Виктор фон Фалк
Мъртвите сибирски полета (67)

LXIX. ПАДАНЕТО НА МАСКАТА

Генерал Кнудзон не може да се радва дълго на придобитата свобода, понеже щом излезе от рудника, казаците го повалиха на земята и почнаха да го бият с камшиците.

Инспекторът на рудниците разказа накъсо случката.

Според законите на Сибир това било най-голямото престъпление. За тази негова смелост го хвърлиха в една подземна килия. Тя бе толкова малка, че генералът едва можете да се изправи. Нямаше нито прозорци, нито отвор за проветряване. Кнудзон трябваше да прекара няколко дни в тази килия.

Раната на ръката го болеше много и през цялото време, което прекара в тая килия, той беше в безсъзнание. Веднъж един казак го повика след себе си. Началникът на рудниците искал да го сяда. Кнудзон се изправи, но не можа да направи нито крачка, затова казакът го подпираше.

— Успокой се, приятелю, скоро ще се отървеш от мъките си.

Навярно искаше да го осъди на смърт.

Николин, така се казваше началникът, бе известен с прозвището Сибирски тигър. Като разбра това, генералът цял побледня. Той бе слушал в Петербург много за този корав човек.

„Да става каквото ще! — помисли си генералът. — Ще умра така, както и живях“

Изправиха генерала пред Николин.

Когато генералът влезе в стаята, Николин се изкашля силно и даде знак на казака да доведе по-близо Кнудзон.

— Ти ли си генерал Кнудзон? — попита той.

— Името ми е Кнудзон. Назоваха ме генерал, когато предвождах победоносно полковете във войната.

— Добре! Отговаряй само на въпросите, които ти задавам. Ти уби в рудника един от заточениците, след това си се осмелил да убиеш един казак и затова ще те осъдим. Така ли е? Кажи си истината, не лъжи.

Генералът гордо се изправи.

— Никога не съм лъгал — каза той, — но спомням си, че имах в полка един поручик, който в най-критичната минута, когато трябваше да атакуваме, за да унищожим враговете, се направи на болен, за да избяга от боя.

Чертите на лицето на Николин се измениха. Той се закашля слабо.

— След боя аз уволних този офицер, но той съумя да се добере до ново положение. И днес той е комендант на Красноярск.

Николин стисна юмруците си и очите му пламнаха.

— За тази обида ще ми заплатиш скъпо! Въпреки че това наказание не ще е в зависимост от волята ми, предвид саморъчната писана нота на милостивия ни господар Александър II, аз те уверявам, че ще намеря начин да си отмъстя. Ще те върна в рудника до второ разпореждане.

Лицето на Кнудзон светна, тъй като се утеши, че Волков понякога го посещава.

Николин даде знак на казаците да изведат Кнудзон.

Щом вратата се затвори, Николин се отпусна на стола.

— Не мога да изпълнявам повече длъжността си. Аз съвсем отпаднах. Ах, Марушка, мисля, че скоро ще дойде краят! Ох, гърдите ми!

Завесата се вдигна и в стаята влезе Марушка.

— Бъди юнак, Николин, не допускай да те завладее болестта. Ти знаеш, че аз останах при тебе само защото си комендант на рудниците.

— Знам — каза Николин с тих глас.

— Ти знаеш, че най-голямо удоволствие изпитвам, когато мъчиш хората. Знай, че щом напуснеш поста си, ще те оставя. Аз ще си намеря работа, но ти какво ще нравиш?

— Не мога да живея без тебе! — каза Николин тихо и се закашля.

Марушка се приближи до него и след като го наблюдаваше дълго, каза:

— Не ще мине много време и аз ще изгубя властта. Тогава ще стана нищожество, както по-рано. Но, Николин, аз ще разпаля желанието ти за живот, за да мога да запазя по-дълго властва си.

Кнудзон се върна в рудника. Той не можа да работи няколко дни поради болките в ръката си. Постепенно ръката оздравя, но той отпадна доста. Не биваше да умре, преди да види Волков. За да може да брои дните, отбелязваше с черта всеки ден на един камък. Чертите бяха станали вече 40, а Волков още не идваше.

Една вечер той си мислеше за миналото, като проклинаше Александър II.

— Но не — каза той на глас, — на злите трябва с добро да се отвръща. За доброто, което сторих на императора, със зло ме възнагради. Но аз му желая дълъг живот. И той, като всеки човек, е сгрешил.

Тези думи бяха казани високо и той получи веднага отговор:

— Прости му, Кнудзон, той е сгрешил като всеки човек, тъй като и Бог прощава.

Кнудзон се изправи и извика радостно:

— Волков, ти ли си? Ето те, и ти пристигна най-после. Чудно ми е, че си още жив.

— Чух, че си убил казака и смятах, че и тебе са убили — отговори Волков.

— Нещастие е за мене, че още живея. По бих желал да умра.

— Не се отчайвай — каза му Волков. — Човек трябва да се надява.

Дойдох при тебе, за да те поканя да дойдеш и да видиш една по-голяма нещастница от тебе.

— Има ли и по-нещастни от мене?

— Ела с мене, за да се увериш.

— Добре — каза Кнудзон, — готов съм.

Волков извади изпод наметалото си малко фенерче и двамата се запътиха по един тесен проход, който водеше из целия рудник.

— Много ли ще вървим още? — попита Кнудзон.

— Цял час. А знаеш ли, че ти преди съмване ще трябва да се върнеш обратно?

Проходът внезапно стана толкова нисък, че те едва можаха да се промъкнат.

Изведнъж почувствуваха хладен и влажен въздух.

— Къде сме сега? — попита генералът.

— В тъмницата на Красноярск.

Те почнаха да се качват по едни стълби, познати само на Волков.

— Внимателно трябва да се стъпва — каза му той, — защото стълбите са ронливи.

— Толкова ли е важно това, което ще видим горе, та да се излагаме на опасност, като се качваме по тия ронливи стълби?

— Разбира се, че да видим една окаяница, покрита с вечен мрак, не е неважно, затова, генерале, напред!

Дълго след това те бяха в кулата, където живееше Елисавета.

Волков извади един ключ и го пъхна в ключалката.

— Стъпвай тихо — каза той на генерала, — за да не уплашим нещастницата, като помисли, че идват да я изтезават палачите на тъмницата.

След като се отвори вратата, генералът видя тъмничната килия, в която блещукаше светлината на кандилце и осветявате седящата с наведена глава жена, окована във вериги.

Генералът се ужаси, като видя желязната маска.

— Тя спи — каза Волков, — но ние ще я събудим. Аз съм решил да я избавя както от тази килия, така и от маската.

— Значи ти искаш да я освободиш съвсем?

— Надявам се, ако е рекъл Бог. — И той вдигна очи към небето.

Елисавета започна да се събужда от глъчката.

— Кой е тук? — попита тя с треперещ глас. — Кой може да бъде освен мъчителите ми?

След това тя коленичи и извика:

— По-скоро ме убийте, защото след толкова мъки за мене ще е щастие да умра.

— Ти няма да умреш, Елисавета фон Пал — прекъсна я Волков, — но не ще живееш повече тук. Дойдохме да те спасим. Ти пак ще живееш сред хората.

Елисавета се разтрепера.

— Свободна, аз — свободна? О, не се шегувайте с мене! Стига толкова, не ме мъчете с тази надежда. Слушала съм, че палачите, за да измъчат още повече жертвата си, преди смъртта й обещават свобода. Моля ти се, ти си все пак човек, не се шегувай повече с мене, ако наистина не можеш да ми върнеш свободата.

— Заклевам се в името на Бога, който ни вижда отгоре, Елисавета фон Пал. Казах ти самата истина. И за да те уверя по-скоро в това, трябва най-напред да ти сваля маската.

Елисавета умолително протегна ръце.

— Тебе Бог те е изпратил, за да ме освободиш от тия мъки. О, ти си ангел! Но моля ти се, по-скоро, защото жадувам да видя човешко лице.

С помощта на генерала и с инструментите, които носеше, Волков успя да разкъса железните халки и маската отскочи настрана.

Радостният вик на Елисавета се сля с трясъка от падането на маската.

Елисавета погледна маската си и извика:

— Аз съм свободна. Маската падна!

— Маската падна, да, но сега ще трябва да се разкъсат и оковите — каза Волков.

Те се заловиха да разкъсат и оковите и след малко тримата, коленичили, отправяха топли молитви към Бога.

Елисавета се приближи до Волков и искаше да му благодари, но той я спря.

— Сега на работа! — каза Волков. — Вие не ще останете повече в тая килия, аз ще ви освободя.

Сърцето на Елисавета почна да бие по-силно — от радост.

— Да, аз ще ви освободя, но преди това трябва да ни разправите каква е вашата вина, за да ви затворят тука. Недейте тълкува лошо това ми желание, вие не сте първата, която спасявам от тъмницата.

— О, вие сте ангел-пазител! — радостно извика Елисавета.

— Аз изпълнявам само един човешки дълг — каза Волков. — Искам, като се явя на съда пред Всевишния, да бъда съден строго. А това ще бъде скоро. „Волков — ще ми рече той, — ти си много грешен, но имаш и добри дела.“ Но аз ще му отговоря: „О, Господи, накажи ме както заслужавам, а моите добри дела припиши другиму. Ето, на колене те моля за това. Бъди и към този друг благ и милостив, както към мене!“ А като ме попита кой е този друг, за когото го моля аз, ще му отговоря: За Михаил Бакунин, за осиновеното ми момче, за моя Михаил, когото обичам като роден син.

Старият Волков заплака.

— Не плачи, старче! — съчувствено го утешаваше Елисавета. — Бог ще прости всичко на твоя син. Сега чуйте и аз в какво съм виновна. Аз съм дъщеря на барон Пал, когото всички в Курландия обичат. Израснах в доволство. Баща ми ме пазеше като зеницата на окото си. Той не допускаше до вкъщи нито един момък, понеже се страхуваше от предсказанието на една циганка. Не ми позволяваше също така да посещавам вечеринки и балове. Затова пък разви у мене любов към науката. Безконтролният живот на брат ми също го безпокоеше. Един ден той ми каза, че съм свободна и мога да излизам според желанията си. По това време в Рига се извършваха флотски маневри под командването на великия княз Константин. Войската трябваше да бъде настанена в околните места, както и в нашето село. „Е, драга дъще, ето и на тебе се представи случай да покажеш гостоприемството си. Ще трябва да бъдат у нас великият княз и свитата му. Ето ти пари колкото щеш. Приготви се за посрещането на гостите и всичко да бъде в изобилие.“

Бащиното ми желание беше за мене заповед.

Аз доставих всичко нужно. Нашата винаги тиха къща сега беше съвсем променена. Стотици ръце работеха денонощно за посрещането на великия княз. Най-после дойде денят, когато великият княз пристигна в нашето село. Аз го посрещнах с голям букет в ръка. Той взе букета ми и строго ме изгледа, сърцето ми почна да бие по-силно. Душата ми бе обзета от чувство, което не познавах дотогава. Аз залюбих брата на императора. Великият княз намери случай да ми каже, че и той ме люби. Той коленичи пред мен и ми се закле във вечна любов.

Аз помня всичко, казано от него. Помня, че тъй много се очаровах и възхитих, че се озовах в прегръдките му. Бях негова. Бях негова жена, без да сме венчани. По-късно разбрах, че съм сгрешила. Но беше вече късно. Баща ми ме прокле.

Съгласихме се да бягаме. Великият княз отпътува със свитата си само за лице. Но още същата вечер се върна. Двамата скришом избягахме от къщи и с един файтон дойдохме на гарата. Оттук със специален трен, който ни чакаше, отидохме в Петербург.

Баща ми, смятайки, че дъщеря му е избягала с някой офицер, не направи нищо за издирването ми.

В Петербург той нае особена къща, където се установих. Една нощ някакъв свещеник ни венча. Но това венчаване не било валидно, защото за Романовците тайните венчавки не били в сила. Аз бях любовница на императоровия брат.

След една година се яви и плодът на нашата любов. Имахме момче. Той хиляди пъти ми се кълнеше, че ще ме обича вечно, че ще се грижи за детето и ще ме обяви за своя жена пред целия свят.

Елисавета замълча.

— Удържа ли клетвата си? — попита старият Волков.

— Фактът, че съм тук, в Сибир, показва колко е удържал клетвата си. Една вечер дойдоха стражари, разделиха ме от детето и не ми позволиха да се облека.

Да си кажа право, това не ме изненада, защото знаех от по-рано каква участ ме очаква, ако царят научи за нашата любов. Утешавах се с мисълта, че ще ни настанят в Петербург и че Константин ще ме спаси при пръв случай. Останах обаче измамена в надеждите си.

Съобщиха ми един ден, че съм осъдена на заточение в Сибир. Надявах се, че великият княз не ще позволи това, но ми дадоха една хартия, на която императорският брат бе подписал съгласието си за заточението ми в Сибир.

— Възможно е подписът да е бил фалшив — каза Кнудзон. — Аз познавам великия княз, както себе си, и не мога да допусна, че той може да извърши това подло дело.

— Подписът бе негов, понеже бе скрепен с печата му. И най-после аз се уверих от знака, който беше поставил под подписа си.

— Какъв знак? — попита Волков.

— Често великият княз ми е говорил, че за да не се съмнявам в подписа му, ще поставя две чертички под него.

— Имаше ли на този подпис уговорения знак? — запита любопитно Волков.

— Да, знакът бе поставен и затова бях уверена, че подписът е негов. Още същата вечер ме изпратиха с другите заточеници в Красноярск. Всичко, което преживях, бе награда за моята любов.

Елисавета млъкна. В килията стана съвсем тихо.

— Елисавета — заговори Волков, — дойде днес часът на избавлението ти, затова ела с мене. Уверих се от казаното, че ти заслужаваш моята помощ. Аз всичко ще сторя, само да те освободя.

— Къде мислиш да ме заведеш? — попита Елисавета.

— Слушай. Целия си живот съм прекарал в Красноярск, всички ме познават; никой не ме смята за заточеник, дори съм на почит. Един ден, като се разхождах на кон през Алтайските склонове и обикалях околностите, чух вик за помощ. Наведох се над пропастта пред мене и видях долу един киргиз. Под него лежеше кон, на който навярно беше яздил. Човекът бе жив и затова побързах да му помогна. В торбата си имах едно парче вълча кожа и в нея — въже. Привързах въжето за едно дърво, а другия край спуснах на нещастника.

След като работих половин час, киргизът коленичи пред мене и с трогателни думи изказа благодарността си за спасяването му. Той бе киргизки главатар, доста млад човек, и се казваше Мортиго. Той царуваше над киргизите, които населяваха Иркутск.

Мортиго обрече живота си на мене и го остави в моите ръце. Неговият живот е и мой. Аз прекарах няколко седмици у него на гости.

Като се разделяхме, той ми даде една желязна ръкавица като знак за идването му, когато му я изпратя. Оттогава Мортиго ми е бил полезен много пъти, когато съм искал да избавя някой нещастник от тези затвори. Четиринадесет дена след изпращането й той идва при мене. Днес е четиринадесетият ден от изпращането й и тази вечер той трябва да е пристигнал. Ще ни чака на около половин час път оттук. Ще те вземе със себе си на кон. Предводителят на киргизите познава всяка пътека в околностите по-добре от всеки руснак. Той ще те прекара през тези места и след 14 дни ще бъдеш в неговия дом. Можеш да прекараш в неговия шатър колкото обичаш, после ще те заведе до някое пристанище, откъдето ще продължиш пътя си. Нека побързаме сега. Елисавета, ела с мене! Всяка минута е скъпа. Не трябва да оставим киргиза да ни чака.

— И за тебе ще дойде часът за избавление, надявай се на мене — обърна се Вълков към генерала. — Дълго мислих дали пръв тебе да спася или Елисавета. Нея избрах като жена, а ти като мъж можеш повече да понасяш.

Волков тръгна. Кнудзон и Елисавета го последваха. Тя се подпря на Кнудзон, тъй като не можеше да стои на краката си от дългото стоене в килията.

— Вие споменахте за едно дете. Дали е живо то или пък Романов се е погрижил да го премахне от земята?

Очите на Елисавета се изпълниха със сълзи.

— Дали е жив моят син Владимир — не зная нищо. Това именно измъчва майчиното ми сърце. Предчувствувам, че е жив. На идване един човек ми се закле, че ще го потърси и че ще стане баща на Владимир. Той свали маската си и ми каза кой е.

— Кой ли ще е той? — попита генералът.

— Михаил Бакунин — отговори Елисавета.

— Как? Нима водителят на нихилистите, този, когото ненавиждат като убиец!

— Това понятие за него е несправедливо. Този човек не е злосторник и всеки, който го види и разговаря с него, ще се увери, че е най-благородният човек на света. Аз му дадох тогава една амалия, която да предаде на моя син, като го намери. Бакунин ми се закле тържествено, че не ще се спре, докато не намери Владимир. И като го намери, ще му бъде втори баща.

— Наистина ли се закле Михаил Бакунин? — попита Волков, като обърна глава настрана, за да скрие сълзите в очите си.

— Да, закле се.

— Той ще удържи клетвата си. Всичко, което обещава, той точно го изпълнява. Ако детето е било живо, то ще е навярно сега при него. Аз познавам добре своя син и никой не може да ме разубеди.

— Нека го благослови Бог за добрите му дела — каза Елисавета.

Те стигнаха до една желязна врата. Волков ги водеше и те се озоваха на едно открито място пред градината на градския затвор.

Промъкнаха се през вратата на градината и след малко излязоха на шосето. Тук те ускориха ход. Изведнъж се чу писък на птица.

— Не се плашете — каза Волков, — това е киргизкият предводител.

Волков му отговори със същия знак. След няколко минути всички се намираха на полето, осветени от луната. На шосето се виждаше един кон и на него — Мортиго. Той бе облечен особено: облеклото му бе от кожи, една червена кърпа опасваше пояса му. Шапката му бе украсена с различни пера. Държеше в ръцете си пушка и стоеше неподвижен като статуя.

— Ти ли си, Мортиго? — попита Волков.

— Аз съм, избавителю мой.

— Добре дошъл тогава. Благодаря ти.

— Дойдох, защото ме повика. Чакам да ми кажеш дали е дошъл часът, когато ще пожертвувам живота си за тебе.

— Зная, че си готов на това — каза Волков, — но друга е причината за повикването ти. Искам да извършим едно добро дело, каквито сме правили и друг път. Виждаш ли тази жена? Искам да я спася от затвора. Моля те, Мортиго, спаси я. Ако остане по-дълго тук, ще умре. Спаси я и с това ще си издължиш малко от стария дълг.

— Аз ще я спася — каза киргизът, — тъй като ти желаеш това. Твоята заповед е за мене свята.

— Довери се на този човек, Елисавета — каза Волков, — той ще те спаси и ще те защитава в беда. Нали, Мортиго?

— Ще изпълня точно желанието ти.

— Закълни се, Мортиго, че ще я пазиш и че не ще я обидиш с нищо.

Мортиго се прекръсти и каза:

— Заклевам се, че ако е необходимо, ще пожертвувам живота си.

— Добре, качи се тогава.

— Къде да я отведа? — попита киргизът.

— Нека остане временно при тебе, а след няколко седмици ще ти пратя пратеник, който ще ти съобщи какво да сториш с нея.

— Ще й бъде добре при мене — каза киргизът. — Не ще падне косъм от главата й. А сега да бързаме. Ще ми се довериш ли?

Тези думи се отнасяха за Елисавета. Тя протегна ръце към киргиза.

— Доверявам ти се — каза тя. — Но ми е мъчно, че се излагаш с мене на хиляди опасности.

— Опасности? Аз от нищо не се страхувам — каза киргизът, като вдигна рамене.

Той я обхвана около кръста и я покачи на коня. Те се отдръпнаха веднага и погледнаха Волков и Кнудзон, после киргизът бодна коня да тръгне.

Волков ги следеше с поглед.

— Нека Бог ги запази! — каза той трогнат.

Като се отдръпна, той видя сълзи в очите на Кнудзон.

— Надявам се, че тези сълзи са за свободата. Една само дума от твоите уста ще бъде достатъчна да разкъсам веригите ти. Но сега не ти остава друго, освен да се върнеш обратно в затвора. И не трябва да отпадаш духом. Ще дойде ден, генерале, след някой месец, когато й ти ще бъдеш свободен, както Елисавета Пал.

— Аз не жаля, Волков, че не съм свободен, а защото виждам, че нашата майка Русия погубва най-добрите си синове.

— Сега да вървим, тъй като започва да се зазорява — каза Волков.

Те се отправиха към Красноярск. Волков вървеше напред, а Кнудзон го следваше — с наведена глава.