Марин Ботунски
Ранни дългове (44) (книга първа)

Днеска нам, утре вам

Поканиха ме на родова среща в Смолян — събираха се потомците на Нико Коджабашията. Организатори — Среднородопският християнски съюз „За вяра, род и родина“ и читалище „Балкански просветител“ — Райково. В поканата за срещата се упоменаваше, че Нико Коджабашията е райковски патриот, издействал (заедно с другия райковец Сево Сарандалиев) и донесъл през 1836 година от Цариград ферманите (разрешителни) за построяването на седем църкви в Среднородопието. Една от тези църкви е „Св. Неделя“, чиято 160-годишнина щеше да бъде отбелязана тържествено в същия ден.

Днес пътищата са разпътни, непосилни на изпразвания ни отвсякъде джоб. Това ни дърпа назад. А на другото блюдо, друга противотежест — жена ми е от този род. И тъкмо се чудех неуверен — накъде?, по телевизията чух съобщението за издадения помашки речник в Гърция. И тръгнах.

Пътят по начало е добър учител: кара те да сравняваш, да преценяваш: кога да изпревариш, кога да допуснеш теб да те изпреварят… А е юли. Над цяла България прежуря — и в истинския, и в преносния смисъл на думата. София, с поизкърпени улици, с напомпано самочувствие (като ония домати и дини, които производителите отглеждат не за себе си, а за пазара с изкуствен тор), с нацвъкани кандидат-президентски афиши, е прегоряла: отпървом, че няма вода за напояване, а най-вече от липсата на свежи идеи, адекватни на изискванията на трудното ни време. По телевизия, по радио непрекъснато пита само себе си, после ни представя своето мнение за общобългарско. Столица. Вгледана (единствено) в себе си. Самовлюбена. Надменна. И както всяка надменност — недостатъчно мъдра…

Прежуря. Гони те пътят… И пак сравненията, невиканите: най-необработено е пловдивското поле — някога пример за земеделска България. Половината от обработваемата земя край магистралата е необработена. Плевелясала. Тук-таме са спрели леки коли (една-две), през два-три километра — каручка…

Най-срещаните хора — производителите на домати и бостан — те бързат с теглените от колите ремаркенца към градските пазари…

Най-населено е край Бачковския манастир. Утре е Света Неделя, а днес още тук е патриарх Максим… Говореше се, че и врачанският митрополит Калиник е тук…

Най-разнебитеният път е пътят за славния някога курорт Пампорово.

Най-много почиващи хора имаше край Асеновградската река (безплатно е!), най-малко посетители от години насам има на курорта Пампорово. Млада жена обясняваше, че на запитвания и от чужбина, и от страната, отговаряли, че места няма… а всъщност няма посетители. Отдаваше го на апетитите за приватизация на ниска цена…

Прежуря и над Пампорово — такава горещина тук не е била.

И може би точно заради това пътуване — премисляне на следващия ден празникът бе друг — чист и светъл, сърдечен и неподправен.

Няколко думи за човека, чийто живот и дела ни бяха свикали на празника. Нико Коджабашията е син на баба Стана. Когато започва помохамеданчването на българите в с. Езерово, едната й дъщеря е посечена, защото баба Стана не си давала вярата. С другите си синове и дъщери слиза в Смолян. Тук почива малката й дъщеря, тук, след нейната смърт, започва втората вълна на помохамеданчването. В махалата, носеща нейното име — Станевска.

Единият брат е помохамеданчен, но Нико Коджабашията напуска и това място, поселва се в Райково и става поборник за българщината. Бил ковач, оръжейник, канен из цяло Българско, че и из Гръцко. Бил начетен човек, народен човек. Виждал как братята и сестрите му ги потурчват и взел да брани православната вяра, българската вяра… Когато отишъл в Цариград със Сево Сарандалиев, пред портите на султана имало много хора, които с дни и седмици чакали, за да бъдат приети и никой не ги приемал. Имало хора, дето стояли от месеци… Споходило го и него. Четири месеца стоял в Цариград, търсел влиятелни хора, за да му помогнат в отговорната мисия. Не му помогнали. Накрая взел и сложил мангал на главата, с горящ огън в мангала. Казват, че един ден султанът попитал: „Какъв е тоя човек с огъня на главата?“ Чака за ферман, казали му. И другите чакат за фермани. „Да дойде оня, с огъня на главата!“

Така влязъл при султана и после се върнал с разрешителни за седем църкви в Родопите. Църквата „Св. Неделя“, за която стана дума в началото, райковци построяват за три месеца. В основата на това дело е Нико Коджабашията. Както и в строителството на останалите църкви. Бил е и кмет в следосвобожденско време. Създавал за другите. За себе си нищо не вземал… Но го помнят най-вече с думите, изречени при поредна вълна на помохамеданчване, когато, за да сплашат райковци, изкарват на бесилото млад момък. Извикали да дойде и Нико Коджабашията, вече много стар. Опитал да склони турците, не смогнал. Тогава изрекъл думите: „Днеска нам, утре вам!“, които тръгнали от поколение в поколение.

Умрял на 106 години. Практичният и родолюбив човек не натрупал имане. Натрупал доверие, обич, признание, които с годините не намаляват, увеличават се.

Толкова ли е трудно да се вгледаме, да помислим, да се поучим? А оня речник, дето съставят в Гърция, е за братята и сестрите на българина Нико Коджабашията.