Марин Ботунски
Ранни дългове (27) (книга първа)

Сълза за Цонка

Не само от лудия февруарски скреж, от разбеснелите се вихри и коси ветрове, е студено в моята стая. В такъв ден остро прозвъня телефонът и в пукота на слушалката се провря зловещата новина, че я няма вече между живите поетесата Цонка Илиева.

Много студ се насъбра в последните години в моята стая. Запрелиствах стари ръкописи и вестници, погледът задълго се задържа на броя на в. „Отечествен зов“ от 23 май 1979 година. От малката снимка ме гледат тъжните и дълбоки езерца на Цонка, гледат ме и нещо ме питат, а аз стоя стихнал и безмълвен във февруарския студ. Какво и на кого да го кажа? Къде да изпратя посланието си?… И още по-студено става. Студът, от който никога не съм треперел, гложде очите ми, врязва се в гърдите, и аз съм само един много уморен човек, който кой знае защо си спомня думите на Йордан Радичков, казани във влажна врачанска привечер след непредпазлива реплика на приятели:

— Има една руска песен, в която се казва: Ходи ми се не знам къде, прави ми се не знам какво…

Под снимката на Цонка, със слънце в косата и тъга в погледа, се редят думите на стихотворението „Монолог“:

Аз зла съм.

Зла.

Но взрете се в очите ми.

Тъй много мъртви чакат ме по здрач.

Те всяка нощ от братските могили

сечат във чувствата ми всеки плач.

И изповядала се в своята искрена преданост, лесно наранимата душа и мисъл на поетесата се самозаклева:

Изправяй се —

по-твърда от скалите,

по-вярна и родилна от борба.

Целувай, мри,

задъхана от истини.

Обичай като слънцето —

без пристан.

Глава чупи, ала за връх да бъде —

нали затуй сме легнали в пръстта?

 

Аз зла съм.

Знам.

Но взрете се в очите ми —

там съдник ви е само любовта:

онази страшната,

несподелена,

едничка проверена

от смъртта.

Онази страшната, несподелената… И вече проверена… Толкова неочаквано, толкова болезнено рано проверена…

Връщам се във времето назад. Когато от Елисейна прелитаха във Враца първите стихове на непознатата инженерка. Стиховете й носеха и плахостта на началото, ала и една дълбока обич към света и човека, една задъхана топлота и добре осмислена човешка категоричност. Аз не я познавах тогава. Поетът Георги Бончев я откри и представи на читателите на вестник „Отечествен зов“. С времето гласът на Цонка Илиева ставаше по-ясен и по-художествен и тя лека — полека избистряше своя поглед към света.

„Слънчевата“, „златокосата“ поетеса слезе в нашия град, работи известно време в редакцията на окръжния вестник. Острите й публицистични материали намираха жив отклик в сърцата на хилядите читатели. Взривният й нрав, откровеността, прямотата й бяха заразителни. Можеше да снеме от машината току-що изписаната страница с репортаж за броя и веднага да постави чист лист и да зареди стихове на него. Защото тя никога не „измисляше“, не „пишеше“ стиховете си. Носеше дълго в себе си замисъла, зрееше той в горещите й дни и луди нощи, и в един миг се изясняваха огнените връзки на думите, на художествените образи. Тогава Цонка Илиева вдигаше телефона и се обаждаше на неколцина приятели, на които вярваше и които й вярваха, и рецитираше новороденото стихотворение.

Аз ще се полутам,

налудея.

Жива съм.

И с обич ще живея.

Няма да забравя — беше излетял първия българин в Космоса, още очаквахме с тревога радиосъобщенията, а Цонка Илиева върху цигарена кутия пишеше стихове. По-късно, когато Георги Иванов гостува на Враца, на хилядния митинг на площад „Христо Ботев“, тя с любов рецитира посвещението си на българския космонавт. Беше хем радостна и щастлива, хем напрегнато съсредоточена.

Имаше и луди дни и вечери, с тревога се вглеждахме в тая й болезнена обремененост, търсехме — кой другарски и внимателно, кой началнически, кой островато — път за помощ. И още ненамерили го, още докато го търсехме, тя ни се надсмиваше в стих:

Аз ще се полутам,

налудея…

Нося обич.

Дълго ще живея!

Търсехме път, а може би сме вървяли в обратна посока. Колко години стихосбирката й лежа, непрочетена, в издателските чекмеджета! И колко много тежки, а колко малко добри думи са й казани… А тя заслужаваше тъкмо обратното. Все се заглеждахме в чашката й с кафе, в която тя доливаше и коняк. И с право се плашехме. Ала не забелязвахме ние, че в чашката с кафето и коняка е и отровата на тежката и лукава дума, и незачитането, и толкова неестествено трудното възлизане по българския литературен небосклон.

В папките с писма едно листче се вейна в тъжна привечер, писано на половинка кариран лист:

„Мой скъпи Марине!

Прибирам се при родителите си.

За 10 дни ми пусни, моля те, отпуска от годишната полагаема.

Няма да се върна, по-точно не мога!

Не защото съм слаба!

Родих се на юг.

И там ще умра.

Оставам твоя приятелка:

(подпис)“

Тогава се върна. Но после…

Тя беше искрена и чиста. Беше ясна. Не бягаше от трудните въпроси. Обичаше да навлиза в мрачните дебри и излизаше винаги по най-вярната пътека. Болееше за всеки човек. И много… Най-малко болееше за себе си.

Имаше огнена българска кръв. Привличаха я сините очи на Апостола. В единственото си стихотворение, отпечатано в алманах „Околчица“, тя караше „небето — камбана“ да удари:

Сто пъти за тебе, горо,

майчице хайдушка.

И за първата ти свята

и последна пушка.

 

Сто пъти — за поп Матея,

бойното клепало.

И за оня, синеокия,

бесило изгряло.

 

Сто пъти — за тази тежка

дума в април пряма.

И за оня вечен огън:

„Сам съм. Други няма.“

 

Сто пъти — за двайсет песни,

двеста глави луди

в дните ни, с които Вола

сабя — съвест буди…

Сто пъти, в тия студени февруарски дни, Цонке, камбаните на нашата съвест и човешка скръб удрят за теб.