Марин Ботунски
Ранни дългове (1) (книга първа)

Вместо предговор

Някъде бях прочел, че жеравите, летейки в небесата, позволяват на лястовиците да кацат и да си почиват на техния гръб. Истина ли е или не — не зная. Не съм се интересувал нито от специалисти в тази област, нито пък потърсих специална литература, в която можех да намеря утвърдителен или отрицателен отговор. Честно казано — не ми се искаше да направя тази справка да не би евентуален отрицателен отговор да прогони случайно навестилата ме радост. Каква е тази моя радост? Дали жеравите просто разрешават на лястовиците да си почиват или ги учат да издържат на насрещните ветрове, да „летят“ на големи височини? И дали такъв един пример не е „заразителен“ за човека, който също трябва да се учи и да поема върху „крилете“ си друг човек, помагайки му да „пази равновесие на големи височини“, и да лети в близост до слънцето?

И още си мисля, че човек трябва да има вярата в друг човек, на чиито жеравови криле може спокойно да излети в необятния син простор, да заякнат крилете му, та да не го плашат насрещните ветрове, а един ден и сам да полети в близост до слънцето.

Мисля, че ние, хората, по-често трябва да си припомняме този велик птичи урок. По-често трябва да се случва и при нас: в едни моменти да бъдем като жеравите, в други — като лястовиците.

В началото на пътя, в училището в село Краводер, имах чудесен, дълбок и мъдър учител. Богата култура имаше той, ала още по-богато и любвеобилно беше сърцето му. Една мисъл на моя учител ме сепва често, вглеждат се изпитателно в мен добрите му, светли и любопитни очи, питат ме: като как, ученико мой, изпълняваш човешката ми и учителска препоръка. А тя гласеше: „Острата дума можеш и да не я кажеш, можеш и да я забравиш, независимо, че има хора, които я заслужават и трябва да я чуят. Добрата дума не забравяй. И не само не я забравяй, но и не закъснявай да я кажеш. Добрата дума трябва да се чуе овреме.“

А ето, че се хващам в ранни дългове, в заслужени, а не казани добри думи. И не само добри.

Под високия, поднебесен връх „Околчица“ животът ме обдари с чудесни срещи и приятелства, даде ми възможност да видя възходи и падения, яка българска вяра и обвито в патос безверие…

Щастие бе (но и голямо притеснение), че в самото начало на пътя, преди да съм укрепнал в литературния труд, животът ме срещна с такива творци като Константин Павлов, Иван Динков, Стефан Цанев, Иван Пауновски, Александър Миланов, Дамян Дамянов, Никола Инджов, Йордан Радичков, Дончо Цончев; с художниците Иван Фунев, Найден Петков, Цветко Йорданов, с диригентката Радосвета Бояджиева, с артистите Иван Кондов, Никола Дадов, Джуни Александрова, Юлия Ганчева, Белла Цонева, Иван и Цветана Гайдарджиеви, с режисьорите Васил Луканов и Леон Даниел…

Срещна ни и ни сприятели — завинаги.

В Москва пък имах щастието (1965–1966 г.) да се докосна до любимците на младите тогава — Евгений Евтушенко, Бела Ахмадулина, Андрей Вознесенски, Роберт Рождественски и техният духовен баща Константин Симонов. Бях млад, за да мога да давам друго, освен приятелство, признателност и любов. Затова пък можех да вземам с пълни шепи прозрение, опит, майсторство, мъжество.

И съм благодарен на съдбата за това, тогава съвсем случайно обдарило ме щастие. То беляза и целия ми живот.

Толкова много имена има в живота и в душата ми — малки светлинки, осветявали мрачните и труднодостъпни пътеки на художествените достижения… Имаше моменти, когато на верния път можеше да те изведе или протегната ръка, или остра мисъл. И ние се хващахме за тях отново и отново, преценявайки стойности и добродетели, минало и настояще.