрекъснато да се подхранва почвата, нужна е подземна ферментация, нужна е връзка със средата, нужно е натрупване и обогатяване на собствен опит, наблюдения и преживявания.

Наскоро един сериозен и уважаван писател ме попита убеден ли съм, сигурен ли съм в надареността на младите, дали не са пресилени думите за тях. Дали съм сигурен? Кой може да бъде абсолютно сигурен, когато става дума за такава тънка и деликатна дейност като литературното творчество, когато и утвърдените писатели сядат пред белия лист с трепета на начинаещи? Що се отнася до убедеността — убеден съм, че неколцина от нашите млади ще украсят с творчеството си не само врачанската, а и националната ни литература.

Никой не познава утрешния ден, ала нека се вглеждаме внимателно: колко богата е образната система на деветнадесетгодишната студентка Яна Кременска, как е дълбока и разнообразна поетическата й чувствителност. Един поет каза по повод на нейните стихове — това е водопад от поезия.

След едногодишна работа в Младежкото литературно обединение „Околчица“ Яна Кременска написа стихотворението „Изтичат залезите от окото на небето“. Ето част от него:

Изтичат залезите от окото на небето.

От птици, литнали предесенно,

сезонът в птичешко крило мълчи.

На мен не ми е жал за лятото,

за песен на щурци, за жар.

Държа разпален лудо в дланите ми

на есента най-златния пожар.

И сигурно, защото съм родена

през есента, най-пъстрия сезон,

душата си събличам и над мене

се сипе цветен дъжд от есенен балкон.

В дъждовната му ласка се разтварят

горчилките на тъмен календар.

И в мен пресято свети чуждо щастие.

……

И светът стана по-светъл от това щастие. А Яна Кременска тръгна към разширяването на човешките усещания, на радостните мигове. В стихотворението „Понякога, когато във очите ми“ тя изповядва:

Тогава вярвам, че все още може

със мене нещо да се случи

и с тънки пръсти хоризонта

на залъчета обич чупя.

А в „Кълна се, че ще те обичам много“:

Пътеките на светлите си вени ще прережа

с лъка на юлската цигулка на щурец.

Душата ще е кръглото гърне,

в което ще събирам луди билки

и огнени магии ще шептя.

(алманах „Околчица“, 1988 г.)

Някакво особено усещане има в последните стихове на младата поетеса за щастие, омесено с тънка печал и непреодолима болка.

А в нас — усещане за неочаквано във великолепието си бъдеще на нейната поезия.

Людмил Рашев, инженер — технолог, доскорошен стрелочник на гара Руска Бяла, още по-доскорошен библиотекар в „Пионер“ — Бяла Слатина, журналист, учител, още с първите си крачки направи успешен опит да сплави граждански ангажираният стих с общочовешките мотиви, достигайки свой личен стил. Матей Шопкин, в бележка в сп. „Пламък“ забелязва: „Людмил Рашев… вече е осъзнал простата и велика истина, че върховете започват с «необходима равнина»; че трябва по мъжки да се устоява «на котата от вечни дребни грижи»; че трябва да се преглъща болката, че трябва да се живее с вълненията на хората, че трябва да бъде необходим!… С каква мила топлина пише младият поет за тия свои преживявания! Има нещо много светло, нещо много благородно в тия естествени стихове. Те излъчват някаква особена «добра светлина», чистосърдечност лъха от тях, ние вярваме на поета, ние страдаме и се радваме, и мечтаем с него…

… Людмил Рашев! Нека запомним това име…“

Людмил Рашев продължава да навлиза в трудни пластове, да разширява своя поетически кръгозор. Поезията му набира сили, неподозирана сила в иначе все още младежката неукрепналост и неподготвеност за поредните тежести, които му поднася животът.

В „Реминисценция“ поетът изповядва и се бори:

От вълшебните приказки — стигнах днес и до вас,

неудобен навсякъде и на плът — непораснал,

невменяем все в сурия делничен свят,

мои братя големи, аз — най-малкия брат.

 

Със усмивка глупашка и с детински очи

като паднал от Марс все разнищвам горчивото,

все се ровя във всеки невъзможен боклук,

тъй от крачка на крачка — ето, стигнах до тук.

 

Да мълча, не умея, нямам чувство за такт

и свирукам си истини, непокрити с варак,

нямам царски палати, ни каляска с бял ат,

мои братя големи, аз най-малкия брат.

 

Да мълча не умея, като братеца вол:

сред попукани църквици — бродници — бол!

и как всеки свенливо със ръждясал пирон

дооформя там нещо по взора в иконите…

 

Да мълча на умея, от сърце се разсмях! —

как се дърпате с времето: ту напред, ту назад,

как търпимо ме стрелкат през бюрата с инат,

мои братя големи, мен — най-малкия брат…

 

На задевките ваши и на присмеха ваш,

на ламята триглава (и съвсем не тъй страшна),

на пазарските козни и на смисъла як

аз съм нужен безбожно! Тъй точно: глупак…

 

… Свети златната ябълка и сред летния ден

тя ще свети, защото тук ме има и мен,

тя ще свети, защото пак ще бдя в полунощ

със сърце незаспало. И в ръката — със нож!…

Ралица Челебонова е по-притаена, тя се вглежда като през микроскоп и открива художествения образ в най-крехкия детайл. Макар и върху по-малка територия (засега) на поетическата чувствителност, Ралица Челебонова задълбочено и придирчиво търси свой ъгъл за погледа си към света. Тя може с лекота на детската игра да трансформира прашинката и дъждовната капка, сянката и цветът, падащия лист и белия облак в оригинален художествен образ, да постави точка под неоформения въпрос на луната. И да се взира до безкрай в света около нея, в този свят, много повече опознат от книгите и по-често гледан от момичето на прозореца, което е жадно с ненасита да се хвърли в неговите лабиринти. И с труд да извлича красотата от него. И сама да я създава.

Стихът на Милена Върбанова е философски осмислен и драматичен, нейното око по-често се вглежда в ония нарушения на истината и чистотата, които накърняват човешката добродетел. Тук умът работи по-упорито от сетивата, зрелостта на мисълта очаква по-равностойна подкрепа от поетическото чувство. Вглеждайки се в историческия път на народа, Милена Върбанова търси и често щастливо намира днешния отзвук и въпрос, проекцията на националния характер върху ръба на бурливото ни и често объркано съвремие.

„Не знам защо завиждам…“

Вазов

Подире ти покорно шества стадото.

Ти си търговец, воин и магьосник,

поел в ръце куп воли и съдби.

Все по-обичана и смъртоносна

изпречва се крайселската пустиня.

Като глави на люти прадеди

подскачат камъните в маранята.

Едни и същи робства и победи

те стигат в ежедневния ти път.

Ала нощта със потни шепи трупа

в очите ти стократната отплата:

По-сам от камък, хвърлен срещу бог,

ти си на десет и на сто години,

когато гледаш как небето бълва

огромната запенена луна,

като животно близка и пръхтяща,

достъпна като напращяло виме.

С вика на Александър, спрял пред Ганг,

пред селската река и ти се спираш

и с пръст посочваш края на земята

на уморения си легион.

След малко той ще се превърне в стадо,

тъй винаги се свършва всеки поход…

Звънчето и водата, никой друг.

Едничък ти с фуражка, гащи, риза,

с очи, от вятър нощен по-зелени,

си буден цар и бог на тоя свят.

(„Детството на баща ми“)

Вдъхват увереност последните изяви на Полина Лазарова във в. „Пулс“, в. „Народна младеж“ и в. „Отечествен зов“ с чистотата и яснотата на погледа, с искреността на чувствата, с обогатяващото се метафорично мислене. Тя се развива изключително бързо, всеотдайна е към поетическото творчество и се надяваме скоро да разлистим първата й книга, както и да я видим наредена в талантливата група на младата българска поезия.

Виктория Иванова ни поднася плача на сетивата, понесената болка и равносметката от вярност и невярност.

Сред белетристите се откроява с пластическите си възможности Мартен Калеев. Той живее във Вършец, познава много добре хората, езика, обичаите в този регион и натрупаното богатство дано много скоро ни накара с внимание да следим работите на младия белетрист.

Сред младите имена бих искал да отбележа още поетите Тодор Ваков, Райна Тошева и Петър Пенев, белетристът и публицистът Вихрен Бузов…

Различни са в търсенията си членовете на Младежкото литературно обединение „Околчица“. На всички тях предстои сложен и труден път в усвояването на писателското майсторство. Ала, както казват източните народи, „който е преминал море, в река няма да се удави“. Досегашните им изяви дават надежда, че извършената огромна вътрешна работа няма да им позволи да спрат на сред път, че ще ни радват с нови открития и откровения.

Вслушването в диханието на народа, в неговите радости и тъги, в неговия пулс ще реши до голяма степен съдбата на тези млади творци. А в минути и дни на изпитания, в исторически събития и превратности, писателят показва доколко е плът от плътта на своя народ. И с това въздига своя ръст сред духовните водачи на народа, или потъва сред занаятчиите със знатност, сред лакировчиците, сред самозваните „звезди“ от кръчми, кафенета и площади.

Обричайки живота си на хармонията, на порядъка, те би трябвало да се вслушват в предсмъртното послание на Александър Пушкин:

… Пред друг

отчет не давай; себе си единствен тук

послушно следвай; зарад власт или ливрея

недей прегъва шия, съвест и идея;

по свой каприз кръстосвай пътищата ти,

загледан в дивните природни красоти,

и пред създаденото с труд и вдъхновение

изпадай в мълчалив възторг и умиление.

Това е щастие! Това е свобода!

Някога Флобер се беше провикнал: „Племето на гладиаторите не е изчезнало: всеки художник е гладиатор.“ Днес поетите и писателите на света са действително гладиатори: в битката за човека и човечността, в битката за земята, реките и моретата, за въздуха, в битката за бъдещето на народите.

Защо, към края, се сещам за думите на Константин Паустовски: „Писателството не е занаят, не е и занятие. Писателството е призвание. Вниквайки в някои думи, в самото им звучене, ние откриваме първоначалния им смисъл. Думата «призвание» се е породила от думата «зов». Никога не призовават човека към занаятчийство. Призовават го само към изпълнение на дълг, на трудна задача… Не е писател оня, който не е прибавил към зрението на човека поне мъничко проницателност.“