Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die Todtenfelder von Sibirien (oder Das Geheimnis des russischen Kaiserschlosses), –1891 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 56 гласа)

Информация

Корекция (том 1)
NomaD (2008 г.)
Сканиране, разпознаване и корекция (том 2)
ultimat (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция (том 1)
Сергей Дубина (2 ноември 2008)

Том 1: Глави 1–43

Източник: http://dubinabg.eu

 

Издание:

Виктор фон Фалк. Мъртвите сибирски полета. Книга първа

ДФ „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1991

Немска, второ издание

Редактор Иванка Петкова

Художник Димо Кенов

Художник-редактор Веселин Христов

Технически редактор Ирина Йовчева

Коректори Жанета Желязкова, Таня Нешева, Донка Симеонова

 

Том 2: Глави 44–106

 

Издание:

Виктор фон Фалк. Мъртвите сибирски полета. Книга втора

Оригинално несъкратено издание

Немска, второ издание

ДФ „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1991

Редактор Иван Христов

Художник Димо Кенов

Художник-редактор Веселин Христов

Технически редактор Ирина Йовчева

Коректори Жанета Желязкова, Таня Нешева, Боряна Драгнева

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на втори том

LXXV. ТОЧНО ИЗПЪЛНЕНИЕ НА ДЛЪЖНОСТТА

Здравето на капитан Николин се подобри напоследък. Той можеше да стана, по кашлицата го измъчваше.

При климат като този в Красноярск той можеше да оздравее, но Марушка гледаше да не оздравее напълно. Тя желаеше той да е нито между живите, нито между мъртвите. По-рано, когато Николин бе здрав, тя трябваше да го слуша, а сега тя заповядваше. Николин трябваше да се подчинява във всичко, тя желаеше това. Без нейното позволение не можеше да бъде помилван, нито освободен ни един затворник. Ужасни картини се разиграваха в неговия дом.

Случи се същото и днес, тъй като гласът на Марушка се чуваше дори на улицата.

Николин, както всяка заран, пиеше французин коняк. Вратата се отвори и влезе Марушка.

— Чу ли? — извика тя.

— Какво да чуя, мило дете — отговори тихо Николин, — какво има да чуя?

— Отишъл си, избягал…

— За Бога, кой? Да не е някой от затворниците?

— Малко ме интересуват твоите затворници! Нашият французин — готвачът. Той бе наистина отличен готвач.

— Къде ли е отишъл Жеон?

— Откъде да зная, глупако, къде е отишъл. Не ми е казал, че не е доволен. Влюбил се в някое момиче в Париж и не можел без нея. Глупак! Ха, ха, който е луд, той може само да се влюбва — каза Марушка, като се смееше доволно.

— Тогава да пуснем потеря след него — каза Николин. — Да повикаме ли някой друг от Петербург?

— Не ми се иска, тъй като са пияници. Аз намислих по-добро нещо. За един друг мисля.

— За кого? — запита Николин.

— Има между затворниците един наш човек, доста добър, който би ни готвил хубави ястия. Казва се Кнудзон.

— Ох, да, старият генерал? Ти да не искаш да го направиш…

— Мисля да го направя мой слуга, което не ще ми откажеш. Иска ми се генерал да ми слугува, искам да ми слугува човек, който някога е сядал на царска трапеза.

— Мило дете, генералът е осъден да работи в рудниците и аз нямам право.

— Какво? За какви права ми говориш? Кой иска да знае тука, в Сибир, за права? Искам генералът да дойде тука, и то веднага!

— Генералът не ме обича и така ще има случай да ми отмъсти.

— Страхливец, нима се страхуваш от един немощен старик? Той трябва да ти е благодарен, че го освобождаваш от веригите.

Николин въздъхна тежко. Той не смееше да откаже на тази жена, затова заповяда да доведат генерала.

Генералът много се изненада, когато таблата се спусна в рудника и един чиновник развърза оковите на ръцете и краката му. Той се зарадва, като помисли, че царят го е помилвал.

След няколко минути Кнудзон се озова пред Николин.

— Ела по-наблизо — каза му Николин. — Желая да те освободя от тежката работа в рудника и да ти дам по-лека работа. От днес ти ще живееш в моя дом като слуга.

Кнудзон се разтрепера цял. Думата бе на устата му, но той се овладя и не каза нищо.

— Моята жена ще ти каже какво трябва да работиш. От днес ти си неин роб. Ще разбереш, че всичко това е за твое добро, понеже това е единственият начин да се избавиш от рудника.

Кнудзон се засмя иронично.

— Вие, капитан Николин, мислите, че ми правите милост, но знайте, че предпочитам лошия въздух в рудника, отколкото вашия дом. В рудника съм само заточеник по моя вина, а тука съм роб на заповедите ви. Вие желаете да ме направите слуга на вашата държанка! Това не ще стане, понеже не е такова разпореждането от Петербург.

Марушка извика като луда. Лицето й стана бледо от злоба и тя се спусна срещу Кнудзон.

— Какво каза, нещастнико? — извика тя, като му удари една плесница.

— Клетнице, как дръзна да сториш това? — извика Кнудзон. — Ще те удуша, ала не трябва да ставам убиец.

— Виждаш ли — обърна се Николин към Марушка, — ти желаеш този твърдоглавец да ти стане слуга? Откажи се от това си желание, аз ще ти намеря друг, по-добър от този…

— Не — каза Марушка, — той ще бъде мой слуга. Аз ще го опитомя.

Кнудзон се замисли за миг; тука той беше без окови и можеше по-скоро да избяга, отколкото в рудника, затова реши, че най-добре ще е да остане. После той се обърна с умолителен тон към Марушка:

— Простете ме, госпожо, за това, което се осмелих да кажа преди малко. Задушливата атмосфера в рудника ме е омаяла и затова не знаех какво приказвам. Прости ме и аз ще ти стана послушен слуга.

— Разбра ли, че най-добре е да бъдеш послушен? Излез сега и чакай заповедите ми.

Кнудзон се поклони и излезе. Трябваше му благоприятен момент и той щеше да е свободен.

От няколко дни Кнудзон се намираше в дома на Николин. Той успя много изкусно да спечели Марушка на своя страна, а с Николин разговаряше много сериозно. Лесно е на интелигентния човек да забавлява простолюдието със знанията си. И тука случаят бе такъв, дори нещо повече, понеже генералът имаше големи познания от дългото му пътуване по света.

Той бе вече осем дни тука.

Веднъж един нисък човек дойде у Николин и помоли Кнудзон да го представи на капитана. Казваше се Евстати.

— Аз съм Хуго Евстати, изповедникът на царя. Идвам по разпореждане на царя — каза дошлият дребен човек.

Николин се разтрепера, обаче се овладя и запита:

— Легитимирайте се, моля.

Брат Евстати извади една голяма хартия, на която личеше печатът на императора.

Като видя това, Николин се изправи.

— Добре дошли в моя дом, брат Евстати — каза той.

Чужденецът погледна към вратата, откъдето преди малко бе излязъл Кнудзон.

— Не беше ли този Кнудзон, който излезе преди малко?

— Да — каза Николин.

— Аз мисля, че той е осъден да работи в рудник.

— Да, и то в Красноярск.

— Не мога тогава да разбера защо се намира във вашия дом, и то без вериги.

— Аз… аз мислех да облекча стареца.

Николин не знаеше как да излезе от това безизходно положение.

— Добре, добре, аз не дойдох тука за него, защото Негово величество може напълно да разчита на вашата суровост, сега работата е друга, а именно — жената, която се намира тук, в Красноярск — жената е маската.

— Ах, да. За онази неизвестна жена, която не се намира в регистъра и за която никой не знае?

— Негово величество иска да знае дали е жива и здрава и дали знае някой, че тя е затворена тука — каза Евстати, като пошепна последното на ухото на Николин.

— Сигурно тя ще е в килията си, тъй като досега тъмничарят нищо не ми е казвал за нея.

— Понеже царят ме изпрати специално за тази цел, то заведете ме там, за да се уверя сам в това.

Николин го заведе незабавно в тъмницата, където бе затворена Елисавета.

Пазачът отвори вратата. За голяма изненада килията бе празна. Само счупената маска бе захвърлена настрана.

И двамата се спогледаха с проницателни погледи.

— Къде е затворницата? — запита Николин караула.

— Къде е? — запита и Евстати.

Караулът наведе рамене и каза наивно:

— Тя беше тук — не зная.

— Капитан Николин — каза Евстати, — вие отговаряте за тази затворница. Къде е тя? Навярно сте я пуснали да избяга? В името на Негово величество вие сте уволнен от длъжност — аз имам Неограничени права. Заминавам за Петербург, а вас оставям да чакате присъдата си.

После той се обърна към пазача с думите:

— Теб ще те сложа в окови, тъй като и ти си съучастник в това дело.

Евстати се отдръпна гневно от килията, където бе затворена по-рано Елисавета, а Николин покрусен се върна при държанката си Марушка.

— Всичко е загубено — каза той, като се отпусна на стола.

— Загубено? Какво е загубено?

— Аз не съм вече управител на Красноярск. Отнеха ми властта. Аз съм уволнен от длъжност.

— Това не може да бъде, ти лъжеш! — учудено се провикна Марушка.

— Причината за моето уволнение е изчезването на жената с маската — каза Николин. — Аз чувствувах, че краят ми наближава. Болестта ще надвие… Марушка, дните ми са преброени… всичко е свършено! Не ми остава друго, освен да умра, както прилича на един войник. А ти, безсрамнице, не ще се наслаждаваш на низките си дела — извика разгневен Николин, като стана от мястото си. — Ти ме съсипа, изсмука моята кръв, като ме застави да остана в тази сибирска пустиня! А сега? Ти мислиш да живееш, след като аз умра!

Николин се втурна към масата, където още не бе вдигната закуската, и взе един нож. Марушка се опита да избяга, но Николин, като разбра намерението й, я спря.

— Ти не ще се отървеш така лесно? Къде мислиш да бягаш? Ще те убия ей сега!

Настана суматоха в стаята: Николин гонеше Марушка, а тя викаше отчаяно за помощ.

— Викай колкото щеш, никой не ще чуе. Стой, нещастнице!

Той се приближи с ножа в ръката и искаше да я прободе, но Марушка го сграбчи за краката, като се мъчеше да го събори. Големи усилия употреби Николин, докато се освободи от ръцете й. Марушка изтича към вратата, обаче Николин й препречи пътя. Ножът в ръцете му блесна и тъкмо когато се канеше да го забие в гърдите й, вратата се отвори и влезе Кнудзон.

— Какво става тука? — учуден извика Кнудзон.

Марушка, окуражена от появата му, изтича при него, като го молеше за помощ.

— Помощ, помощ! — молеше се тя. — Той иска да ме убие.

— Да ви убие? Нима, Николин?

— Да, да. Не виждате ли, че има пяна на устата му и колко страшно гледа — той е полудял!

— Остави тази жена! — извика грубо Николин. — Аз трябва непременно да я убия, зарекох се, че ще я убия. Тя не трябва да живее повече, защото ме съсипа. Тя е дявол, тя ме разори!

— Успокой се, капитане! — каза Кнудзон. — Оставете тази жена. Нека си отиде от вашия дом. Защо да обременявате душата си с убийство?

Капитанът не искаше да чуе това; той се втурна за сетен път да промуши Марушка.

— Стой! — извика Марушка. — Хвърли ножа, защото ако кажа само една от твоите тайни на императора…

— Как ме заплашваш, безсрамнице, с предателство? Не участвуваше ли и ти в тях, като ги измисляше сама?

— Това трябва да се доказва, гълъбчето ми — нещо, което ти не можеш. Въжето ти е на врата, пази се да не те задуши.

— Чакай, нещастнице, аз ще те разкъсам — каза гневно Николин, като се втурна към Марушка.

Кнудзон застана помежду им.

— Назад! В мое присъствие не бива да се извършва убийство.

— Тя не е жена — извика Николин, — тя е вампир, аз трябва да я убия.

— Да, вампир — каза Марушка, — който смуче кръв!

Николин улови Кнудзон за ръката и го дръпна настрана.

— Да, тя е вампир — каза той тихо, после го разтресе. — Тя смука една нощ кръв от гърдите ми и аз почувствувах силна болка — каза тежко Николин, после падна на леглото.

— Помолете се на Бога за успокоението на душата му — каза Кнудзон на Марушка.

Марушка падна на колене и се помоли тихо.

Николин гледаше втренчено.

— Гледай, гледай, и вампир може да се моли на Бога. Горко ми, ще се удуша, помощ, помощ!

— Тихо — извика Кнудзон, — помоли се на Бога и ще ти олекне.

— Бог? Аз не вярвам, че той ме смята за човек.

— Бог е милостив — каза Кнудзон.

— Аз съм лош — каза Николин, като се задушаваше.

Марушка взе главата му в ръце.

— Той умира! — извика тя.

Николин, както живееше, така умря, в ръцете на Марушка.

Кнудзон скръсти ръцете му и прочете една молитва.

— Ужасна смърт — каза той.

Николин лежеше вдървен и студен.

— Издъхна ли? — попита Марушка.

— Да. Ти си била причината за лошия му живот. Ти си и причината за преждевременната му смърт.

Марушка се отдръпна тихо, а Кнудзон затвори очите му.

В същия миг вратата се отвори и влезе царският изповедник.

Кнудзон разказа какво се бе случило.

— Лошите чиновници останаха с един по-малко — каза изповедникът спокойно. — Нека се погребе не като войник, а съвсем тихо.

После той позвъни и заповяда на влезлия слуга да изнесе тялото на Николин.

— Каква е тази жена? — обърна се той към Кнудзон, като видя Марушка.

— Държанката на капитана, неговият зъл демон.

— Да, тя е сто пъти по-лоша от него. Нека се затвори засега в тази килия, където беше жената с маската, а после ще бъде съдена за лошите й дела.

— Мене ли да затворите? Кой ще се осмели да ме затвори?

— Ще се намери някой. Скоро ще дойде следователят, който ще разследва дали сте били съучастница в лошите дела на капитан Николин, а дотогава ще се осмеля да ви затворя.

Марушка побледня. Евстати даде знак да я отведат. Марушка започна да се брани с юмруци.

— Никой не смее да ме затвори — викаше тя. — Аз нищо не съм сторила. Аз съм вдовицата на капитан Николин и с право искам да ми се даде пенсия.

Казаците се засмяха. Те не обичаха тази жена и се зарадваха, че можеха да й се надсмиват.

Затвориха Марушка в килията на Елисавета.

Изповедникът съобщи телеграфически на императора, че за Красноярск е нужен нов управител, който трябва веднага да се изпрати, като временно той ще управлява.

Той не съобщи нищо за изчезването на Елисавета, понеже искаше да употреби всички средства за нейното издирване, за да я върне в килията й.