Марин Ботунски
Ранни дългове (4) (книга първа)

Из „Дневник, 1980 г.“

Вслушвам се в себе си, като птица — с притворени очи, вслушвам се и разбирам каква малка, седефена капка съм в този човешки океан, за щастие огрян от слънцето, и как малката капка носи всичко онова, което носи и целият океан. Всъщност човекът е неизброден океан, и най-елементарният, макар и да не съществува най-елементарен човек. Да, макар и да не съществува, защото колкото и да си мислим, че има елементарен човек, то той все пак е венецът на тази наша прастара Земя.