Марин Ботунски
Ранни дългове (68) (книга първа)

Из „Дневник, 2004“

21 януари.

Осиротяхме. Отиде си от живота един от най-талантливите писатели не само у нас и не само в Европа — Йордан Радичков.

Отиде си в януари, месеца, който смяташе за най-българския месец. (Има и пиеса „Януари“).

Магьосникът на българското слово ни остави да зъзнем в студа. Не само ние зъзнем, малобройните му приятели, не само многобройните му читатели, но и българските думи. Той имаше любопитството и умението да ги събира всичките, да ги гали и да ги различава. Наричаше ги познати, опитомени („дето сме ги превърнали на кираджийски коне и всеки ги бие с камшика“), диви. Думи, които се задъхват по стръмнините, други, дето без всякакъв възторг си махат опашките, трети „готови винаги да се подмажат,… винаги ще изтичат някъде услужливо“, но и такива, дето „разбиваха страховития впряг, изпокъсваха ремъците и потъваха в тъмните гори и пасбища на въображението“. Сега те клечат в януарския студ, потресени от загубата на грижовния Стопанин. Неизразимата. Защото Стопанинът, който умееше да ги събира така, че и най-незабележимата да получи нов смисъл и сияние от неочакваната съседка, вече го няма. Няма го магьосникът, дето умееше да ги кара да се трудят ден и нощ, да се молят и да градят, да извайват не какво да е, а народната душа.

Но пък доловените й черти, направените ескизи и рисунки са в неговите книги, и в душите на читателите. Нали суматохата, тенците, верблюдите, привързаният балон, врабчетата, свраките, Коца Герасков, коженият пъпеш, шипковият храст, словесните портрети на Григор Вачков и Методи Андонов са тук. И по всички страни на света.

Значи Йордан Радичков пак е тук, пак е с нас.