Марин Ботунски
Ранни дългове (46) (книга първа)

Из „Дневник, 1990 г.“

В каквото и време да живее — в размирно или спокойно, в дни на промяна или на застой, на тихо щастие или на тревожно разпятие, човекът винаги ще търси и ще създава красота.

Големият поет Александър Блок писа: „Лириката не дава на хората нищо. Но хората пристъпват и вземат. Така било е и ще бъде. В просторните поля руските селяни орат земята с плуга и пеят една велика песен: «Пътуващи търговци» на Некрасов. Над извивките на руска река работниците, които подновяват старата църква с мъшасал ходник, пеят «Слънце грейва и захожда» на Горки…“

Щом прекрачат училищния праг, с обкичените с цветя портрети на светите братя Кирил и Методий, българските деца запяват „Аз съм българче“ и „Отечество любезно“ на Иван Вазов, „Хубава си татковино“ на Петко Славейков. По-възрастните — „Къде си вярна ти любов народна“ на Добри Чинтулов, а в мрачните нощи на робството „Тоз, който падне в бой за свобода“ на Христо Ботев.

Александър Блок е дълбок поет, но в ранната младост много се чудех защо е казал, че лириката не дава нищо на хората. А те… „пристъпват и вземат“. Трябваше време и опит, за да разбера тази велика свенливост на лирика, пренесена и върху лириката — той наистина не дава, той поставя на сергията един великолепен продукт, и който иска — пристъпва и взема. Какво взема: глътка вода, прозрение, надежда, упование, за да продължи в трудния път на живота, да отвори очи и да съзре красотата.