Марин Ботунски
Ранни дългове (51) (книга първа)

С уханието и бодлите на розата

Кръстьо Луканов е една от спорните личности. На седемнадесет години става партизанин, после е доброволец на фронта, лекува се дълго от коварна болест в Искрец (от там е познанството му с Радичков). Във Враца основно животът му е свързан с вестник „Отечествен зов“. Той е отговорен секретар, първи редактор на литературното приложение „Дъга“, главен редактор на вестника в годините, когато врачанският „Отечествен зов“ се превърна в емблема за новото във вестникоправенето, когато софийски редакции идваха тук да черпят опит в организацията и оформлението на изданието. „Отечествен зов“ в тези години, а и след това, „обираше“ всички възможни награди в България. Това не е само негово дело — в редакцията се беше събрал букет от талантливи журналисти. Но той беше началният двигател.

После участва в създаването на Клуба на дейците на културата. В организацията и провеждането на Ботевите дни.

След главното редакторство той стана секретар на Окръжния комитет на БКП. И точно този период е един от най-спорните в живота му. Заради него немалко хора хвърлят към личността всякакви упреци, от там ги пренасят и върху творчеството му.

Спомням си, че когато през 2001 година се разглеждаше предложението за литературна награда на Кръстьо Луканов, повече от обсъждащите говореха не за писателя, а за секретаря.

Затова и пиша тези редове.

Аз съм усещал и красотата, и уханието, но и бодлите на тази роза.

Толстой е записал, че светът трябва най-напред да се опознае и после да се променя. Кръстьо Луканов тръгва да променя този свят преди да го е опознал. Той е син на сравнително богат селянин, силен ученик, и преди още да знае корените на социалистическото учение става партизанин. И го подхваща животът: фронт, болници, драпане с ноки и със зъби за живот. После си наваксва, после опознава.

В литературата също тръгва така — пише преди да познава издълбоко литературните закони. Преди да познава европейската, световната литератури.

Но пък има божа искрица, талант.

Това проличава още в първата му книга „Три глътки вода“ (1970 г.) Помага и обстоятелството, че разказите са близки до изживяното от автора, те имат почти автобиографичен характер.

През 1982 година Луканов издаде сборника „Третият изстрел“, през 1997 — „Момичета отблизо“, а през 2000 година и сборник поезия „Живот втори прося“.

Петата книга на Луканов е и близка, и далечна от другите. Тук всичко, за което се борят, радват и кахърят героите му, е не само опознато от автора в живота, но и „преболедувано“. Тук има ретроспекции, но не минало, тук се оглежда повече днешния ден — едновременно красив (защото самото съществуване на живото, на извечната природа, на човека, е красота), но и груб, яростен, освирепял. Димка от едноименния разказ, Сава Брънков, учителят по литература от разказа „Старец и врабче“, Елизар Галатинец от „Дъжд“, Катя — Катерина от „Каменния град“, Гущеров от „Обикновен ден“, Николенка от „Една теменужна вечер, един запуснат свинарник“ са претоварени с „днешност“, с онова, което обърква човека, мечтите, намеренията — мъката по хляба, по оцеляването, срутването на кумири и добродетели, бездуховността. Днешност е и един от най-трогателните разкази в тази книга — „Повест в зелено“. Той толкова е изпълнил тънките корици на книгата на Луканов, че можеше най-спокойно да бъде и нейно заглавие. Защото търси, без да иска да ни каже че е намерил, корените на многото проблеми и въпроси, как, защо и правилно ли е това, че децата на България тръгнаха по света, отритнати от икономическата ни днешност, от продажност и корумпираност, от добродетелната пустота. Ето как разсъждава бащата за своя син Венелин: „Исках да бъде все до мен, да меся в дланите си топлата му гола плът, да вдишвам аромата на кожата му, да следя със сетивата си неговото възмъжаване. И душата ми да подскача от доволство. Боже, колко са големи радостите да зачеваш и изхранваш деца! Венелин се е пресегнал през мен и е взел очите на тате — същото зелено, изпъстрено с искрици кехлибар и латинков цвят, същата безбрежност. Учудващи са ми вълните на неразгадаемите пристъпи у тях — понякога щедри и разгулни, щом се разсмее и разлудува, понякога с пригор на злоба и укор, когато е притиснат на тясно, друг път — с блясък на стомана, когато оценява нещата. И ту ме радват, ту ме плашат“.

Отделно сигурно ще споменем чистотата и поетичността на езика на Кръстьо Луканов, тук само ще кажем, как непринудено авторът придърпва конеца и започва да разкрива характера на героя си. За да го изведе до оня миг, когато разколебан, но непредаден ще изрече: „Гладната и гола държава е по-лоша и от завладяна… Тогава границите изчезват, остава любовта към отечеството и между хората, която или я има, или я няма. А няма да я има, докато ситите владеят всичко и тирят наемните работници от място на място и от държава в държава за единия прост хляб“.

Разказът проследява и родовия знак и проява, участието му в моделирането на човешкия характер.

Дълбок и мъдър е разказът „За мама“, но той е печатан в друга книга на автора. А пък моето скромно мнение е, че „Кога са родени Исус и ковачите“ е претоварен с публицистика, издава една търсена, но ненужна, изкуствена метафора.

Книгата „Звън от наковалня“ е сполука, продължение на най-добрите страни от белетристичния талант на Кръстьо Луканов. Тя е и част от неговото човешко чистилище.

Този автор умее да гради характерите на литературните си герои, да анализира онова, което още не е дозряло във времето, да посегне през пясъка на духовната пустиня, за да разкрие шепа вода, в най-ужасното време за героите си да създаде някаква малка, но впечатляваща красота, която да ги крепи към объркания, омерзен, понякога отчайващ ни, но все пак прекрасен живот.

… Той живя този живот със септемврийските си идеи и ни напусна в месец септември. Обилен дъжд поля врачанската земя в деня на смъртта му, а го изпрати избистрено небе и гальовно слънце.

Ако в нещо можехме да му завиждаме приживе, то бе жаждата за живот. Казвал е: „Аз със зъби и нокти съм драпал, борил съм се за тоя живот“. Кръсти и единствената си стихосбирка „Живот втори прося“.

Имаше силен и труден характер. От творците на врачанската земя силни характери бяха Орлин Василев и Стоян Даскалов. От следващото поколение — Владимир Данкин и Кръстьо Луканов. Автор с корав характер, Кръстьо Луканов умееше да гради характерите и на литературните си герои.

Големият български писател Йордан Радичков писа в предговора към книгата „Третия изстрел“ на Луканов, че това е една читанка с много човешка тъга. И е истина — там, където авторът със сърцето и душата, като канава и конец, е бродирал човешката си тъга, или по-точно човешката тъга на героите си, там са най-високите му сполуки.

Неговите пет книги, неговите публицистични творби му отреждат заслужено място във врачанската, в българската духовност. Ако прибавим усилията и вещината, с която ръководеше окръжния вестник „Отечествен зов“, участието в създаването на приложението за литература, изкуство и култура „Дъга“, на Клуба на дейците на културата — то това място не може да бъде оспорвано и от най-амбициозните критици.

Той писа в последната си книга: „Песента на славея приближава и вече го виждам в близкия храст. Храстът е натежал с гердани от капчици. След всяка ария певецът протяга шията си и пие по една слънчева капчица, която в гърлото му се превръща в нова, още по-нежна песен. Така от клонче на клонче той обира бисер и се приближава към мене.“

Който е събирал бисерни капки и ги е превръщал в песни за хората — ще получи и признателността им. Така ще е и с Кръстьо Луканов — обществено спорна, но безспорна в таланта си личност.