Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 2 гласа)

Информация

Форматиране и корекция
Alegria (2009)

Електронното копие е пратено от издателя.

 

Издание:

Марин Ботунски. Ранни дългове. Художествена публицистика

Редактор: Надя Попова

Техническо оформление: Стоян Стоянов

Издателска къща „Будилник“, Враца, 2003

История

  1. — Добавяне

Радостта от себераздаването

Георги Горанов е човекът, когото сърцето ми прие още в ранните юношески години, ето защо няма да събирам златни трохи, а като уморен от черен труд селянин ще разчупя хляба на дългото приятелство, изпълнило целия ни живот. Не, не биография искам да разплитам, у нас дал бог хора, които ги плетат, заплитат и разплитат, аз само ще се върна в оня прегарящ есенен ден, с все още топли, но коси и клонящи към залез лъчи на слънцето, в който вървях с другарчета към Криводол. Птици пееха в пътя ни, слънчогледови пити ни мамеха встрани, ябълки бяха отрупали плодните дръвчета край износеното и изкорубено шосе. На няколко места пътят преминаваше през бялата лента на родната Ботуня, босоноги рибарчета мятаха въдици във водите й, а ние вървяхме щастливи от младостта си, изпълнени с мечти, с бъдеще.

В Криводол магията се уголеми и красотата ни обърка и вцепени — Георги Горанов, млад, талантлив и любещ, готвеше премиерното представление на „Хан Татар“. Онемяли стояхме, прехласнати. А после, когато влязохме в неговия дом — стаичката в читалището, в която имаше само дървена леса и книги, някакви корави буци заседнаха в гърлата ни, и ние, все бедняшки деца на Ботуня, колко време вече ги преглъщаме и все не можем да ги преглътнем. Животът има милост към нас, не иска да ни направи глезени, радостно живеещи хора, ами опазва съпротивите на таланта ни, поднасяйки ни все нови и нови корави буци към гърлата… Ние тогава не знаехме, че Георги Горанов идва през мъката и горчилката на сиропиталищата, не знаехме през какви несгоди и през каква детска тъга са промити тези златни късове радост, които поемахме през ранната есенна вечер… По обратния път вървяхме мълчаливи и вглъбени, тъмнината беше погълнала слънчогледи, ябълки, треви, нямаше ги косите лъчи, белите облаци бяха потъмнели, само Ботуня стоеше изпъната пред нас, като чист, неизписан лист.

Може би на другата година той отиде във Враца, премина през театралния колектив на Профсъюзния дом „Й. Лютибродски“, за да намери своето истинско място във Врачанския театър. И на неговата сцена изигра толкова много и запомнящи се образи. Не могат да се изредят всичките постановки, но няма как да не спомена „Васа Железнова“, „Преспанските камбани“, „Когато розите танцуват“, „Конникът без глава“, „Мария Тюдор“, „Иркутска история“, „Аз, ти, той и… телефонът“ (на която бе и изпълнител на главната роля и постановчик), „Пътеки“, „Големанов“, „Вечерите на Иван Гилин“, „Модистката от Сайгон“, „Дванадесета нощ“, „Нахлуване в замъка“, „До трети петли“, „Обещай ми светло минало“…

От репетиция идваше на моето работно място и започваше нашият ден. Четяхме поезия, подготвяхме рецитали, ходехме по училища и на младежки сбирки, обсъждахме до късно пиеси, нови книги…

Още оттогава Георги Горанов започна да работи с най-малките в Пионерския дом. Колко усилия и колко любов им отдаде, господи! Моята памет е изпълнена с живота на неговите ученици, голяма част от които станаха артисти, режисьори, театрални дейци, достойни и честни граждани. Без да напрягам паметта си връщам голямото им приятелство с Иван Манов, съвместните вечери с Димитър Добрилов, безкрайното себераздаване към Милко Стоянов, Ангел Георгиев, Наташка Шаматова, Ефросина, Илия, Емил, Даря… Много са, не мога да изброя всички.

Отгде, питам се, сбра толкова обич сърцето на Георги Горанов, за да я раздава с такава щедрост. И отгде взе тази последователност в себераздаването си? Не е ли това компенсация към другите за всичко, което той не бе получил в младостта си? Не е ли тази безмерна любов част от таланта? Не е ли тя оня таен белег, толкова рядък напоследък, с който Георги Горанов иска да остави частица от душата си като белег и добродетел и на възпитаниците си?

Щастието не бива да се разгадава докрай.

Студио „Пионер“ е рожба на творческите усилия на Георги Горанов, на неговото педагогическо умение. Ако сме го слушали в изповедните му вечери, сигурно да сме разбрали, че може би то е основното дело на живота му. А е ясно, че именно на основата на студиото се тръгна към създаването на детско-юношеския театър.

 

 

Пикасо има такава мисъл: „Детето отива към изкуството, както стомната към извора.“ Георги Горанов носи и води тази щастлива стомна на свободното детство към чистите извори на театралното изкуство. И ся в душите на младите чудесни семена, от които не само се очакваше, но и избуя прекрасния цвят на любовта към живота, към труда, към възвишеното и прекрасното.