Марин Ботунски
Ранни дългове (42) (книга първа)

Диря в сърцата

Беше обедно време. Януарско и никакво. Беззимие. Уморени — игрословим. Предната вечер до късно се въртяхме тук, в студената маза на дом „Околчица“, после у дома се измъчвах над някакъв попукал се от собствения си патос ръкопис. Скулпторът Цветко Йорданов, също недоспал, но по-жизнен, искаше да съставя текст, който да се изчука на камък: защо във време, когато всички се възземат нагоре, ние слизаме надолу, към „корена“. За да разпалим огнището, викам му, защото където е нужен пламък, трябва да се разпали огън. Казвам го ей така, за разговора, не за камъка. Знаеш ли, че става — святкаха очите на скулптора. Знам, но което е за камък не трябва да „става“, а да е премислено така, че легне ли на камъка, да не можеш да го помръднеш от там.

Тръгнахме морни, с тайната мисъл, че след обяда ще скрадем час почивка… У дома разтворих вестника и тръпки преминаха по мен, вледениха ме. Внезапно… почина… Росен Босев. Не, не искам да вярвам, не можех да повярвам. Само преди месец и половина разговарях с него — исках му разказ за новата книжка на алманах „Околчица“. Изрази желание да дойде за седмица — две във Враца, да проверя има ли къде да се настани, хем ще напише разказа, хем „ще побъбрим за много неща“… Беше напрегнат от нечистоплътността на критическия налет към баща му, поета Асен Босев.

Осиротях с още един приятел. Българската литература — с още един талант.

Вземам от библиотеката първия му сборник „Напред през росата“. В предговора големият наш белетрист Йордан Радичков пише: „Разказите в неговата първа книга издават автор с отзивчива и деликатна душа, той съумява да премине през цветовете на живота, без да напраши ботушите си и без да стъпка цветята, а да извади от техните цветни чашки само нектара…“ По-нататък, като отбелязва, че Росен Босев е тръгнал уверено през росата и оставя ярки следи отподире си, Й. Радичков предупреждава: „Диря, оставена в росата, бързо избледнява… Човек много пъти трябва да премине по едно и също място, за да направи своя пътека и през целия си живот да тъпче по нея, за да не обрасте пътеката с трева…“

Забелязахме ли ние, другарите му, приятелите, забелязаха ли критиците и одумниците по пътя отзивчивата му, деликатна и ранима душа, и можехме ли, или поне опитахме ли да сдържим оная несретна сивота, толкова ненаситна да хвърля кал по росата, да тъпче цветята и да изпопраши с техния цветец ботушите си?

Росен Босев мъжествено, макар и раним, макар и болезнен, вървеше по своята диря в росата, проправяше своята пътека: с острите си, честни фейлетони във в. „Стършел“ (като кореспондент на вестника за Врачански окръг), с хумористичните разкази „Синьо — зелено“, със сборника „Небесен дом“, с пътеписа за Тюркмения „Пясъчен часовник“, с романа „Портрети на небесни тела“, с „Иронична проза“, с „Бъдни дюни“.

В 1984 г., преживял свой здравословен и служебен трус и току навлязъл в редакционната работа на алманах „Околчица“ (щат — „работник по Ботевия път“), позвънях на Росен Босев.

— В заседание е — отговори секретарката на издателството.

— Бихте ли попитали… кога да се обадя, притесняват ме редакционни срокове…?

— Ще опитам.

След малко чух весело задъхания му глас:

— Бай Марине, здравей. Ето и секретарката е тук, слушай: когато и да ме търсиш, с каквото и да съм зает, за Враца линията е открита…

След седмица получих разказа му „По пътя“ (отпечатан в книжката на алманаха от 1985 г.), в който по великолепен художествен начин оживява изоставената спирка на железния път. Що радост и що мъка са събрани в този разказ — като в един човешки живот. И колко въпроси, отправени към всички нас, към времето ни.

През 1986 г. пристигна в редакцията с гости на издателството. Дойдоха и официални лица от тогавашното Окръжно ръководство. По някое време Росен ми кимна да излезем. Запалихме по цигара и той с тъга изрече:

— Тежи ми, непривична ми е административната работа. Не съм устроен така — не мога да гледам човека в очите и да го лъжа.

Бюрократичните изяви го смразяваха.

Той имаше сърце за дълга и честно носеше трудностите и тежестите на отговорните постове. Но душата му жадуваше за волност, за свободна творческа изява.

Беше младежки деец, общественик, беше председател на Кабинета на младия писател, зам. главен редактор на „Литературен фронт“, а си остана естествен и близък. Както писаха колегите му от „Стършел“ — не титуляр, а избраник. Мъча се да си представя как би изглеждало лицето му, ако бе решил да се големее, да позира, да важничи. Не мога. Там, където има мисъл за човека, болка за човека — там не може да има поза.

В май 1987 година извършвахме организационно-подготвителна работа по изграждането на Дружеството на врачанските писатели. Свързах се и с Росен Босев. Няма да забравя думите му:

— В Ямбол имам много добри приятели, но ако не е разрешено да се членува в две дружества, естествено — ще членувам във Враца.

Той се държеше здраво за нашата земя, за родния край. Имаше много приятели в АЕЦ — Козлодуй и често се срещаше с тях.

В летописната книга на алманах „Околчица“ е написал: „Всеки има право и трябва да се гордее с родния си край. Но ако човек има щастието да е от Врачанския край, той е без проблеми за гордостта си.“

Росен Босев имаше особена чистота на духа. Водеше и читателите си към нея. Напред към росата — „в росата трябва да се вглеждаш“, напред към синия лазур на небесния дом. Вглеждай се в портретите на небесните тела, в тяхната и в своята чистота.

Той скочи в небесната бистрота, за да ни покаже от какво от себе си да се отърсим и какво от него да запазим.

Поклон и вечна ти незабрава, Росене!