Марин Ботунски
Ранни дългове (8) (книга първа)

Началният тласък. Стефан Цанев.

Бог да я прости, секретарката на Окръжния комитет на партията във Враца, Невена Гецковска, ме е питала:

— Кой ти е разрешавал да каниш Стефан Цанев в Клуба на дейците на културата?

— Попитайте този, който е подсказал въпроса: кого е трябвало да питам? Аз съм председател на Литературната група.

— Ти ли си им председател? — невярващо пита Гецковска.

— Засега съм аз.

— Ами тогава да те питам друго…

Раздавал съм на приятели много книги. Подарявал съм. Но са ми задигали неговите книги.

И на Александър Геров. На Константин Павлов. На Христо Фотев.

Той ми е надписал всичките си книги с един и същи автограф: „На Марин Ботунски — с обич“. През различните години. Защо — не знам.

Защо аз заобичах поезията на Стефан Цанев още от първата му стихосбирка — тогава също нямах отговор.

Истина е, че дългите години не помрачиха приятелството ни.

Поставяли сме във Врачанския театър негови пиеси. И в детския театър. Били сме заедно в АЕЦ — Козлодуй. Той написа стихове за строителите, аз — документална книга. Изпращал ми е стихове за в. „Отечествен зов“. Публикували сме го в алманах „Околчица“.

Той е „виновен“ за най-щастливите ми дни в Москва.

В лятото на 1965 година, ден преди отпътуването, срещнах Стефан Цанев. Бяхме излезли от някакво заведение и вървяхме по ул. „Стамболийски“: аз, Елена Коджебашева (която по-късно ще стане моя съпруга) и главния формировчик на завод „Изида“ — Елин Пелин Параскев Димитров. Черпили сме се, Елена ще ходи на кино с нейни приятели смолянци, ние с Параскев ще вечеряме в някой „народен“ ресторант.

— Ботунче, какво те носи в немилата се столица?

— Утре заминавам за Москва.

— И кога се връщаш?

— Догодина по това време.

— Ако ме изчакаш двадесет и пет — тридесет минути, ще донеса едно подаръче за приятел. Можеш ли да го вземеш?

— В куфара ми има една ушанка и две ризи. Място — колкото щеш.

След половин час Стефан Цанев донесе едно малко пакетче — за Евгений Евтушенко.

По някакъв начин то измени живота ми.