Виктор фон Фалк
Мъртвите сибирски полета (110)

CXII. ЗАКЪСНЕЛИЯТ

Владимир току-що завиваше покрай ъгъла на улицата, която водеше към дома на неговия баща — великия княз.

Когато стигна до къщата, той застана пред вратата, като се колебаеше дали да влезе.

Обаче мисълта, че животът на императора беше в опасност, го накара да изостави колебанията си и той влезе.

Когато стигна до коридора на първия етаж, пред него се изпречи един офицер и го попита какво желае.

— Желая да говоря с Негово височество великия княз.

Офицерът му каза, че не е възможно да говори е него.

— Аз трябва непременно да говоря с него, защото от това зависи животът на царя. В случай че ми попречите, ще бъда заставен да си послужа с насилие.

Между двамата се започна отчаяна борба, която бе прекъсната от появата на едно момиче.

— Какво става тука? — извика то, като се приближи.

— Ти ли си, Вера? — попита Владимир момичето.

Съвсем изненадана, Вера се хвърли в обятията на Владимир.

— Но какво дириш тук, Владимире? Предчувствувам, че трябва да се е случило нещо изключително, защото инак не би потъпкал дадената си дума!

— Вера, голяма опасност застрашава императора и затова трябва да говоря насаме с баща си.

След няколко минути Владимир беше вече при баща си.

— Помниш ли, Владимире че ми даде честна дума без мое разрешение да не напускаш Сибир?

— Да, зная, татко, по понеже ако не бях дошъл, животът на един човек щеше да бъде в опасност, реших да наруша честната си дума.

— Ти знаеш, че един войник, при това от царско семейство не може в никой случай да погази честната си дума. Това не трябва да става и тогава, когато от него зависи животът на хиляди хора.

— И тогава ли, когато се отнася до живота на императора? — каза пребледнял Владимир. — Но защо още се бавим? Аз съм дошъл да ти съобщя, татко, че нихилистите начело с Бакунин се готвят при пръв случай, когато императорът излезе на разходка, да го убият. Побързай, татко, и кажи на брат си да не ходи никъде.

— Истина ли е това, което ми каза?

— Пълна истина!

След това великият княз взе два револвера за себе си и два за Владимир.

— Бързай, сине, ние трябва да спасим царя. Навярно много си се измъчил, Владимире, докато стигнеш до Петербург. Как да ти благодаря за това?

— Прости ми, задето не удържах на думата си.

Те изтичаха колкото може по-бързо навън.

Владимир замоли баща си по пътя да му обещае, че ще подари живота на Михаил Бакунин и на неговите съмишленици, защото те са били приятели на майка му.

— Ще видим какво ще правим с тях — каза великият княз намръщено.

Когато пристигнаха в двореца, великият княз попита прислужника на царя:

— Защо си така умислен, старче?

— Едно предчувствие ме измъчва — каза прислужникът. — Негово величество излезе сам, при това с открита каляска.

— По кой път тръгна? — попита великият княз.

— Не зная, Ваше Височество!

— Това не е на добро! Не ни остава нищо друго, освен да почакаме тук.

Не след дълго пристигна и каляската с ранения император. Полковникът вдиша окървавеното тяло на императора. Великият княз остана много изненадан от тази картина.

— Бог е искал така да стане, Ваше Височество — каза полковникът. — Негово величество стана жертва на нихилистите.

— Убит е значи?

— С бомба — каза тихо полковникът.

— Къде стана това?

— На улица „Инженерна“.

— Хванаха ли убиеца?

— Единия уловиха, а другият е убит. Има със стотици такива в тази Русия!

— Жив ли е още брат ми?

— Той е в безсъзнание, Ваше Височество.

Императора поставиха на леглото му с полузатворени очи.

Той пожела да доведат престолонаследника. След малко младият Александър беше в стаята.

Императорът гледаше ту великия княз, ту сина си.

— Въпреки всичко… — каза той и затвори очите си завинаги.

Нещастният искаше да каже с тези думи, че въпреки предпазните мерки нихилистите успяха да го убият.

Многолюден свят се беше натрупал на двора и на улицата и очакваше с нетърпение да чуе, че императорът е по-добре. Никой не предполагаше, че императорът бе смъртно ранен.

Изведнъж обикновеното знаме в двореца се замени с черно, което показваше, че императорът е починал.

Всички останаха потресени от тази вест. Всеки оплакваше загубата на най-свободомислещия между всички императори от времето на Петър Велики.

Не след дълго вратата на балкона се отвори и се показа стройната фигура на Александър III.

„Ето новия ни цар“ — утешаваше се народът и пееше руския химн „Боже, царя храни“.

Александър погледна с ясен поглед народа, който го акламираше.

Той не можеше да бъде весел въпреки предаността, която виждаше у народа си. Неговата фамилия бе непрестанно преследвана от нихилистите. Той се поклони само и се върна при трупа на баща си.

Завари тук чичо си, великия княз.

— Отмъщение, отмъщение за тези, които убиха баща ми! — викаше Александър III, като стисна юмрука си. — Той беше единственият, който желаеше доброто на народа. Единственият недостатък на баща ми беше, че управляваше с благост. Обаче аз ще им покажа как се управлява. Те не заслужават да се отнася човек с добро към тях. Моят девиз ще бъде отмъщението, а делата ми — прикладът!

Великият княз изслуша спокойно племенника си.

— Драги племеннико, позволи ми и днес да те назовавам така, защото от утре ще трябва да те наричам Величество. Не мисли така, а знай, че любовта на народа се спечелва пак е любов. Народът се управлява със свобода, но селянинът още не е вкусил от нея. Народът е потъпкан. С него се постъпва много лошо. Да не мислиш, че убийците са от народа? Лъжеш се много, ако мислиш така…

— Спри — каза Александър III. — Остави ме да управлявам, както аз желая.

— Ти не ще управляваш, както добрият ти баща — отвърна великият княз. — Аз съм сега ваш подчинен, Ваше Величество, и ще изпълнявам заповедите ви.

Александър III поклати доволно глава.

— Как се казваше убиецът? Желая да чуя как ще се оправдава.

— Бояновски, Ваше Величество. Мога ли да бъда още с нещо полезен?

— Назначавам ви за върховен съдия на нихилистическия процес.

— Моля ви да ме освободите от тази длъжност.

— Много съжалявам, но това го желая аз. Потрудете се да намерите Бакунин, който навярно е още в Петербург.

Великият княз се поклони и излезе.

Владимир го чакаше в коридора, те отидоха заедно в двореца на великия княз.

— Искам да поговоря с тебе по-сериозно, Владимире. Негово величество императорът ме назначи за председател на съда, който ще съди нихилистите. Това не е много приятно за мене, но какво да правя, когато той не иска да ме освободи от тази длъжност. Никога не съм бил много добре с него и затова искам да се махна от Русия. Аз ще замина, а тебе, сине, ще гледам да те настаня тук и да бъдеш добре. Сега ще те питам нещо — не като баща, а като съдия. Ти трябва да ми кажеш къде се намират Михаил Бакунин и неговите другари.

Владимир пребледня, но скоро се съвзе и каза решително:

— Татко, ти знаеш, че Бакунин е приятел на моята майка. Той я е пазил по пътя за Сибир и докато е била там. Не само това, но в лицето на Бакунин аз виждам един добър човек и към него изпитвам голяма почит, затова не мога да го предам. Моля те, не настоявай, защото не мога да ти кажа.

— Кажи ми само къде мога да го намеря.

— Как мога да зная това, когато Бакунин е като птица във въздуха — сега се намира тук, а след малко на друго място. Този човек никой не може да го улови. Народът го обича и му дава подслон — както на него, така и на приятелите му.

— Щом е така, значи всички Романовци са загубени и трябва да се откажат от престола. Цяла Русия значи мисли като Михаил Бакунин.

— Кой може да отрече това, татко? В Русия има хиляди привърженици на Романовците, които са готови заедно с царя да умрат за отечеството си.

— А сега мой дълг е да ти съобщя, че ти си мой пленник, въпреки че много страдам при мисълта, че така трябва да постъпвам с тебе. Императорът е строг и аз изпълнявам дълга си. Сега можем да си отидем до второ разпореждане.

Владимир тръгна да си върви, но преди да стигне до вратата, Константин се завтече и го прегърна.

— Сине мой, благородни синко, прегърни ме. Аз се гордея, че ти не пожела да станеш предател. Това ми хареса! Ти си истински мой син.

Владимир влезе в другата стая, където потъна в мисли. Той беше заточеник. Причината за всичко това бе неговото раждане. В неговите жили течеше кръвта на Романовците, обаче той не чувствуваше никаква привързаност към тях. Той обичаше и предпочиташе Михаил Бакунин пред нещастния велик човек!