Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 2 гласа)

Информация

Форматиране и корекция
Alegria (2009)

Електронното копие е пратено от издателя.

 

Издание:

Марин Ботунски. Ранни дългове. Художествена публицистика

Редактор: Надя Попова

Техническо оформление: Стоян Стоянов

Издателска къща „Будилник“, Враца, 2003

История

  1. — Добавяне

Първата

През април 1987 година в Софийската опера бе чествана 60-годишнината на народната артистка Радосвета Бояджиева. Няколко вечери преди това, у дома във Враца, Бояджиева само спомена, че има напрегнати репетиции, а се главоболеше за дребни неща около „лозарското“ си съществуване, разказваше радостна за прегледния концерт на сина си Михаил с Плевенската филхармония, имитираше остроумните задявки на внучетата, радваше се и се сливаше с простата чистота на хората от кръчмата на Деривол.

Лекарски разправии не ми позволиха да присъствам на юбилейната вечер, но с мисъл и сърце бях там. И за да е пълно присъствието ми взех молива, за да извървя нейните криволичещи, ала светли земни пътеки. И неземни…

И ако започнах разказа си с оная вечер у дома, то е само за да затвърдя за сетен път усещането си, че Радосвета Бояджиева винаги е имала несигурност и главоболия с дребните житейски неща, но в голямото, в своето диригентско изкуство, в отстояването на позициите си, тя винаги е била силна, уверена, сигурна. Запаметил съм от едно нейно интервю по телевизията следната мисъл: „Много е трудно да си добър музикант, а да не си гъвкав човек“. Как изкристализира в тая мисъл цялата сложна и прекрасна същност на народната артистка. Това е извлечена от сърцето сентенция, защото чудесната музикантка не е гъвкав човек, още повече, че в пламъчетата на очите й, и в извивката на интонацията прозираше нейната иронична определеност за какъв вид гъвкавост става дума. И от къде да вземе тоя вид гъвкавост Радосвета Бояджиева? Та тя е горда дъщеря на Анто Бояджиев, който в най-тежкото време за България се изправи срещу фашистката машина, за да защити на процеса Никола Вапцаров. На каква гъвкавост е могла да бъде научена Радосвета Бояджиева, когато детството й е пропито със спомена за чичото Димитър Бояджиев, приел участта да бъде хвърлен от Лъкатнишките скали, но да не направи крачка назад!

И Радосвета Бояджиева не направи нито крачка назад. Във вечерите, които прекарвахме в нейния гостоприемен дом във врачанските лозя, тя връщаше с учудващи подробности своето детство, ранното си увлечение към музиката, любопитството си към света, но във всички нейни връщания във времето, все се възправяше обаятелната фигура на бащата. Другата голяма опорна точка на паметта е изживяното в Ленинград (сега Санкт Петербург), тази руска люлка на изкуствата. Всъщност именно там, където завършва диригентско майсторство при големия педагог и диригент Борис Хайкин, се предопределя нейната съдба за цял живот. В Ленинград Радосвета Бояджиева има щастието да дирижира Радиооркестъра, Ленинградската филхармония, оперната студия. Стажува в Московската филхармония и в Малий оперен театър — Ленинград. Защитава дисертация и получава званието кандидат на изкуствознанието.

В България се завръща през 1950 г. и близо десет години е диригент в Софийската опера. И още първите й появявания на подиума разкриват един вдъхновен, ерудиран и чувствителен талант, който умее да предаде ярко и образно своите внушения на слушателя. Музикант със завидна памет, Радосвета Бояджиева дирижира без партитура, което освобождава внимание и сили, за да се стигне до оная пълноценност и артистичност в извайването образа на музикалното произведение.

През 1973 година Радосвета Бояджиева се завърна в родната Враца и стана главен художествен ръководител на Врачанската филхармония. Много любов, труд и себераздаване характеризират този период от нейния живот. Тук, в полите на легендарния Балкан, сред хората, които обича и на които искаше с благодарност да служи, тя не щадеше нито дни, нито нощи, нито здраве. Втурваше се с апостолска всеотдайност в настоятелното си желание да изведе новосъздадената филхармония до значителни художествени постижения; да се заговори за Враца, както обичаше да се изразява, като за център на музикалната култура в страната. И с нейните, и на останалите диригенти усилия Симфоничният оркестър наистина стана способен да изпълнява сложни и със значителна трудност произведения.

Репертоарът на Радосвета Бояджиева е голям и включва едни от най-прелестните музикални произведения: симфонии и концерти от Бетховен, Бах, Моцарт, Менделсон, Шуберт, Берлиоз, Мусоргски, Чайковски, Шостакович, Прокофиев, Стравински и много други. С любов дирижира произведенията на българските композитори — Владигеров, Пипков, Големинов, Христов…

От музикално-сценичните творби е дирижирала „Аида“, „Травиата“, „Риголето“, „Отело“ на Верди, „Мадам Бътерфлай“, „Тоска“ и „Бохеми“ на Пучини, „Кармен“ на Бизе, „Борис Годунов“ на Мусоргски, „Дама Пика“, „Евгений Онегин“, „Орлеанската дева“, „Лешникотрошачката“, „Чародейка“ и „Лебедово езеро“ на Чайковски, „Дон Жуан“ и „Отвличане от сарая“ на Моцарт, „Ромео и Жулиета“ на Прокофиев…

Виждам я „разгорещена“ на редовните й репетиции и пак се радвам на изкуството й с няколко словесни образа да подскаже с изключителна точност музикалното настроение, да създаде атмосфера на творческа прецизност; виждам я още с грубоват и неотстъпчив език да чука по врати и кабинети и да осигурява зали за репетиции, средства, квартири; виждам я в Клуба на дейците на културата, заобиколена от нейни колеги и възпитаници; на остроумни и закачливи вечери с Иван Кондов и Цвятко Йорданов; виждам я да носи чашка кафе в чантата си, за да й гледам ще се сбъдне ли това, което я вълнува. В един период на щастливи утра и тъжни вечери ми носеше да чета току-що написаните стихотворения, които дооформяха образа на една богата и чувствителна душа. Вървяхме с нея в прохладните врачански вечери, а тя все намираше с кого да се бори и кой да защитава. В гарсониерата й срещу болницата винаги я очакваше пианото и новите партитури. И грижите за дома, за децата… После се натовари със строителни неволи, за да има сега чудесен артистичен дом във врачанските лозя.

Много трудности, ежедневни болежки, човешки самотни вечери, и непремислени от другари и колеги боричкания понесе, ала не съм я видял омърлушена, не съм видял сълзи в очите й. Виждал съм я разпалена, бореща се, или готвеща се за борба. Но всичкото това е отнемало само малка частичка от периферните й сили. Главните усилия тя непрестанно влагаше в своите творчески търсения и великолепни артистични осъществявания.

Шейсетте години я свариха бодра и силна, зрял майстор с много жизнени и творчески запаси. Тя не е само първата жена диригент, първата народна артистка в своята област, не е само човек с достойно извървян творчески път. Тя е още и бъдеще, защото неприкосновеният й запас на творец е богат, защото избистреният й музикален поглед е ярък, защото музикалното й чувство е съвременно. А душата й — млада.

1984 г.