Марин Ботунски
Ранни дългове (9) (книга първа)

Ядрото

Живеем във Вишняки. Учебния корпус е на петдесет метра от жилищния. Столовата също. На юг, на около триста метра от жилището ни, е спортния комплекс.

Вечер стаите в учебния корпус са свободни — тук идвам да пиша.

В съседство е парка Кусково. Като извървим триста метра — и сме в друг свят. Голям дворец, около него — мраморни скулптурни фигури, езеро и изключителен по своята красота парк.

Излизаме често. От Вишняки се качваме на маршрутката — до спирка Кусково. От там електричката — до станция Комсомолская. И после — по избор: — на театър, в Третяковската галерия, в музей, в книжарниците на Петровка (тук продават събрани съчинения), на Червения площад, в ГУМ (универсалният им магазин), разхождаме се по Москва река.

 

 

Естествено, първото излизане е до Кремъл. Последният ден на август е, чудесен, тих и бистър ден. Най-напред застанах до мястото в кремльовската стена, където е прахът на Максим Горки. От ученическите години харесвах първия му печатан разказ „Макар Чудра“. И не само него.

Москва не може да се разкаже. Връщам думите на Лермонтов: „Който никога не се е качвал на върха на «Иван Велики», на когото никога не се е случвало да обхване с един поглед цялата ни древна столица от край до край, който веднъж не се е любувал на тази величествена, почти необятна панорама, той няма понятие за Москва“.

Не този път, ала имах щастието след няколко месеца да изкача тясната стълба, стъпките ми отекваха дълго по каменните стъпала на виещата се спирала, ала когато се изкачих на върха, неизказна красота и величие се откриха пред погледа. Пред мен бе Москва на старинните паметници, църкви и катедрали, чиито златни куполи светеха в студената синева на деня, ала и нова Москва — заразяваща с изкуство и мащабност. Кнут Хамсун, в книгата си „В приказната страна“, пише: „Никога не съм си представял, че на земята може да съществува подобен град: всичко наоколо пъстрее от червени и позлатени кубета и игловидни върхари. През тази златна маса, съединена с ярък небесносин цвят, бледнее всичко, за което аз, когато и да било, съм мечтал“.

Разбира се, оная стара Москва я няма. Но и у мен бледнееше всичко, за което когато и да било съм мечтал.

 

 

… Почти незабележимо, с мъглата, дъждовните дни, вятъра и сухия студ дойде ред и на бялата зима. Боже мой, какво чудо е руската зима. Като приключат занятията и стихнат споровете — излизам навън. Белотата и тихия шепот на брезите в Кусково ме привличат. Вятърът свисти в ушите, леко се вдига бял снежен облак, звънват весели звънчета. Приближават, изравняват се с мен и отминават с вихъра…

В такава вечер казвам на Елена:

— Аз съм неоправен човек, а поех ангажимент. Месец и половина мина — къде и как ще намеря Евгений Евтушенко?

На другия ден преподавателката ни по руски език Вера Алексеева, чиито очи непрестанно се смеят, ме попита:

— Нещо спешно ли е това с Евгений Евтушенко?

— Не, подарък от приятел. От българския поет Стефан Цанев.

И толкова.

В четвъртък преди обяд, в края на часа, Вера Алексеева ми казва:

— В пет следобяда да си готов. Ще те водя да си връчиш подаръка.

В уреченото време излизам пред Учебния корпус. Пред червен „Москвич“ виждам Вера Алексеева и Елена да се смеят заговорнически.

На улица „Горки“, може би най-богата на паметници, обелиски, обществени сгради, редакции и издателства улица, спираме. Вера Алексеева влиза в някакъв вход, после се показва с млада, красива жена, ръкомахат, обясняват си нещо, тръгват към нас.

— Да ви представя: Белла Ахмадулина, талантлива руска поетеса. Марин Ботунски, белетрист, българин… — обръща се към мен — Белла Ахмадулина ще те заведе при Евтушенко…

Тук Вера се извини, че човекът с колата закъснява заради нея, качи се в „Москвича“ и ни остави сами.

— Много се радвам. От днес сте наш приятел… Женя пак се е запилял някъде, но ще дойде…

Белла Ахмадулина ме хваща под ръка:

— Да вървим, да вървим… Минаваме на ти… Не ти ли е хладно — заглежда се в лекото ми облекло. — Човече, очите ти издават всичко, нищичко не крият… Те сега казват, че обичаш човека, към когото отиваш, или човека, който те изпраща, повече от себе си. (Нищичко не казах, но и сега, толкова години от този случай, се упреквам и уважавам за едно и също — обичам хората до мен, и тези, с които вървя в един път, повече от себе си.)… Имам навик да вървя — продължаваше Белла Ахмадулина — и да се вглеждам в лицата на хората. От лицата пък най-много говорят очите… Обичам книгите, но те не са достатъчни. И очите, в които можеш да погледнеш — не са много. Мисля, че и в моите очи може да се гледа, че гледащият може да се види в тях. Искам да живея така, е и да пиша така, че да смея да си вдигна очите към хората.

Като стигнахме кафене „Юност“ бързо се вмъкнахме в топлото предверие, после потънахме в приятната топлинка, поръчахме си и коняк за „стопляне отвътре“. Миловидното лице на Белла порозовя, разхубави се. Бях толкова „не на себе си“, не мога да повторя казаното на тази първа среща, но усещах как думите й се прецеждаха не толкова в присвитите искрящи очи, колкото в неприкривана дружелюбност и радост.

Разпитва ме от кой град съм, имам ли родители, над какво точно работя. Лицето й грее, очите, светещи трънки, са игриви, но когато мисълта се напрегне — те се вдълбочават, нослето — леко вирнато нагоре, брадичката — малка и красива…

И за да е пълно щастието ми от този ден в някакъв момент Белла Ахмадулина се изправи, подаде ми ръка и ме поведе към маса в отсрещния ъгъл, където седеше сам възрастен човек.

— Ще те представя на Константин Симонов.

Изтръпнах от радост и неудобство. Срещу ми беше човекът, в чиито книги съм се връщал не един път, авторът на всеизвестното стихотворение „Жди меня“. Той не само ни прие на масата си, но и ни приласка така, че се почувствах като трети от заговорниците за красота. Белла разказваше, че е неудобно, но Женя всеки момент ще „влети“, че сега ние четем не „жди меня“, а „жди Женя“, но работата не е военна, а красива, приятелска…

Неусетно тръгна дума (колко му трябва на руснака) за войната. И като ме гледаше топло, но изпитателно, Симонов изрече:

— Войната — това е уродството на света. Мирът е здравословното му състояние.

Белла Ахмадулина отиде пак до телефона, а той притвори очи и тихо продължи — как са мечтаели за една нощ без грохота на оръдията, свистенето на мините и воя на куршумите, каква мечта за войника е било да преспи, макар и една нощ, в бели чаршафи… Но хората са късопаметни, забравят за какво са дошли на света, за какво раждат деца, за какво садят овошки и цветя, за какво са изгревите, и слънцето и звездите за какво са…

И тъкмо ни бяха донесли поръчаните чашки с коняк и водка, от входните врати направо полетя към нас, широко усмихнат и широко разперил ръце Евгений Евтушенко. Бях го виждал на снимки само, но не можех да го сгреша.

И се започна тя…

Той не може да се задържи нито на една тема, нито на едно място.

В някое време каза:

— Правим програма… и ти, ако искаш я следваш и обогатяваш. Учебниците ще си ги прочетеш и в България. А тук трябва да видиш, да се срещнеш, да се огледаш и да прецениш. Първо — местата на хората на големия дух — Пушкин, Лермонтов, Гогол, Толстой, Достоевски, Чехов, Горки, Есенин, Маяковски, Борис Леонидович (Пастернак), Шолохов. Художниците, храмовете, големите строежи… Белла ще помага.

 

 

Белла Ахмадулина е родена в Москва, завършила е Литературния институт „Максим Горки“. Стихове печата от осемнадесетгодишна. Имаше (тогава, 1965 година) издадени две книги: „Струна“ (1960) и „Моето родословие“ (1964). Упорит и талантлив преводач.

 

 

Въздухът на Москва, на Русия, е наситен, не — упоен е от техните имена, от стиховете им. Четат ги в електричката и в метрото, в къщи и на работа. Залите, в които четат, са претъпкани. Изпълват се площади, стадиони — искат да ги чуят, да ги видят, да ги докоснат. Те са Евгений Евтушенко, Белла Ахмадулина, Андрей Вознесенски, Роберт Рождественски.

Андрей Вознесенски има такъв стих: „Нас мало. Нас может быть четверо…“ Но в стиха е назовано само неговото име. И сякаш вратата е отворена — всеки може да се смята за член, или за кандидат — член в тази четворка…

Към тях се присъединява в един момент малко по-възрастният Булат Окуджава.

Ядрото на младата поезия е скрепено от искрено приятелство, дружба и чистота, от неотстъпно търсене — на истината, на нови форми, на нов изказ.

Към това ядро ще се приближават и отдалечават Борис Слуцки, Юна Мориц, Висоцки…

Тяхната главна сцена бяха Политехниката, площад „Маяковски“, стадион „Лужники“.

Но в същото време в Москва израстваха и Владимир Соколов, Александър Кушнер, Олег Чухонцев… Много по-късно Владимир Соколов ще напише стихотворението „Не, Христо Ботев — той не е музей…“ и то, в превод на Николай Кънчев, ще намери място в съставената от мен антология „И певци песни за него пеят“.

 

 

На няколко пъти посещавах Руския музей. Бях, ако може така да се каже, един двадесет и пет годишен, пленен, омагьосан и „шашардисан“ от видяното човек.

По-късно ще прочета с удоволствие книгата на Владимир Солоухин „Руския музей. Черните дъски“. Солоухин пише: „Да вземем иконите «Света Тройца» на Андрей Рубльов и Симеон Ушаков. По-точно един детайл от нея — наредбата на масата, около която сядат трите ангела. При Андрей Рубльов на масата има една чаша за тримата. Тя е център на стройната композиция, върха на хармонията — единение, неразделно единство.

При Симеон Ушаков на масата има чаши, потир, блюда и т.н. Изразителността е намалена, повишена е правдоподобността.

Но е загубило изкуството.

Въпросът е към какво да се върви в изкуството — дали към концентрираща и вълнуваща изразителност, или към занимателно правдоподобие.“

Книгата четох вече в България. Много по-късно. А тук ме споходиха същите размисли… Моите разкази и миниатюри бяха критикувани в началото заради концентрираността. Казвали са ми: от тази парабола може да стане разказ, от тази миниатюра може да стане дълъг разказ, от тази — новела. Възхваляваше се безразборното, дребнозанимателно правдоподобие.

От онези младежки години имам високопарна записка в един бележник: „Нищо… Ще изтърпим този ХХ век. Нужно е много мъжество, за да се понесе терора на средата“!

Така се „изтърпява“ то…

Така се понася „терора на средата!“

 

 

С най-голяма обич Евгений Евтушенко говореше за Владимир Башев.

Башев е първият човек, който превежда Евтушенко у нас. В списание „Пламък“ излизат цикъл стихове — това е и първият превод на Евтушенко на чужд език.

През 1965 година бе издадено и самостоятелно томче (в поредицата „Съветски поети“ на издателство „Народна култура“ — София, която е под редакцията на Христо Радевски) — „Евгений Евтушенко — избрани стихотворения“. Подбор и превод: Владимир Башев. Книгата (тираж 5090) се „разграби“ за дни от читателите. В предговора Владимир Башев пишеше: „Евтушенко е ярко дарование на младата съветска поезия. Той притежава оригинален лиричен талант, неспокоен, напорист и силно емоционален. Стиховете му са полемични, свободно композирани, наситени с пъстри разговорни фигури…“

Няколко месеца делят излизането на книгата от срещата ни. Евтушенко още не се е нарадвал на мъничкото, добре оформено и с твърда подвързия томче. И от това томче, без да познаваш останалите творби на поета, се разбира — творецът отхвърля не само култа към личността, но и всяко насилие и несвобода. В „Рицари на инерцията“ той пише:

Останаха си прежни като вещи.

Не може никой да ги разплете.

Те свалят само шлемовете вехти,

ала отвътре си остават те.

Те — новото да схванат не успели,

не пожелали да го разберат,

с доспехите на бившите успехи

все още дръзко искат да дрънчат.

Аз виждам колко трудно им е вече,

как те слабеят и как слабостта

огъва ескадрона си обречен

пред праведния щурм на смелостта.

Конете им стареят — одръгляха,

и маниерът — друг е вече той!

И никак не върви, щом се смълчаха,

щом се боят от честния двубой.

Не знам защо, но мен не ме вълнуваха толкова антикултовските стихове на Евтушенко. И от преведеното от Владимир Башев най-много харесвах, преписал си го бях в личното тефтерче, знаех и наизуст — стихотворението „Съвършенство“:

Вятър духа прозрачно, студено.

Елхов мирис ме лъхва в лице.

Трепва птицата освободено

над завършеното яйце.

 

Тя с девическа непорочност,

пак изпълни извечния дял —

съвършенство на беличка облост

върху сламен пиедестал.

 

А над пътища в тиня стаени,

над безцветните къщни стрехи

съвършенство на област червена

в бавен изгрев се възцари.

 

И лесът задимя безтелесно,

цял пронизан от светлина,

озареният лес — съвършенство

като дъх на самата земя.

 

Не е форма, крещяща от модност,

или дялкана с чуждо длето —

съвършенството е природност,

топъл дъх от земята е то.

 

Не хленчи, че изкуството твое

в същността си е свят отразен

и сравнено с природата, то е

и сковано, и бедно съвсем.

 

По-добре отърви се от грима

сам на себе си се покори

и във творчество неповторимо

най-естествено се повтори.

 

Тъй човекът — природно творение —

в хладен кладенец вперил очи,

вади своето повторение

из потънали в лед глъбини.

Погледвал е и накриво, когато са му казвани такива предпочитания.

Бях „неприспособяем“, пък и на двадесет и пет години… Колко ти е, след няколко питиета, да кажеш, че и големия поет не винаги има точна преценка за нещата си…

Погледвал е…

 

 

При друг случай, изведнъж:

— Стефан Цанев е по-талантлив от мен.

После:

— Имам такива стихове:

… аз знам, че някъде едно момче живее

и ще постигне повече от мен.

Всеки може да бъде това момче. Защо да не си ти!

 

 

Казвал е, в добро разположение на духа:

— Не се привързвай само към един автор. Аз съм се учил от Пушкин, от Лермонтов. По-малко, но все пак съм се учил от Тютчев и Баратински. Повече, много — от Вяземски, Алексей Толстой, Сологуб, Маяковски, Ахматова, Пастернак, Багрицки, Тихонов, Михаил Светлов, Антоколски, Константин Симонов… Много са хората, от които съм се учил… Ето, как ти звучи, аз се уча и от тези, с които вървим заедно — Булат Окуджава, Ахмадулина, Вознесенски, Рождественски… Да, няма да пропусна Владимир Соколов — млад, но учител на младостта ми…

А вие, в България, имате много големи поети, много големи…

Споменавал е, в различни случаи, имената на Александър Геров, на Георги Джагаров, Владимир Башев, Константин Павлов, Стефан Цанев, Любомир Левчев…

 

 

Пийнали сме, часът е 1:30. Метрото не работи. Белла Ахмадулина ме води нанякъде. Влизаме в жилищна кооперация, изкачваме стълби. В широко таванско помещение, като да е ателие на архитект, довършваме подетия разговор. Много сме близо един до друг.

— Имаш ли нужда от насърчение, от утеха, от човешка дума? Защото аз имам… Нямам страх от нищо. Но един, достатъчно сериозен, се таи у мен: да не сгреша пред Пушкин.

Отпивам от чашата, и тихо казвам:

И Пушкин мило те следи,

догаря свещ и нощ отново.

И нежен вкус на родно слово

тъй често устните хлади.

Гледам тези леко уморени, но светещи очи, и изричам кой знае от къде зародилата се мисъл:

— Белла, ти много приличаш на това, което пишеш… Стих и съвест… Твоето е — една изгаряща от светлостта си съвест!…

Тя ме прегръща:

— Неделими са, драги мой, словесност и съвест!…