Виктор фон Фалк
Мъртвите сибирски полета (49)

LI. СЛЕДСТВИЯТА, ПРИЧИНЕНИ ОТ РАКИЯТА

В кабинета си Кардов работеше на писалищната си маса. Току-що запечата писмото до Феодора, в което й съобщаваше приятната новина, че в най-скоро време Бояновски ще бъде заточен. Запечата писмото и замислено се загледа към улицата.

„Коя ли е причината Ашинов така да се забави? На, ето че и той иде“ — каза си, като забеляза Ашинов да завива зад ъгъла на улицата.

След няколко минути Ашинов влезе в кабинета.

— Кажи набързо, Ашинов, отговори дали Бояновски действително живее при евреина, или той ни излъга. Кажи и какво си направил.

— Много въпроси ми задавате наведнъж. И съжалявам, че съобщенията ми не са много приятни.

— В такъв случай евреинът ме е излъгал — изкряска Кардов.

— Не, евреинът не е излъгал, Бояновски е бил при него.

— Научи ли поне къде е отишъл?

— До утре ще узная — каза Ашинов, — понеже възнамерявам да изпратя един маскиран човек, от когото ще науча къде се крие Бояновски. Кой ще бъде този човек.

— Кой друг освен стария Дашков — слуга на Бояновски. От него бързо ще узная къде се намира господарят му.

— Тогава добра сполука! — каза Кардов.

Ашинов напусна кабинета на своя шеф и отиде в стаята за преобличане. След като се преоблече като сибирски търговец и взе един дебел бастун, той излезе на улицата. Старият Дашков, пушейки лулата си, стоеше в една стая в къщата на господаря си. Кръстосал крака, той си тананикаше руска песен.

След внезапно потропване вратата се отвори и един странник влезе вътре.

— Вие ли сте Дашков, който дълго слугува при Бояновски? — попита странникът.

— Да, аз съм.

— Добре съм сполучил значи, мога ли да вляза?

Старият Дашков, комуто този човек изглеждаше подозрителен, се поколеба.

— Разрешете ми да вляза — настояваше странникът, — нося новини от другия свят.

— По дяволите, щом е от оня свят, новините трябва да са от покойната ми съпруга?

Непознатият беше влязъл вече вътре и Дашков трябваше да бъде по-доверчив към него.

— Отговорете, Дашков, познавали ли сте някой си Петриков?

— Петриков? Моят добър другар Петриков — как да не го познавам. С него ние служихме в един и същи полк — отговори старецът.

— Видите ли, аз бях убеден, че по-иначе ще говорите, щом узнаете нещо за него от собствения му син.

Старият Дашков се изправи и протегна ръце към него.

— Добре дошъл, сине на моя приятел. Да, да, сега виждам приликата на моя приятел, неговите очи, брада, просто всичко — същият Петриков!

— Да, това съм аз, неговият син — говореше гостът, като бършеше уж сълзите си. — Да, Петриков за нещастие вече осем години, откакто е умрял.

— Как? Петриков умрял? Не, това е невъзможно, не говори така, не е възможно да е умрял, без да се видим още веднъж.

— Да, той умря и ме закле в смъртния си час да дойда и да поздравя стария му приятел Дашков в Петербург. Оттогава изминаха години, аз не мога да се отделя и напусна малкото си дюкянче в един малък град, защото съм сам. Пристигнах вчера и след като накупих някои работи за дюкяна си, рекох да ви потърся и предам последното желание на баща си.

Очите на стария Дашков се напълниха със сълзи.

— Стари приятелю Петриков, и в смъртния си час не си ме забравил!

— Така е, той много ви почиташе и обичаше. Но да не споменаваме повече това, по-добре да отидем и се почерпим до някоя близка кръчма за душата на покойния. Хайде, Дашков, защото Бог знае дали някога ще се видим през живота си.

Дашков стана, нахлупи шапката и наметна палтото си. След малко и двамата се намериха на улицата. Като повървяха около половин час, влязоха в една кръчма и седнаха на една маса.

— Дашков, сега си мой гост, за новото ни приятелство и за успокоение душата на баща ми, да пием!

— Хей, момче — извика той, — я дай ракия, но по-люта, аз не жаля парите.

Поръчката веднага бе изпълнена и на масата се появи пълно шише ракия.

Ашинов, понеже това беше той, наля по една чаша, втора, трета и така, докато старецът стана по-бъбрив.

— Къде служиш? — попита той Дашков.

— Бях на служба при господин Бояновски — отговори той. — Това беше богат дом и всички Бояновски бяха уважавани. Но ето че старият Бояновски умря, нещастие сполетя къщата, а младият се ожени.

— Нима тази женитба е била тъй съдбоносна за Бояновски?

— Всяка женитба носи нещастие — отговори Дашков. Езикът му започна да се преплита, тъй като ракията оказваше вече влиянието си. — Наистина това беше голямо нещастие и не само нещастие, а пропаст, защото тази жена… Но по-добре да не говоря. Да пази Бог, аз не трябва никога да приказвам, а трябва като гроб да мълча.

В тази минута дойде кръчмарят, който доля в шишето една зелена течност.

— Да живее наследникът на фамилята Бояновски! — викна Ашинов.

— Амин, дай Боже! — каза Дашков и до дъно изпи чашката.

Дашков ставаше все по-бъбрив, а съседът му добре наблюдаваше действието на ракията над жертвата си.

— Какво стана, значи, с женитбата на господаря ти? — подзе пак мнимият Петриков.

— Жалко, много жалко — бъбреше Дашков. — Тази жена го разори. Тя го… — Той се доближи до Петриков, олюлявайки се, така че стана нужда Петриков да го задържи да не падне. — Тя го предаде на властта и го заточиха веднага в Сибир.

— В Сибир? За Бога, това е повече от ужасно, навярно той е умрял там.

Дашков, озъртайки се и хващайки го за ръката, величествено каза:

— Не, Петриков, не само че той не умря в Сибир, но и се завърна дори!

— Помилваха го значи?

— Глупости — избъбра пияно Дашков. — Той сам се помилва.

— Избягал ли е?

— Всичко това е чудесно — каза си Ашинов и радост озари лицето му. — Много се радвам, че един тъй добър човек не е станал жертва на безчестие.

— Не, той не трябва да бъде жертва! — изкряска Дашков, като удари така силно масата с юмрук, че едва не изпочупи всички шишета. Младият Петриков го привлече към себе си.

— Тихо — каза той. — А сега отговори ми как може господарят ти да се крие, без да може да го хване полицията? Ние, провинциалистите, вярваме, че петербургските полицаи виждат навсякъде и чуват всичко.

— О — отвърна Дашков, — те могат да имат още толкова очи и уши и пак да не намерят моя господар.

— Чудно! Но как се крие през деня? — попита Петриков.

Тъкмо когато Дашков се гласеше да му отговори, вътрешен глас като че го пробуди от влиянието на ракията и вглеждайки се в събеседника си, запита:

— Защо питаш, човече, защо ти е нужно толкова да знаеш къде е господарят ми?

— Стари бащин приятелю, искам само да разбера дали действително твоят добър господар, чиято съдба ме заинтригува, е на сигурно място.

— Тогава можеш да научиш това — със схванат език добави Дашков. — Той е в една селска къща в имението на генерал Кнудзон.

— В дома на славния генерал Кнудзон?

— Да, при него, приятелите на господаря ми са повечето големци, по-рано дори беше и самият цар. А за да не бъде познат, генералът някак си чудно го е преоблякъл.

— Преоблякъл? Как, по-скоро ми кажи това.

— Той е, да, той е… Това аз няма да ти кажа, Петриков.

Последният наля още една чаша ракия, но Дашков беше толкова пиян, че не можа повече да удържи. Постоянно люлееше глава и повтаряше:

— Не, Петриков, това не ще ти кажа.

Ашинов обаче се мъчеше да изтръгне и тази тайна от Дашков, но не успяваше, защото старецът бъбреше все едно и също.

Най-после той увисна на стола и заспа с последните думи на уста.

„Сега, когато можех да узная най-важното, езикът му се схвана, мислеше си Ашинов. — Не е възможно нищо повече да изтръгна от него. Нека го оставя да се наспи, а това, което узнах, ще е достатъчно да отида да съобщя на Кардов. По дяволите, оня младеж защо ли така особено ме гледа; добре че не бе по-близо, за да разбере какъв бе разговорът ни с Дашков.“

С това решение Ашинов напусна кръчмата и се отправи към полицията, за да предаде разговора с Дашков на своя шеф.

Но той се лъжеше, момъкът бе чул разговора им, защото бе наострил добре уши, за да разбере всичко. Затова така втренчено бе погледнал Ашинов, който се бе изплашил от тоя поглед.

Щом Ашинов напусна кръчмата, момчето се доближи до Дашков, който спеше.

— Я стани, старче! — извика момчето.

Дашков повдигна натежала глава и втренчи поглед в момъка.

— Вие предадохте господаря си — викна Фелзингер, понеже това бе той. — Вие всичко разправихте, а този човек.

Дашков започна да се досеща за стореното.

— Да, но къде изчезна синът на Петриков?

— Щом вие заспахте, и той изчезна, защото повече нямаше какво да узнава.

— Но що значи това, какво узна той?

— Слушайте, старче, искрено ще ви предам това, което вие разправихте — каза Фелзингер седна на един стол до него. — Струва ми се, че добре ви омотаха в тази мрежа… Не сте и предполагали.

— Примка? Но какво ли могат да искат от мене, бедния човек?

— Но все пак вие знаете някоя тайна.

Старият слуга на Бояновски затрепера.

— Тайната — избъбра той, — вярно, но струва ми се, че този Петриков имаше вид на добър човек и приличаше на моя стар приятел.

— Тъкмо тук сте се излъгали, любезни старче — добави Фелзингер, — тъй като, доколкото можах да разбера, вие нямахте разговор със сина на вашия другар, но… — Конрад не намери достатъчно кураж, за да предаде истината на стареца, а именно, че този, с когото разговаря, бе един от царските тайни полицаи.

Старецът ставаше все по-неспокоен — тропаше с крака и непрекъснато си триеше челото.

— Ако знаех поне що му разправих, мисля…

— Съжалявам, че вие май му съобщихте малко повече, отколкото трябваше; бях на оная маса и почти всичко чух.

— Значи вие всичко чухте? Бъдете тогава така добър да ми кажете що съм дрънкал аз, нещастният старец, понеже тая ракия бе ме така разгорещила. Смилете се над мен, моля ви, и ми предайте казаното.

— Вие му говорихте за вашия господар.

— За моя господар?! — каза уплашено Дашков. — Наистина ли?

— Да, вие казахте, че вашият господар, който избягал от Сибир, се намирал при генерал Кнудзон.

— Нима такова нещо съм рекъл? — каза отчаяно Дашков. Какво направих аз, стар глупак, предадох добрия си и мил господар!

— Не се отчайвайте — успокояваше го Фелзингер. — Вие сте подмамен от полицейския шпионин, но въпреки това не всичко е загубено.

— Как мога да поправя това? — попита старецът, като погледна изпитателно Фелзингер. — Кажете, моля ви, аз ще ви слушам, тъй като виждам, че сте честен, добър и благороден човек.

— Много просто — каза Фелзингер, — ще вземем файтон, ще отидем при генерала и ще разправим всичко на него и на Бояновски. Но трябва да бързаме, за да не ни изпревари полицията, тогава ще е късно…

Фелзингер улови ръката на стареца и излязоха вън, а пияният изтрезня от чистия въздух. При мисълта, че господарят му се намира в опасност, той скоро дойде на себе си и почна бързо да крачи. Те настигнаха след малко един файтон с два коня и потеглиха към лятната резиденция на генерала.

Това бе същия ден на обяд. Генерал Кнудзон се беше налегнал на едно канапе и чоплеше зъбите си с клечка. Току-що бе станал от богатия обяд. Днес той бе много разположен и се радваше на обичния си гълъб, който скачаше весело насам-натам. Не се разсърди дори когато гълъбът събори прибора за чай. Без да се ядоса, той позвъни да дойде новият готвач, тъй като днес ястието му бе чудесно.

Слугата излезе и след малко се потропа тихо на вратата.

В стаята влезе един мъж, препасан с бяла чиста престилка — като у най-благородните семейства. Забележително бе у този готвач необикновената му дълга черна брада, която според правилата на чистотата бе забранено да се носи.

— Ти си значи новият готвач? — каза генералът, като стана и се приближи до него. — Доволен ли си в моята къща? — Той се засмя колкото му държеше гърлото: същото направи и готвачът, като подаде ръката си на генерала.

— Синко Бояновски, в тази готварска мрежа изглеждаш много хубав, не е лошо да се фотографираш.

— Трябва да съм благодарен за тези бели дрехи, под които ще мога по-дълго да остана в тази къща.

— Така е — каза генералът, — свали ги сега, да си поприказваме по нашему. Вземи цигари, чай, каквото желаеш. Днес няма защо да се плашим от враговете си.

— Само Бог знае дали ще е така — каза Бояновски, като съблече готварските дрехи, — трябва винаги да сме нащрек.

— Мислиш ли, че ще смеят да те потърсят в моята къща?

— Не вярвам — каза Бояновски, — но откакто затвориха евреина Марголински, много се страхувам, тъй като той е в състояние да продаде собствения си баща, само да може да се отърве от бесилката. Къде е, генерале, най-новият вестник, за да видя кога ще бъде обесен евреинът?

— На масата е — каза генералът, като посочи с ръка масата, където бяха наредени разни книжа.

Бояновски прегледа набързо книгите и се намръщи.

— Какво има? — попита генералът, като видя Бояновски намръщен.

— Не казах ли, че евреинът ще съумее да се отърве. Той е помилван, и то за моя сметка. Сигурно е казал на Кардов къде е моето убежище и тогава достатъчно му е да има една само следа, за да ме намери.

— Ще ги дочакаме тогава спокойно, но не вътре вкъщи, а пред къщи. Желая да видя кой ще дръзне без позволение да влезе в моята къща.

— Какво ли иска онзи, дето влезе сега?

— Ваше благородие — каза слугата, като се приближи по войнишки към генерала, — един млад човек ви очаква в двора, имал нещо много важно да ви съобщи. Да го пусна ли да влезе?

Генералът и Бояновски се спогледаха. Генералът се приближи до прозореца и погледна към двора.

— Искам да видя първо как изглежда този господин! Надявам се, че не сте го пуснали да влезе вътре.

— Не, господин генерал — отвърна слугата. — Придържаме се точно към разпорежданията ви. Господинът чака на двора.

Генералът погледна през прозореца.

Един младеж чакаше насред двора, като бършеше потта от челото си. Той бе блед.

— Изглежда, че е много нервен. Младежът не е съмнителен, оставете го да влезе — обърна се той към слугата.

След няколко минути слугата доведе в стаята непознатия господин.

Бояновски се наведе през прозореца и така даде възможност на генерала да разпита влезлия господин.

— Аз съм генерал Кнудзон. Искали сте да говорите с мене?

— Не смея нищо да ви кажа, господин генерал, в присъствието на слугата. Искам да говоря с вас насаме.

Генералът се поколеба за минутка, след това заповяда на слугата да излезе.

— Сега сме сами и можете да ми кажете важното нещо.

Непознатият се доближи до генерала и нервно каза:

— Възможно е да ви се вижда странно, господин генерал, че идвам така неочаквано в дома ви и желая да говоря с вас насаме. Длъжен съм да ви съобщя, че една личност, за която се интересувате много, се намира в опасност. Тайната царска полиция я преследва.

— Сетих се, че с такъв претекст се явявате пред мене, но преди да ми кажете, смятам за необходимо да ви припомня нещо — каза генералът.

Той се приближи до стената, на която висяха скъпи оръжия. Взе един револвер от слонова кост и го постави на масата.

— Виждате ли, господине, този револвер, той е пълен и ако идвате в дома ми като полицейски шпионин, бъдете сигурен, че ще забия в гърдите ви всичките тези куршуми. Ако ли сте дошли като честен човек да ме предупредите за нещо, тогава генерал Кнудзон знае как да възнагради такъв човек.

— Господин генерал, съжалявам, че ви изглеждам на полицейски шпионин, но въпреки това, моля ви, дръжте револвера в ръцете си дотогава, докато се уверите, че всяка моя дума е вярна.

— Добре тогава — каза генералът, — кажете какво имате да ми съобщите.

— Това, което не е присъщо на обичая ми, сторих днес, като влязох в една кръчма да изпия чаша грог. След малко влязоха още двама, от които единият бе нисък старец с бяла коса, а другият със среден ръст. Той ми се стори съмнителен; като наливаше ракия, той се мъчеше да напие стария и да го направи по-приказлив. Това ме заинтересува и аз доближих стола си по-близо до тях. Наострих уши и чух целия им разговор. Този хитър човек можа да измъкне тайната от стареца. Той разказа как господарят, при когото е живял целия си живот, който се казвал Бояновски, бил заточен в Сибир за някоя политическа грешка и как той се върнал оттам. Разбрах от целия разговор, че полицията го търси усърдно навсякъде и че целта на този човек, който приличаше на полицейски шпионин, беше да узнае къде се намира Бояновски.

— Ами в пияното си състояние — попита генералът — издаде ли той къде е сега господарят му?

— Понеже ракията бе завладяла разсъдъка му, той не каза всичко.

— Мизерник! На такъв слуга бих дал заслуженото! — извика Кнудзон.

— Имайте предвид, господин генерал, че старецът едва стоеше на крака, не беше на себе си. Той разправи за връзките на господаря му с големи личности и че засега се укривал у славния генерал Кнудзон. Но за щастие тук езикът му се схвана, той се облегна и заспа на масата. Оня се помъчи отначало да разбуди стареца, но ракията толкова бе подействувала, че той не можа по-нататък да продължи, за което аз благодаря Богу. Щом разбра, че старецът не ще се пробуди, оня тип доволен напусна масата и остави стареца на съдбата. Понеже чух доста от разговора, господин генерал, след като излях няколко шишета вода върху стареца, аз го разбудих.

— Добре сте сторили, на ваше място бих хвърлил в морето тоя предател.

— Не — извика непознатият, — Дашков не е предател, повярвайте, генерале, това, което се случи с него, може да постигне всекиго от нас, тъй като тоя шпионин се беше добре преоблякъл и се бе представил за сина на стар негов приятел, за да го принуди да пият ракия. Аз казах на стареца, че всичко чух. Той заплака като дете, искаше да се самоубие, но аз се съжалих над него. Сетих се веднага, че най-добре би било, ако ви разправя всичко. Затова, господин генерал, не като полицейски шпионин съм пред вас, а като човек, който желае да ви услужи и запази от лоши последствия.

Непознатият започна да бърше челото си.

Генералът протегна ръце към него.

— Не ви познавам, господине, но вие сте действували като честен човек, затова приемете завинаги моята признателност.

В това време откъм прозореца се чу глас на човек, който навярно мъчно би се предал. Този, който извика и подаде ръка, беше Бояновски.

— Това, което сте извършили, доказва вашето благородство и характер, затова желая да бъдете мой приятел. Кой сте вие впрочем?

— Казвам се Конрад Фелзингер учител по професия роден в Германия, тук съм, за да опитам щастието са, но до днес съм без служба.

— Аз съм Бояновски, бях нявга щастлив, а днес последен бедняк и не мога да възнаградя благородното ви дело с нищо.

— Ти не си беден — додаде генералът, — докато аз не склопя очи, а след това не ще бъдеш по-беден от днес. Но струва ми се, че трябва да нагостим господин Фелзингер, който е доста уморен след този дълъг път. Ей, момци, донесете тук ядене и пиене, понеже с глад шега не бива.

Разтичаха се слугите и не след дълго масата бе приготвена.

Ще не ще, Фелзингер трябваше да яде, сам генералът му наля чаша вино.

— За здравето на благородния младеж! — извика генералът.

След това, вдигайки чаша, Бояновски каза:

— За здравето на Конрад Фелзингер, моя нов приятел!

До края на яденето Фелзингер се стараеше да убеди Бояновски в невинността на Дашков.

— Той беше верен слуга; обстоятелството, че се е поддал на ракията, е извинително. Но би трябвало сега да се справим с тези мерзавци.

— Аз ще трябва да напусна къщата ви, генерале — каза Бояновски.

— Тъкмо тогава си загубен, защото ако останеш у мене, аз ще съумея да те укрия при нужда. Ще трябва най-изкусно да бъдеш преоблечен.

— Как да се преоблека, за да не бъда познат от тия псета?

— Остави аз да мисля за това — отговори генералът и започна да се разхожда нагоре-надолу из стаята. Изведнъж се спря и каза: — с Драги Бояновски, те не ще те открият! Намислих един план. Осланяй се на мене.

— Драги генерале, как ще ви се отблагодаря за грижите за спасяването ми, които ми оказвате като същински баща?

— Глупости! — извика генералът. — Като че аз не би трябвало да заместя моя добър приятел, покойния твой баща? Ти си като сирак, който доста страда, затова трябва да ти се помогне. Сега желая да съобщя плана си, но дали мога пред господина?

Фелзингер поиска да се отдалечи.

— Не — каза Бояновски, — аз не се боя и не допускам, че можете да ме предадете, затова останете да чуете всичко, що генералът ще ми каже.

— Не, истината е, че никога не съм бил предател. От тая минута пък чувствувам, че трябва да ви бъда приятел и обещавам да ви бъда полезен.

— За да не те намира полицията, която непрестанно те дири, аз открих едно сигурно място — каза генералът.

— А кое е това място? — запита Бояновски.

Генералът се засмя и като поглади брадата си, добави:

— Мястото, което ще ти предложа, е доста сигурно — къщата на императора Александър II — царския дворец.

Бояновски и Фелзингер студено изгледаха генерала — да не би да се шегува.

— Защо така се учудихте? — попита той. — Нима е толкова невъзможно да се живее при Негово величество? Безспорно ще трябва да се разделиш с хубавата си брада, тъй като аз възнамерявам да те предложа като изкусен помощник на царския готвач Лафермо.

— Но разбира ли от готварство г-н Бояновски? — запита Фелзингер.

— През заточението ми в Сибир, където бе заточен и готвачът на Негово величество княза, заподозрян, че ще го отрови, аз се запознах с него и се научих да приготвям много разнообразни и хубави ястия, като да съм предчувствувал, че ще имам нужда нявга от това. Откакто пребивавам в къщата на генерала, уверих се, че мога добре да приложа познанията си.

— Потвърждавам — добави генералът. — Струва ми се, ако някога провидението изпрати сиромашия на Бояновски, той ще може добре да преживява с тази си професия.

— Кога възнамерявате да приложите плана си? — попита Бояновски.

— Утре сутринта — отговори генералът. — Доколкото ми е известен редът на петербургската полиция, надявам се, че тя не ще се осмели до утре да ме безпокои. Затова спокойно можеш да престоиш в дома ми.

— Утре със затворена каляска и двамата ще отидем при приятеля ми Лафермо, който, сигурен съм, ще те вземе при себе си.

— А под какво име ще му бъда представен?

— Първото, което ни допадне например Познански, ето едно доста харесвано в Петербург име.

— Ха, ха, ха — засмя се Фелзингер, — както у нас, в Германия, имената Шулу и Мюлер.

След няколко минути те бяха на масата пред пълни с чудесно вино чаши.

— Видите ли — обърна се генералът към Фелзингер, — така вървят работите в Русия, че дори и този, който се е чувствувал най-близо до царя, не е сигурен, че полицията не ще претърсва дома му. А знаете ли защо е така? Защото по-лошите виновници искат провалянето на по-добрите.

— Нима царят не знае на какви хора се осланя и как някои личности злоупотребяват с доверието му?

— Навярно знае — отговори генералът, — но той няма възможност да отстрани всичко това поради честите атентати.

— Дано Бог даде всичко да тръгне добре.

След като изпи чашата си, генералът стисна ръцете на приятелите си и им пожела лека нощ.

Не след дълго Бояновски и Фелзингер се отправиха към стаите си, за да си отпочинат за новите събития.