Виктор фон Фалк
Мъртвите сибирски полета (94)

XCVI. СЛЕД СЕДЕМНАДЕСЕТ ГОДИНИ

Изтекоха вече 17 години. За това време Петербург се бе много променил. Петербург се беше разширил и около бреговете на Нева се издигаха големи постройки.

Александър беше непрекъснато застрашен, но и заточеници постоянно се изпращаха в Сибир.

Полицията не преставаше да върлува и да върши нечути арести, произволи и престъпления. Ашинов беше царски фаворит. Той живееше във великолепна къща и си имаше втора жена, за която се приказваха разни неща. Говореше се, че била жена на някой си Андрей Ягодкин, че преди да стане жена на Ягодкин, живеела в мизерия и че Ягодкин необяснимо как е изчезнал от Петербург.

След изчезването на Ягодкин тя останала в Петербург и въпреки че нямала пари, останала да живее в една прекрасна къща, където всяка вечер се събирало отбрано общество.

След това се пръсна слух, че директорът на полицията се влюбил в младата вдовица, за която се оженил. По такъв начин миналото на Франциска се заличаваше. И наистина Ашинов не се излъга в избора си. Тя беше тъй изкусна в уреждането на балове, концерти и вечеринки, че Ашинов не можеше да намери от нея по-добра.

Къщата на Ягодкин, където ще трябва да надзърнем, беше все така величествена, както и преди, макар че в нея живееха други стопани. Тя беше вече в ръцете на друга богата банкерска къща — „Еферсон и Съдружие“.

Предприемчивият англичанин Еферсон успя да пристигне навреме и да спаси онова, което можеше да се спаси: да откупи зданието и да поеме всички сделки, които Ягодкин беше сключил с държавата.

Днес Еферсон беше на почивка и четеше вестници.

„Трябва да поговоря с нея — помисли си той. — Може би ще успея да я придумам да остане при мене. Но не вярвам, такава жена не изменя решението си.“

Той позвъни и поръча да кажат на госпожа Рошинска да дойде.

След няколко минути една жена на около 40 години застана пред Еферсон. Тя бе облечена в хубава, но семпла рокля. Прошарената й коса бе завързана с една кордела, която бе промушена отзад с една игла като стрела.

Лицето на тази жена показваше, че тя е била красива. Очите й бяха много живи и красиви. Тя беше бледа, но въпреки това лицето й излъчваше благост и доброта. Тази жена бе Рошинска, а в действителност Елисавета Пал.

Еферсон се доближи до нея и много любезно й се поклони.

— Вие сте ме викали — каза госпожа Рошинска.

— Да — отвърна Еферсон. — Надявам се, че не ви обезпокоиха в работата ви.

— На услугите ви съм, господин Еферсон — каза кротко Рошинска.

— Моля ви, седнете — каза Еферсон, после започна да прелиства една книга. — Днес получих писмо от вас, което ме много изненада и в същото време наскърби. Вие ми пишете, че не желаете да останете за по-дълго при мене и затова ме молите да ви освободя от длъжност. Ще дръзна да ви попитам за причините, понеже толкова години сме работили заедно. Винаги сте ми били дясната ръка и ви казвам истината, че всякога съм бил доволен от вас. Това съм признавал винаги и се надявам, че никой не ви е с нищо обидил.

— Напротив, аз съм била винаги благодарна за отношението ви към мен, обаче въпреки това съм принудена по важни причини да напусна вашата къща.

— Трябва тогава да има някоя причина, госпожа Рошинска, която ви заставя да сторите това. Осмелявам се да ви помоля да ми я кажете.

— Щом настоявате, аз съм готова да изпълня желанието ви. Вие знаете, господин Еферсон, че имам син.

— Да, вашият Владимир. Той още като дете ме интересуваше, даже и като порасна не го забравих. Аз исках да ви докажа това, но вие винаги отказвахте. Вие не ми позволихте да взема участие в неговото възпитание, а сама правехте това. Когато Владимир завърши гимназия, аз ви помолих да го дадете при мене в моята къща, но вие ми казахте, че желаете да му дадете друга професия. Аз не мога да разбера как му разрешихте да стане офицер. Вие знаете, че аз съм откровен човек и казвам това, което е на сърцето ми. Офицерският живот е много скъп. Те трябва да се обличат добре, а заплатата им е малка. Още повече че те обичат да играят на комар — според мене вие направихте лош избор за един млад човек. Аз не искам да ви разубеждавам, но жал ми е, че не му създадохте друга, по-скромна професия.

— Вие имате право, господин Еферсон. Възпитанието на Владимир ми коства много труд и много мъчно се реших да го дам във военното училище, но това пожела сам той и аз не успях да го разубедя. Едно вътрешно чувство го привличаше към военната служба, за да служи на отечеството си.

— Това е много добре, любезна госпожо, но ако утре се отвори война, той ще трябва да бъде в редовете на войската с риск за живота си. Не е още късно да отклоните вашия син — да хвърли сабята и да се залови за перото, като дойде в къщата на „Еферсон и сие“. Тука го очаква по-бляскава кариера. Признавам, нахално е от моя страна да настоявам за това. Аз нямам наследник, госпожо, и ще ми бъде много драго, ако един ден, когато склопя очи, имам един човек, на когото на драго сърце бих оставил къщата си. Винаги съм мислил, че този човек ще бъде Владимир.

— Вие сте много добър, господин Еферсон.

— Аз изпълнявам само своя дълг — отвърна Еферсон. — Сега — на въпроса.

— Няма нужда да се връщаме на този въпрос, понеже доста го обсъждахме.

— Как, нима ние ще трябва да се разделим, понеже професията на Владимир не ви позволява това?

— Това е единствената причина — каза Елисавета, — понеже не прилича на една майка на гвардейски офицер да бъде книговодителка.

— Как, нима майката на един гвардейски офицер не може по честен начин да се препитава? — каза Еферсон, като стана от мястото си.

— Да, така е. Моят син не може да бъде офицер, ако аз остана книговодителка при вас! Ние двамата решихме това. Не знам как полковият му командир е научил за това и предложил на моя син или аз да напусна книговодството, или той — офицерството.

— И вие навярно ще напуснете службата си, за да се жертвувате за него?

— Това е дълг на майката.

Англичанинът се приближи до един прозорец и започна да чука по стъклото.

— Как мислите да посрещате нуждите си? — попита той. — Надявам се, че не ще ми се разсърдите, ако аз, като ваш приятел, ви питам това.

— Не бих казала другиму това, господин Еферсон, но на вас ще кажа, понеже можете да ми бъдете приятел в сиромашията ми. Предложена ми е помощ, която трябва да предпочета пред тази, която вие ми предлагате. Това предложение ми е направено от една жена, която има добър приход от собствения си замък. Тя ме кани при себе си и затова мисля да напусна Петербург.

Еферсон стана сериозен.

— Наистина ли мислите да напуснете Петербург?

— Принудена съм, тъй като една бедна майка не може да отговаря на положението, което заема синът й в обществото.

— Знам, че не мога да променя решението ви, но въпреки това трябва да ви помогна. Аз съм човек, който не може да ласкае. Ще ри съобщя това, което толкова години съм таил в сърцето си. В продължение на толкова години, госпожо, аз не само съм ви уважавал, а съм ви… обичал.

Елисавета поруменя.

— Да, аз ви обичах — продължи англичанинът, — но нямах смелостта да изповядам това. Аз съм човек богат, милионер и съм много уважаван.

— Това е истина — отвърна Елисавета.

— Аз ви обичам и бих искал да ми станете жена. Това исках да ви изповядам преди 15 години, но забелязах, че вие обичахте другиго. Това разбрах от държането ви и от изражението на вашите очи.

— Да, господин Еферсон, това е вярно, вие сте добър психолог.

— Това бе отдавна — каза Еферсон. — Изминаха цели 17 години. И аз вярвах, че за толкова време раните ви ще зараснат и вие ще можете да станете моя жена. Виждам, че вие сте безпомощна жена и имате нужда от подкрепа. Желая да бъда ваш защитник, докато сте жива. Вашият син е пораснал и си има вече професия. Сега…

— Благодаря ви — прекъснато Елисавета, като въздъхна дълбоко и подаде ръката си. — На мое място всяка жена щеше да се почувствува щастлива, обаче аз не мога да ви стана жена.

— Защо не можете, госпожа Рошинска?

— Защото ми предстои едно велико дело. Моят живот е посветен на една цел, за която и живея. Вие, господин Еферсон, ще ми позволите да си отида и вярвам, че не ще ми се сърдите, защото така трябва да бъде!

— Аз ви позволявам това, но при едно условие, а именно — когато имате нужда от приятелска помощ, ще се обърнете към мене.

— Обещавам — каза Елисавета и като се сбогува с Еферсон, напусна стаята.

След малко тя бе на улицата. Спря се пред една къща, после се качи на втория етаж. Позвъни на една врата. Чуха се мъжки стъпки. Вратата се отвори и се показа Владимир. Той бе станал цял мъж, висок, със стройно тяло. Носеше униформа на гвардейски офицер. На ботушите му дрънчаха сребърни шпори.

Като видя майка си, той се хвърли в обятията й.

— Ти ли си, моя мила майко? Ти днес дойде много рано. Толкова ли рано свърши работата си?

— Не — отвърна Елисавета, като влезе в стаята, която не бе луксозно наредена, но с вкус.

— Разкажи ми сега: коя е причината, че така рано дойде при мене! — попита Владимир, като покани майка си на едно канапе. — Твоето посещение много ме радва, само че се страхувам да не би да ти се е случило нещо в кантората, където работиш.

— Нищо подобно. Слушай сега, сине, внимателно. Ти нищо не си ми казвал, но аз научих от един твой другар, че си имал сериозен разговор е командира си.

— Това е вярно — отвърна Владимир. — Но който ти го е казал, не е сторил добре, като те обременява още повече.

— Какво ти каза командирът?

— Нищо интересно за тебе — отвърна Владимир, който искаше да премълчи работата, като прегърна майка си. Тя се отдръпна.

— Не се страхувай да ми го кажеш, понеже аз го зная. Командирът ти е казал, че не прилича твоята майка да е книговодителка, макар и в честната фирма „Еферсон и сие“.

Владимир гледаше с неподвижен поглед.

— Колко грижи ти създадох, майко, с моето посвещаване на военната служба! Командирът ми предложи две неща, от които трябва да избера едното — или да напуснеш ти работата си, или аз да сторя това.

— И аз, сине, направих избора — каза Елисавета, като го галеше по русата коса. — Днес поисках позволение от Еферсон да напусна къщата му и той с голяма мъка ми разреши.

— И ти заради мене, майко, напусна мястото, където си прекарала повече от 17 години?

— За мене сега, сине, ще бъде по-леко да живея. Без да съм искала от Наталия, тя с отворени обятия ме очаква да отида при нея.

— Нима ще се разделиш с мене?

— Така трябва да бъде, синко! Ти си сега офицер и не трябва да се разчуе, че имаш бедна майка.

— Знаеш ли, майко, че ще ми бъде много мъчно да се отделя от тебе? Като че предчувствувам, че без тебе ще ми се случи нещо.

— На мене ми е още по-тъжно, Владимире, но знам, че така ще бъдеш по-щастлив — каза Елисавета, като прегърна Владимир.

— Ако няма друг изход, тогава няма що, майко — каза Владимир, като размисли малко.

— Аз ще отида, но ти ще ми обещаеш, че скоро ще ни дойдеш на гости. Леля ти Наталия очаква с нетърпение да те види.

— Поздрави леля Наталия. Кога мислиш да заминеш?

— Утре заран — отговори Елисавета.

— Нима толкова скоро?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре за тебе.

— Значи утре. Много ми е мъчно, че не мога поне една вечер да остана с тебе да се поразговорим до насита.

— Да не мислиш да отиваш някъде тази вечер?

— Обещах на един приятел да се срещна с него, затова, моля ти се, не ме спирай.

— Струва ми се, че ти криеш нещо от мене — каза Елисавета, като се приближи до сина си. — Ако криеш някаква тайна, Владимире, кажи на майка си — каза тя, като го изгледа строго в очите.

— Нищо няма, майко, освен раздялата ми с тебе, която ме мъчи.

— Не, не, Владимире, от известно време аз виждам, че ти си се променил много — станал си много разсеян. Чух как бълнуваше насън. Наистина не можах всичко да разбера, но ти постоянно повтаряше: „Дама пика“.

Владимир изведнъж пребледня. „Черна дама? Какво ли съм искал да кажа с това?“ — си помисли той.

Елисавета прегърна сина си и го привлече към канапето.

— Не съм сигурна — каза тя, — но предполагам, че ти си влюбен?

— Не, майко, моето сърце принадлежи само на тебе — отвърна Владимир, като прегърна майка си.

— Не, не, ти не ще ме заблудиш. Нали ще ми обещаеш, Владимире, ще дадеш честната си офицерска дума, че ще подариш сърцето си на момиче, което ще бъде достойно за тебе?

— Да, майко. Ще го подаря на достойно момиче и никога не ще забравя, че съм от най-добрата и много почитана дворянска фамилия.

— Аз не мисля така. Всякоя, която има добро и благородно сърце, е самата благородна.

— Ето добрата ми майка, с доброто си сърце — каза Владимир, като целуна майка си.

— Ще приготвя чай. Кога мислиш да излезеш? — попита го Елисавета.

— Ние ще можем да вечеряме заедно — каза Владимир. — Още половин час има, докато изляза.

— Тогава ей сега ще приготвя вечерята — каза Елисавета и изтича в кухнята.

Лицето на Владимир се промени.

„Дама пика — говореше си той. — Мила майко, ти мислиш, че дама пика е свързана с моята любов! Не, майко, тази дама ме е съсипала. Защо се измамих, Боже, кой ме накара да се впусна в игра, която не е по средствата ми?! Много се изисква наистина от един офицер и затова половината от бедните сред нас трябва да пропаднат, понеже не са в състояние да закрепят материалното си положение като офицери. И аз играх и изгубих. Откъде ще намеря да заплатя петте хиляди рубли, които дължа на граф Мершински и за които дадох честната си дума? Трябва да я удържа.“

Замислен, младежът допря челото си до студеното стъкло на прозореца.

Няколко револвера, окачени на стената, бяха последното средство, което му оставаше, ако не изпълнеше дадената дума.

Влизането на майка му прекъсна неговите мисли.

Елисавета приготви масата и двамата седнаха да вечерят.

Владимир се показваше в добро разположение на духа. След вечеря пожела лека нощ на майка си и излезе на улицата.

След малко той се спря до една къща и след дълго колебание влезе вътре. На втория етаж на тази къща имаше визитна карта, на която бе написано: Павел граф Мершински.

След като поразмисли, той позвъни.

— Тук ли е графът? — запита Владимир.

— Това сте вие, господине? — отвърна слугата. — Почакайте да ви представя.

— Глупак, добрият другар няма нужда да се представя предварително. Аз съм ти казал да пускаш моите другари при мене без предварително позволение.

Тези думи бяха казани от граф Мершински.

— Добре дошъл, приятелю — каза той на Владимир.

След малко и двамата бяха в стаята на графа, където той покани Владимир да седне.

— Мога ли да ви предложа цигара?

— Благодаря ви. Аз имам. Аз съм дошъл, господин графе, да ви помоля да ми направите една услуга. Въпросът е за ония пет хиляди рубли, които ви дължа от играта на карти и за които ви дадох честната си дума.

— Аз ги бях забравил даже!

— Обаче аз не — отговори Владимир. — Много безсънни нощи съм прекарвал, господин графе! Моята съвест ме е тормозила непрестанно, тъй като аз не съм в състояние да ви платя сумата, която проиграх. Знаете ли, че аз не мога да удържа честната си дума, защото моята майка, която ме поддържаше досега, напусна службата. Мисля, че знаете, че моята майка беше книговодителка в банкерската къща на „Еферсон и сие“.

— Да, узнах — отговори студено графът.

— Господин графе, вие сте богат човек, тази сума за вас е без значение, обаче за мене е голяма. Опростете ми тази сума или пък ми продължете срока. Ще ви бъда много благодарен.

— Кога е срокът на плащането?

— Утре в 10 часа сутринта.

— Много съжалявам, приятелю, че не мога да ти помогна.

— Как? Вие не желаете да изпълните молбата ми?

— Не мога, защото сам имам нужда от пари и ако утре не получа от вас парите, ще трябва да търся заем.

— Това е невъзможно, господин графе! Вие желаете да ме опропастите! Вие казахте, че можете да заемете пари, вземете тогава пет хиляди назаем. Аз ще ви плащам лихвите.

— Не съм длъжен да заемам за другиго пари — отвърна графът, като се засмя лукаво.

— Разбирам какво желаете да кажете с това — каза Владимир, като стана гордо. — Вие навярно искате да си отмъстите за някакви си дребни работи.

— И да, и не. Важното тук е, че ми дадохте честната си дума, че утре в 10 часа ще ми броите парите. Ако не сторите това, то…

— Какво ще стане? — запита нетърпеливо Владимир, който се спря, за да чуе.

— Какво ли? Нищо повече от това, което заслужавате в случая — ще съобщя на командира ви.

— Това ще бъде за мене явно опропастяване. Командирът ще ме изпъди от служба като нечестен човек. Още един път ви питам, господин графе, ще отсрочите ли изплащането на парите или не?

— Съжалявам, че не мога да сторя това — каза графът, като се подсмиваше иронично.

— Добре тогава, за последствията ще отговаряте вие — каза Владимир, който тръгна да си отива с надеждата, че графът ще го повика.

Този корав човек не каза ни дума.

— Мисля, господин Рошински, не ще забравите, че срокът на плащането е утре в 10 часа.

Владимир не отговори нищо. Той само се обърна и като го погледна презрително, излезе навън.

„Ти си вече в ръцете ми, драги приятелю — мислеше си графът, след като излезе Владимир. — Аз ще ти отмъстя за погледите, с които те възнаграждаваше красивата певица, отблъснала мен.“

После графът се излегна на леглото си и скоро заспа.

Владимир беше като пиян. Той жалеше, че ще трябва така млад да умре. Майка му не трябваше да научи за това, докато е в Петербург. Ето защо той реши да я убеди да замине на следващия ден сутринта.

Когато Владимир се върна, завари майка си да се приготовлява за път.

— Ти скоро се върна, Владимире! Аз мислех, че ще прекараш тази нощ с приятелите си.

— Не ме привлича шумният живот — каза Владимир, като сваляше ръкавиците и сабята, — затова се върнах при тебе. Имам да те помоля за нещо. Искам да заминеш утре заран, а не, както мислеше, вечерта.

— Толкова ли бързаш да се отървеш от мене?

— Нима е възможно да мислиш такова нещо? — каза Владимир. — Бих искал да си винаги при мене.

Очите на Владимир се насълзиха. Той съзнаваше, че прави голямо престъпление, като мами майка си.

— Ти плачеш, мое мило дете?

— Да, майко, скърбя, че трябва да се разделя с тебе.

— Успокой се, Владимире, ние пак ще се видим.

— Кой знае? Хора сме. Знаем ли какво ще се случи утре!

— За това си прав. Кажи ми защо трябва утре заран да замина?

— Тъй като утре рано заминавам с ротата и не ще се върна скоро.

Елисавета се съгласи и рано сутринта Владимир изпрати майка си до гарата. Те се разделиха с подаване на ръка, без да продумат. Елисавета се качи в едно купе и тренът тръгна.

„Аз не ще я видя вече! — помисли си Владимир. — Имам още два часа да живея.“

Той се върна у дома си, написа няколко писма, между другите — и на майка си.

Пишеше й, че в лекомислието си бе дал честната си дума за нещо, което не е в състояние да изпълни, затова предпочита да умре, отколкото да живее.

После написа едно писмо до Наталия, добрата приятелка на майка му, след това отвори едно чекмедже, откъдето извади револвера си и внимателно го напълни.

„Този, който веднъж загуби честта си, той изгубва всичко“ — каза си той, като се доближи до огледалото.

Това е лошото на младите, че те криво схващат идеята за чест. Хиляди хора свършват живота си така, ръководени от това разбиране за чест. Те извършват по-голям грях — самоубийство. За да живее без чест, човек трябва да има по-голям кураж, отколкото с едно мръдване на пръста да унищожи живота си. Този, който живее, има надежда да поправи грешката си, а който умре — никога!

— Сега — кураж! — извика Владимир, като вдигна револвера към устата си.

Той погледна още веднъж портрета на майка си, който бе закачен под огледалото. И тъкмо когато щеше да дръпне спусъка, той чу, че някой звъни. Владимир остави револвера и се отправи към вратата, която водеше към коридора.

Навярно този човек, който звънеше, бе изпратен от Провидението, за да го избави от дадената дума.

Владимир отвори вратата и на нея се показа един добре облечен господин, който запита за Владимир Рошински.

— Това съм аз — каза Владимир.

— Искам да поговоря с вас. Ще ми позволите ли да вляза за минутка? Позволете ми да се представя: аз съм касиерът на търговско-индустриалната банка Пориков.

Владимир гледаше зачуден непознатия.

— Вие сте Владимир Рошински?

Владимир се поклони.

— Ще ме простите, че два пъти попитах за името ви, понеже ми е заповядано да се уверя точно в името. Трябва нещо да ви предам.

— Да ми предадете нещо?

— Да, така е, само ще ми позволите да ги преброя пред вас.

Непознатият извади портфейл и даде на Владимир 10 банкноти по 1000 рубли.

Владимир гледаше учуден как непознатият остави банкнотите на масата.

— Почакайте, господине! Вие имате грешка и аз не искам да използувам грешката ви. Мислите ли, че тия 10 000 рубли са за мене?

— За вас са, разбира се.

— Изглежда, че сте сбъркали адреса. Аз съм поручик Рошински, син на една вдовица, и служа в гвардейския батальон.

— Вие сте на 24 години и вашата майка е родом от Рига — каза непознатият.

— Така е — отвърна Владимир, като се чудеше откъде този непознат човек знае фамилията му.

— Щом е така, аз съм на прав път, господин поручик. Тези 10 000 рубли, които са на масата, са ваша собственост.

— Аз още настоявам, че имате грешка — каза Владимир, — помислете още малко.

— Ваши са — отвърна касиерът. — Ще ви помоля само да ми дадете разписка за получаването на тази сума.

— Който и да сте, господине — каза Владимир и стисна ръката на непознатия, — не се шегувайте с мене, понеже това не може да е истина, а само игра, защото аз нямам някой богат познат, който да ми праща пари. Моята майка е бедна и няма толкова пари.

— Въпреки това тези пари са оставени на касата за вас. На мене е заповядано да ви предам парите веднага. Още имам да ви съобщя, че ще получавате всеки месец от същата банка по 10 000 рубли. Така е. Мисля, че тези пари са от прадядо ви!

— Ако е истина, господине, че тези пари са мои, то ще ви помоля да ми кажете кой ми ги изпраща.

— Това не ще мога да ви кажа, тъй като аз сам не зная.

След това банковият чиновник си взе шапката и тръгна да си отива. Преди да излезе, той се обърна и каза:

— Без малко щях да забравя: директорът на нашата банка ме задължи да ви кажа, че ако 10 000 рубли не са достатъчни, обърнете се към нашата банка, която винаги ще ви услужи.

Преди Владимир да се опомни от изненадата, чиновникът си бе отишъл.

Владимир гледаше неподвижно оставените на масата пари, като че не знаеше как да ги употреби. После той се размисли кой би могъл да бъде този човек, който му пращаше толкова пари.

„Що ли се мъча да узная? — каза си най-после той. — Това не е моят баща и никой друг. Майка ми никога не ми е казвала, че той е жив, обаче от думите й разбрах, че е жив. Той е човек много богат, това ми е казвала майка ми. Като мой баща е длъжен да ми помага. Може би той е далеч. Навярно като се е научил, че съм офицер, ми е изпратил пари. Аз открих тайната! Ще трябва да пиша за това на майка си, но не — не бива. Това може да я разчувствува и може да й причини мъка. Навярно моят баща е сгрешил с нещо пред майка ми и сега иска да си изкупи грешката, като ми изпраща пари. Не е права майка ми, като не иска да ми каже кой е моят баща. Важното е сега, че имам пари, с които най-добре ще е да си платя дълга и с това да спася честта си.

Той сега е в клуба. Аз ще отида там и ще захвърля парите пред краката му. Така другарите ми ще разберат как ме е приел в дома си. От това може да произлезе и дуел, обаче аз не се плаша. Аз съм по-добър стрелец от него. Мисля, че той е страхливец, когато се касае за живота му.“

Владимир сложи парите в джоба си, опаса сабята и се запъти към военния клуб.