Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 2 гласа)

Информация

Форматиране и корекция
Alegria (2009)

Електронното копие е пратено от издателя.

 

Издание:

Марин Ботунски. Ранни дългове. Художествена публицистика

Редактор: Надя Попова

Техническо оформление: Стоян Стоянов

Издателска къща „Будилник“, Враца, 2003

История

  1. — Добавяне

Живкосотировите „Усмивки за всеки ден“

„Преди сребърните камбанки на кокичето да заронят дъхави капчици светлина. Преди да разтвори резедави шепи Кукурякът. Преди да лумнат пламъчетата на Минзухарите. Преди да отвори очи Синчецът. Преди Пчеличките да се сейнат като литнали капчици мед. Преди…

 

 

В самото начало на Пролетта, съвсем в самото начало, на припеците край плетищата и дръвниците в Криводол, зааленяват Бабините ушенца.

Ласкавата им червенина радва и очи, и душа. Като искри от бъдещия буен огън на Пролетта са те. И наистина са искри. Защото от тях в душата на всяко дете лумва огъня на Радостта — идва Пролетта — време за разходки, за игри навън.

Най-много се радваше на Бабините ушенца едно Момченце.

Всеки ден ходеше да ги гледа.

На третия ден Бабините ушенца изчезнаха. Колкото и да се взираше Момченцето, никъде не можеше да ги види.

Стана му тъжно. Толкова тъжно, че ако беше Момиче, щеше да заплаче.

Пролетта видя колко е тъжно Момченцето.

И направи едно вълшебство.

Пролетно вълшебство.

Накара Бабините ушенца да оживеят.

И Момченцето видя как из под почернелите, набъбнали от влагата клечки, започнаха да се показват мънички, пъргави Бабини ушенца. Такива — алени, с черни точици.

За да зарадва Момченцето от Криводол, Пролетта превърна Бабините ушенца в малки бързоноги калинки.“

С такова красиво видение може да се връща в родния край само паметта на Живко Сотиров.

 

 

На 15 май 2003 година получих едно писъмце, писано на 12 май, в което Живко Сотиров пише:

„Маринко ми,

На 22 май т.г. в гр. Криводол, зала 1, ще има среща с книгите «65 петолъчки» и «Последният ден на вълшебствата» от Живко Сотиров. На нея авторът да бъде представен от Марин Ботунски! — предлага авторът. А ти ще ли си съгласен? Ако си — моля те обади се на брат ми или на Боян — в читалището в Криводол…“

В този час (14 часа) започва заседание на Общинския съвет — Враца, на която съм вносител на материал. Но отидох в Криводол. Приблизителен беше и случая с книгата „Усмивки за всеки ден“, чиято премиера се състоя в Окръжна библиотека — Враца. Бяха изминали 24 дни от смъртта на Елена, бях се отказал от себе си и не участвах два дни преди това в представянето на книжка 1–2 на списание „Пламък“. Но нямах право да се откажа и да не бъда с Живко Сотиров.

Защото е автобиографично, автобиографично е записаното на ден 22-ри от „Усмивки за всеки ден“: „ОПАСЕН ЧОВЕК. В ПАЗВАТА СИ КРИЕ СЪРЦЕ!“

 

 

Повече от тридесет години вървим заедно с Живко. Ние можем да се виждаме и веднъж на годината — и пак постоянно да сме един с друг.

… Ето, дори да затворя очи, аз виждам как той идва във Враца, сяда в Клуба на дейците на културата и изпива девет коли и съответните кафета. И нищо че казва „Хем ми «разплакват живота», хем искат да ги разсмивам“, той е донесъл я от Криводол, я от Варна, я от чуждите пристанища пълната си чанта с остроумици и смешки и около него, и в самия него, се разнася смях — над себе си, над нищото около нас, над големства и празни тъпани, над важничещи самовлюбени бедняци на мисълта…

В един труден момент от живота си попребиваваше у нас — там още има един кухненски диван, който се нарича Живко Сотиров. Елена и децата ми го обичаха — той беше един от нас. И е. И както си носеше в огромната душа големите си лични проблеми, така сутринта имаше весела дума за децата, виц за закуска, „усмивки“ за през целия ден. Скокливата му мисъл не те оставя — тя броди из всички затънтени ъгълчета и събира я мъдрост, я ведър смях, я пресолени истини. С Живко Сотиров винаги е интересно. Само едно е страшно — да издържиш на свирките му. Той става сутрин, харесал си е една мелодия — и я засвирва с уста. И я свири през целия ден — някой прекалено сериозни и непознаващи го хора могат да откачат…

После ще отскочи до Дуци (така казва на брат си Крум Сотиров) и когато се върне — нова чанта е напълнена с остроумици. И щом си замине за Варна, хем я обича, а все го боли за Враца.

Ще зачета нещо от стари писма: 3 юни, 1969:

„Скъпи Марине, мили Дуци,

Вие сигурно сте се изплашили от дебелия плик и може би сте подали молби за отпуск — за да можете да прочетете такова дебело писмо. Но както вече сте видели — това не е безкрайно дебело писмо, защото такива писма пишат само старите вдовици и героите на Цвайг и Радослав Тричков (виж неговите научно фантастични романи за живота на обратната страна на Луната).

Да знаете само как ми се ходи към нашия край — да отидем за риба и да се върнем с фазан или поне сврака. Да си седнем и да си приказваме, да си приказваме и когато си мълчим.

Тук времето е идиотско — ту вали, ту е страшна горещина. Само едно е, което е винаги — че морето щом ме види, почва да се вълнува.“

На 14 август 1969 г., пак до двамата, пише: „Обещавам вече за нищо да не ви моля. Но много ви моля — обадете ми се… Знаете ли какво е повече от месец да чакаш вест от близки хора и нищо да не получиш.

А и право да си кажа — вече така ми се ходи към нашия край, че изглежда няма да удържа и сам ще хукна към Враца. Но не знам дали ще ви намеря — защото и вас ви гонят задачите както ветрищата перо из локва.“

На 23 юни 1970 година в писмо до мен и съпругата ми Елена, пише: „Ние сме си добре — аз съм още без работа и деяна на обещания, Мария една седмица ходи на работа, две седмици гледа Искраната — Писаната…

Но вие не сте арменски попове на обществени начала, та да ви се оплакваме до безкрайност.“

Сатиричният дар на Живко Сотиров най-напред се прояви в списването на студентския вестник „Трън“. Известно е още, че Живко е сред ония български творци, които създадоха най-интересното, юридически несъществуващо литературно лице — веселият и жилещ, а според много познавачи и гениален, Трендафил Акациев. Особено е паметна оная някогашна поредица във в. „Стършел“, излизаща под собствената му рубрика „Шарена престилка“ и донесла на автора както признанието на читателите и майсторите в сатиричния жанр, така и сериозни главоболия от страна на тези, които видяха себе си между редовете на живкосотировите острилки.

После, както се случваше нерядко у нас, авторът, попрекършен от критиката, се насочи към детската литература и издаде прекрасни книги за деца и юноши: „Преди изгрева“ (1966г.), „Тетрадка в хралупата“ (1970), „Приятел, с когото да си помълчиш“, „Писалка Пеликан“ (1975 г.), „Ванчо от Рударе“ (1985). Автор е и на художествената дневникова книга „Ако си имаш кораб“ (1987 г.)

Той имаше щастието да е ученик и любимец на такива творци като Атанас Далчев и Александър Муратов. Това „щастие“ само по себе си говори много и донякъде оправдава „престрояването“ на Живко в детската литература.

Аз имам в книгата си с параболи такъв къс: „В парка до стадиона откъснахме три стръка хубаво лилаво цвете. Боже, колко е красиво във вазата! А ние знаем (може би и то знае), че само месец още му бе необходим, за да се «развие» като най-обикновено тръне.

Така у нас имаше години, в които побързаха да откъснат хумористите и да ги направят детски автори, критици, литературни вехтошари, киносценаристи. Защото ако ги оставеха «да се развият», с времето щяха да станат сатирици.“

Но Живко Сотиров, чест му, нито за ден не изневери на изначалния си сатиричен талант, бавно и с усърдие събираше (а и печаташе във врачанския вестник „Отечествен зов“) своите оригинални хрумвания, част от които вървяха сред народа без да носят името на своя автор… Тези, дето сега се пишат по-попове от папата, и говорят как нищо не им позволявали да кажат, нека знаят, че Живко Сотиров почти във всеки брой напомняше за неща като в тази „Приказка за гвоздей“:

„Той беше един много тъп гвоздей.

Но го наложиха отгоре.

После, като го разбраха — започнаха да го бият. Тъй го биха, че той сега стои непоклатимо.“

„Здравей, пише ми Живко на 14 октомври 1975 г.

Не цъкай, не обръщай листа — да се чудиш аз ли съм, как съм се сетил. Аз съм. Жив и здрав съм. И малко нещо човек (жена ми най-после тръгна на рейс — с кораб «Велико Търново» — за два месеца) Ама недей поменува на брат ми, че току виж — майка долетела. Нека си почине женицата. Ние сме и тримата — бомба… (тук след като обявява излизането на книжката си «Приятел с когото да си помълчиш», продължава). А иначе какво да ти реча — мааме. Диверсията трепере от назе и от ладовината. А у дом — не е за разправяне — като че ли два тайфуна и три урагана са минали и всичко са увършале. Заран тръгват на детска градина, нийната си, отремонтирана. Вечер ем сакат приказка за лека нощ, ем не сакат лампа да нги свети. И я чукам плешива глава — мъча се да ги мисля — е така, кво дойде у глава. Ако ми хареса — като заспят — ставам да го щракам на машинката.

… А що «Септември Краводер» е паднал така лошо от «Околчица» (Ангел Петрова Моравица)?? Четох у «Зов» и си представях Ангел къ върви като шушлинка по шушон.

Вие как сте у дом. Какво питам — знам първокласничка какво е. Лена и сина ти сигур само на пръсти одат — да не пречат. (Барабански дип неще, нали?)

Много, много поздрави на всички тех и на лелята. А ако взема да изреждам другите, дека ме поменуват при сека кока-кола — лист нема да стигне“.

Пише Живко полусериозно, на шега, като знае, че човека отсреща се нуждае от тази негова човешка „разредка“, за да може да понесе своите си тегоби. И се присмива и над себе си, ала дълбоко някъде все търси същността си — своята и на човека. Това толкова велико и толкова неясно „обществено животно“. Тъкмо е писал за излязлата си книжка, изпратил е откъс от нея за вестника, а пише парабола, точно обратна на действията си: „Зърното мълчи. Сламата шуми.“

Праща ми картичка:

„Ето ме най-после в Одеса.

Вие какво, маате по задачите. И я маам!

Хубаво е — Одеса се нуждае от градски вид, придаван от криводолчани.“

А междувременно, някъде между двете коли или кафета, ще вземе писалката и ще нанесе на тефтерчето: „Вече не ме плаши Оня свят. Знам, че не е по-страшен от Тоя“.

Той и телеграма изпрати в Криводол, когато се получи указа на тогавашния Държавен съвет, че Криводол става град. И в нея пишеше, че праща „три вагона бомбета“ за новите граждани.

Там, в родният му Криводол го обичат. Знам с каква загриженост, с какво бащинско чувство говореше за него Димитър Диков, председател на читалището и дългогодишен учител и директор. Какво топло отношение имаше поета Траян Първанов. Как го имаха за своя „емблема“ хората от популярния през миналите години не само в Криводол и не само във врачанско Естрадно-сатиричен състав. И тези, които възсъздаваха толкова оригиналния, и смея да кажа с чисто криводолска марка Песипонеделник.

Живко Сотиров създава хумор ежедневно. Чете нещо във вестника, или слуша постоянната политическа говорилня, а на листчето изписва:

„Едни дрънкат оръжие.

Други дрънкат пари.

Трети дрънкат вериги.

Аз — само дрънкам.“

И както си дрънка, талантливият син на Криводол много късно стана член на Съюза на българските писатели, независимо, че съставът на последния се пълнеше и от бездарни и „средно талантливи“ хора. Неговите „шарени“ мисли, приказки и притчи, неговите „усмивки“ също имат „заслуга“ за късното му признание.

Живко Сотиров знаеше, че един Съюз не може да те направи талантлив, както и не може да ти отнеме таланта.

Неговата книга „Усмивки за всеки ден“ е може би първата книга за XXI век. Тя бе чудесен новогодишен подарък и за българските читатели.

Нали знаете, че бащиното име на Живко е Тодоров — както обичаше да казва в годините до 1989-та — Тодор Живков, но наопаки. Та сега и аз да се възползвам — Живковата книга е събирана през годините мъдрост. Събирана с много любов и поднесена като календар — за всеки ден от годината. Той не се страхуваше от „усмивките“ си през тоталитарното време, не се страхува и сега. Щото е скорошна например тази: „И новите «барабанчици» на епохата се оказаха тъпанари“. И тъжното:

„Боже, пази България.

Българио, пази боже!“

 

 

Книгата „65 петолъчки“ получих през октомври 2002 г. Заедно със следните редове:

„Маринко ми,

Както беше рекъл Живко Сотиров от Криводол: «Щуравите живеят дълго и дочакват какво ли не — даже книгите на живота си да видят, преди да склопят очи.» Та така и тия 65 петолъчки за 65 годишнините ни — моята лани, на Братлето — тая есен — нали и петолъчките се броят наесен.“

„65 петолъчки“ (след „Усмивки за всеки ден“, излязла през 2001 година) е ново доказателство за яркия сатиричен талант на Живко Сотиров.

Какво има на върховете на тези „изострени“ петолъчки, които авторът сам определя като „Хуморът е росата за душата, сатирата — сланата“? Има сърцето и вечният оптимизъм на Живко Сотиров, които могат от всичко в този свят да изведат сълза за утеха и спасителна усмивка. И да ни преповтарят вечния урок — че безизходна е само глупостта, а за прозорливият винаги и от всичко има изход.

Ето на първия връх на петолъчката:

„Ние им махаме — да се махат,

Те си мислят, че ги приветстваме.“

На втория връх на петолъчката: „И обувка да си, без «връзки» си за никъде“.

Трети връх: „Как да те помоля «Мръдни си пръста за мен!», като пръстът ти е на спусъка?“

Четвърти връх: „Постлаха пътя му с рози! Пък той бос, бос, бос…“

Пети връх:

„Не иска да е «първа цигулка».

Не иска да е «барабанчик на епохата».

Отказва да «бие тъпана».

Стига му само «да обира парсата».“

И преди тези, дето искаха да премахват петолъчките като символ, без да разбират действителния им символ, Живко подхваща върховете на другата си петолъчка:

Първи връх: „Как да я туря до сърце, като е змия?“

Втори връх: „Като ни докарахте до просешка тояга, не помислихте ли, че можем да ви почнем с нея?“

Трети връх: „Защо като слушаме Запада — западаме?“

Четвърти връх: „Защо направихте средната пенсия като средния пръст — само да се показва?“

Пети връх: „И до края ли такава ще е участта ми: да съм «трън в очите» на безочливи?“

Няма да цитирам всичките Живкови петолъчки. Те бодат очите на тези, дето ни доведоха до този хал, но пък са балсам за душата на обикновения човек:

— „И ще дойде Ден и Последните ще станат Първи «сиромаси».“

— „У нас престъпниците вече са три вида: дребни — циганизирани, едри — организирани, висши — избирани.“

 

 

Живко Сотиров има усмивки за всеки ден и за всеки от нас. Ние, неговите приятели, и всички читатели можем само да сме му благодарни за това.

Но освен усмивките, той носи и една особена радост за децата и детството. И им подарява Мечтата и в най-трудните български дни.

„Лесно ви е на вас. Стане ли тъмно, кой по-рано, кой по-късно — ляга да спи. Спокойни сте — имате си креват, имате си възглавници и топли завивки. Завивате се, затваряте очи и…

Но, право да си кажем, едва ли има момче или момиче, което, щом си легне веднага да заспи.

Изгасят ли лампата мама и татко, вие отваряте очи, гледате в тъмното, виждате какви ли не работи. А хич и през ум не ви минава: къде ли нощува Мечтата? Има ли си креват, възглавница, одеяло, топло ли е в стаята й, както е топло във вашата?

Чакайте, чакайте, ами — да, вие веднага ще запитате: Какво е това мечта? Какво ли? Нека всеки си я представи. Гледаш например как самолет лети високо-високо. Искаш да бъдеш в него. И то — непременно като летец. И веднага се озоваваш в самолета. И то — като летец. Или пък виждаш — кораб пътува далече-далече в Морето. И неусетно пожелаваш да станеш моряк. Но не какъв да е, а Капитан. И веднага си на кораба. Или пък гледаш чичкото, който продава сладолед — такъв, със шоколад. И изведнъж в устата ти започва да се топи сладоледът. Става ти сладко-сладко. И никак не е студено. Или…

Но тъй може да продължаваме до утре.

Навсякъде ни води мечтата. Тя е толкова мъничка, че като се хване за слънчев лъч, може да се спусне чак в сърцето на човека. Хареса ли й там — и остане — това е най-хубавото. Защото, започнете ли да мечтаете, от сърцето, което мечтата е превърнала в мъничко слънце, изгряват лъчи. Срещнат ли друго момче или момиче, влизат в техните сърца.

И все пак — ще кажете — като стане тъмно, къде нощува Мечтата, а?

Точно това искам да ви разкажа.

Лежите си вие в тъмното, с отворени очи. Мислите си какви ли не работи, виждате какво ли не. После неусетно клепките натежават. И… заспивате.

А през това време, без сами да разберете, Мечтата е дошла при вас. На едни ще обагри сънищата като цветна картина. Толкова хубава картина, че като се събудят, непременно ще искат да я нарисуват. Следващата нощ Мечтата ще им нарисува още по-хубава картина и пак ще могат да я нарисуват. Да, но мама и татко може да им се скарат: оставили уроците и домашното и започнали да рисуват. Но Мечтата непременно ще дойде при тях по-късно — и съвсем бавно, багра по багра ще им каже как да нарисуват картината.

И тъй неусетно Мечтата превръща това Момче или това Момиче в Художник. Те ще рисуват все по-хубаво и по-хубаво. Но все ще са недоволни от това, което са нарисували. Можело да стане още по-добре! А когато се научат да поправят нарисуваното, без да почнат да го развалят, значи са станали истински Художници.

На други пък Мечтата ще дойде в съня като мелодия, на трети — като Невиждано цвете, на четвърти — като чудна Машина, на пети — като неповторима къща. Такива Момчета и Момичета стават музиканти, агрономи, инженери, конструктори, строители…

Тъй — всяка нощ Мечтата идва при всяко дете.

«Ами кога спи?» — ще попита някой.

Мечтата никога не спи.

Заспи ли мечтата у Човека — това е най-тежкото нещо на света…“

Така авторът на „Последният ден на вълшебствата“ (2002) насели детският свят с красота и запази Мечтата за толкова чистите детски души.

 

 

И даде пречистваща усмивка на всеки българин, на всеки човек.

Ние вървим към финала на този малък разказ за Живко Сотиров. И, както авторът пожелава в началото на книгата „Усмивки за всеки ден“: „Да сте чисти и честити!“

И ти, приятелю! И вярвай в своята много показателна „усмивка“:

„Винаги, когато кажат: «Говорят зад гърба ти» се радвам — значи още съм пред тях“.

Още, още си пред тях, брате. Те вървят я бавно, я обратно по пътя!

22 май 2003 г.