Виктор фон Фалк
Мъртвите сибирски полета (17)

XVII. СИБИРСКИТЕ МЪЧЕНИЦИ

Вече няколко дни Бояновски и Наталия бяха на път. Само такива здрави и яки натури, каквито бяха двамата, можеха да превъзмогнат всички пречки, без да се отчайват, и да продължават пътя си.

Вървяха пеша. А да се върви пеш в Сибир в онзи студ и беди значеше да изпаднеш в пълно отчаяние. Единствената им грижа беше да намират хубаво място за нощуване. Защото иначе щяха да измръзнат — нещо много трудно, тъй като не можеха да се доверяват на всеки селянин.

Страхуваха се да не ги предадат на полицията.

Във всяко сибирско село руското правителство имаше по няколко селяни, на които бе възложено да улавят сибирските бежанци, за да бъдат върнати в заточение. Тези селяни наричаха преследвачи.

Руският селянин естествено не правеше това за бог да прости, а искаше беглецът да му заплати. Ако беглецът нямаше пари, то на преследвачите бяха добре известни така наречените „сиромашки квитанции“.

Когато в къщата на някой селянин дойдеше беглец и си заминеше, без да плати, оставяше разписка, чрез която гарантираше с честта си, че когато се освободи и се залови за работа, ще даде парите.

В действителност, след като беглецът се освободеше благополучно, веднага изплащаше парите, обещани в разписката. Поради това за руския селянин тези разписки имаха стойност на готови пари и той без колебание ги вземаше.

На всяка разписка Бояновски подписваше името на жена си, та в случай че той умре, сумата да се изплати на приносителя от жена му.

С такива разписки Бояновски и Наталия бяха стигнали до село Ферхоленск и тъкмо сега се сбогуваха с един такъв селянин.

Бояновски му подаде сиромашката квитанция, която селянинът взе с поклон.

— Хайде сега сбогом — каза селянинът. — Всички светии да ви бъдат на помощ по пътя.

— Тръгвай, Наталия, ако бързаме, ще стигнем в съседното село още преди мръкване.

— Да побързаме тогава, Бояновски — помоли Наталия, — няма нищо по-лошо от това да прекараш нощта по сибирския път.

Един до друг двамата крачеха мълчаливо, всеки потънал в своите мисли. Бояновски сегиз-тогиз казваше по някоя дума за утеха и надежда.

Неочаквано Бояновски спря и хвана Наталия за ръката — пред тях се виждаше бяла ледена повърхност, като че там имаше море.

— Ако не се решим да минем по леда, не можем да продължим нататък.

Наталия уплашено го погледна.

— Да минем тогава по леда, колкото и да е тъмно. Ако е писано, ще се спасим.

— Храбра девойка сте вие, Наталия — каза Бояновски. — Не ни остава нищо друго, освен да минем по леда. Бог да ни е на помощ! Да вървим, Наталия!

Наталия здраво държеше ръката на Бояновски и когато ледът изпращеше под краката им, тя цялата се разтреперваше.

— Не трябва да се боим, Наталия — каза Бояновски. — По-нататък ледът става все по-тънък.

— Тихо — каза Наталия, — струва ми се, че ледът пука под краката ни. Ето, нима не чуваш, Бояновски, как пращи? Всемогъщи Боже, ледът се чупи!

Този смел човек, който се противопоставяше на всякакви опасности, побледня като мъртвец. Той прегърна младата си спътница и каза:

— Нека умрем наедно, Наталия! Вятърът тласка към брега ледения блок, на който сме стъпили.

— Изгубени сме тогава — каза Наталия тихо. — Майчице, помогни ни!

Ледът още не беше се откъснал и Бояновски извика:

— Само един решителен скок може да ни спаси! Положението на Бояновски и Наталия бе много опасно. Двамата стояха на тънко парче лед, което се мяташе ту насам, ту нататък.

Всеки миг можеха да се сгромолясат във водата и така да свършат по най-ужасен начин.

Застанала на колене до Бояновски, Наталия гледаше небето.

Бояновски я прегърна през кръста; не помнеше как стана това, но сега, когато се намираше между живота и смъртта, когато само една крачка го делеше от гроба, той не се страхуваше за себе си, страхуваше се за младото храбро същество, което се опираше на него. Искаше да го спаси, да го спаси.

— Искам да живея — викаше тя. — Не искам да умра! Спаси ме от тази ужасна смърт, приятелю, аз съм още млада…

За малко щяха да се сгромолясат в бездната, тъй като една вълна издигна високо леда, на който се намираха.

За щастие ледът не се преобърна и двамата успяха да се задържат да не паднат.

— На драго сърце бих дал живота си за вас, Наталия, за да ви избавя. Но се страхувам да не загинем и двамата; ледът все повече изтънява и ние ще загинем, ако не стигнем скоро на брега.

Щом каза последната дума, ледът се пропука и се раздели на парчета.

Наталия изпищя.

— Толкова съм млада! Да загина тъй млада! Дръжте ме, Бояновски… хванете ме… ще загина…

И двамата клетници попаднаха в бездната под леда.

Додето се помнеше, до последния миг Наталия силно прегръщаше Бояновски.

Много чудно бе наистина, че бесните морски вълни не ги разделиха.

Той се остави на съдбата си; бе сигурен, че е загубен, и в последната минута си припомни за милата си родина, за красивата си жена и за старата си майка.

Но като се замята заедно с Наталия сред морските вълни, у него се появи желание да живее.

Той се бореше отчаяно с вълните.

Непрекъснатото движение в хладната вода го постопли и той най-после с големи усилия успя да стигне до брега.

Дънерът на едно дърво, израсло на брега, се виждаше.

Бояновски се мъчеше да се хване за корените му. Когато простираше ръка да се хване за него, вълните го отблъскваха назад. Той се почувствува изнемощял, силите го напускаха, виждаше как Наталия го дърпа към студения гроб и реши за сетен път да опита да се спаси.

Избра момента, когато коренът беше над водата и се хвана за него. Простря ръка и радостен вик се изтръгна от гърдите му. Бе сполучил да се хване за един клон.

Здраво стискаше клона, въпреки че вълните напираха да го завлекат със себе си. Все повече се приближаваше до брега. Най-после двамата с Наталия бяха на брега.

Щом усети твърдата почва под себе си, Бояновски се почувствува отпаднал и започна да губи съзнание. Паднаха и двамата в безсъзнание.

Така лежаха няколко минути.

Силната натура на Бояновски победи първата слабост. Той се събуди; тресеше го и за да не отпадне съвсем, се сети за шишето с ракия, което селянинът му бе дал.

Извади го и изпи голямо количество.

Почувствува как ракията премина през цялото му тяло и му стана по-добре. Хвърли поглед към Наталия, която лежеше до него.

Лежеше на една страна с разтворени уста и затворени очи. Имаше вид на мъртва.

Бояновски коленичи до нея и като я видя така бледа, уплаши се за живота й.

— Наталия — шепнеше той, — събуди се, отвори очи! Клетата жена не мърдаше, Бояновски хвана ръцете й, за да ги стопли в своите. Той я прегърна и я сложи при себе си. — Колко е красива, чудно красива — каза тихо той.

Не можеше да снеме погледа си от нея, гледаше я нежно.

Той бе сам, сам с това мило и красиво момиче, което държеше в обятията си. Не можа да устои на изкушението, наведе се над нея и я целуна горещо по бледото лице.

Това бе дълга и сладка целувка. Той за пръв път почувствува радост, лъч на щастие го озари, за пръв път, откакто нещастието го бе сполетяло, откакто бе прокуден в тази пуста земя…

Като че от тази целувка тя започна да се съживява, започна да мърда, въздъхна леко и отвори очи.

Бояновски разтревожено стана.

— Дали бе почувствувала тя целувката му, дали знаеше, че той я е целунал?

Той помисли, че с това е загубил доверието на Наталия и започна да се укорява за слабостта си.

Знаеше, че Наталия му харесва, но каква любов можеше да има между едно седемнадесетгодишно момиче и един толкова възрастен мъж?

Като между дъщеря и баща поне или между сестра и брат.

Наталия произнесе името му и той се стресна.

— Спасена съм! Спасена съм наистина!

Като видя, че тя трепери, Бояновски й помогна да стане и й подаде шишето с ракията.

Наталия се подвоуми, но взе шишето и изпи няколко глътки.

Това помогна и на нея. Измина половин час и тя каза, че вече е добре и може да продължи пътя.

Тръгнаха пак на път през сибирската равнина.

Сняг започна да вали, все по-силно валеше, докато Наталия и Бояновски бяха почти затрупани от него.

— Не бива да спираме — каза той на Наталия, която бе съвсем капнала. — Ако спрем, снегът ще ни затрупа. Трябва да вървим все напред и Бог ще ни помогне да стигнем до някое село.

Те забързаха, а след четвърт час снегът спря да вали и слънцето огря.

— Да влезем ли направо в селото? — запита Бояновски. — Опасно е да се влезе денем. По-добре е да спрем тук, докато се стъмни, и тогава да отидем да потърсим подслон.

Наталия наведе глава.

— Досега успявах да се държа на краката си — каза тя — и ви слушах, но ето че ме втриса, струва ми се, че някоя тежка болест ще ме хване.

— Тогава ще идем в селото още сега, но трябва да бъдем много предпазливи, за да не ни хванат.

Той я хвана за ръка и искаше да я води, но тя го спря:

— Не бива да се жертвате за мене, Бояновски. Не искам аз да усложнявам положението ви. Най-добре е вие да продължите пътя си, а мен оставете тук да умра.

Тя не можеше повече да говори, тъй като се задуши от хълцане.

— Нима заслужавам да ми говорите така? Искате да ви оставя тук сама и болна, а аз да продължа? Не, дете, аз дадох клетва на гроба на майка ви, че ще ви изведа от Сибир или пък ще загина и така ще изпълня клетвата си.

— Вие сте благороден човек. Това разбрах — каза Наталия тихо. — Но грешите, като искате да се жертвувате за мене. Трябва да живеете, за да извършите големи дела. Вие не принадлежите само на себе си; трябва да направите щастливи и други. Спомнете си за майка си, а също и за жена си.

Като че нещо прободе като с нож Бояновски в сърцето; той цял потрепера.

Никога досега Наталия не бе му напомняла за Феодора. Той се чудеше защо това му бе така неприятно.

— Напразно се стараете, Наталия, да се отървете от мене — каза той твърдо. — Ако се спася, то ще бъде с вас, иначе ще загинем заедно. Облегнете се на мен и аз ще ви заведа в селото.

Наталия едва вървеше. Треската й се усили, не усещаше какво става около нея. Не се противопостави, когато Бояновски я прегърна през кръста и повече я носеше, отколкото да й помага да върви.

Бяха много близко до първата къща на селото, когато Бояновски спря и се помъчи да разбере какво се чернееше в снега пред него.

Отначало искаше да се върне, мислейки, че това е някой селянин, който търси нещо в снега, но после по дрехите и по жълтия белег разбра, че вижда сибирски затворник.

— Значи той е мой другар — каза Бояновски. — Навярно ще може да ми каже къде да преспим тази нощ.

Той се приближи тихо до този човек и можа да види ясно чертите му.

Лицето му имаше интелигентен вид, но на него бе изписано отчаяние.

Той бе скръстил ръце и гледаше втренчено едно покрито със сняг хълмче, върху което се издигаше черен кръст. Непознатият простираше ръце, като че искаше да прегърне кръста. Той шепнеше:

— Жено, бедна жено, никога не ще те видя вече! Бояновски се приближи и му каза:

— Не се отчайвайте, ние пак ще срещнем близките си, но там, горе, на по-добро място, където няма мъки и изтезания.

Заточеникът стана и учудено започна да наблюдава Бояновски и Наталия.

— За Бога, откъде идете и как попаднахте в това село? Аз виждам, че сте бегълци, но по-добре ще е да се върнете веднага назад. Щом стъпите в първата къща, ще бъдете погубени.

— Не можем да избираме — каза Бояновски, — спътницата ми е болна и ако някой лекар не й помогне, страхувам се, че ще стане по-зле.

— Провидението ви е изпратило при мене — каза заточеникът. — Казвам се Белон и съм лекар, или бях такъв, когато бях свободен.

Като каза това, той се приближи до Наталия, опипа пулса й и като избърса с ръка челото си, каза на Бояновски:

— Вече не може да й се помогне. Предполагам, че е тифус.

— Тифус! — извика Бояновски. — Този сибирски ангел, който души хората! Тогава тя е загубена!?

— Нека имаме надежда — каза докторът. — Важното е да намерим топло място за почивка; аз ще ви заведа в моята къща.

— Вие искате да ни заведете у вас? — възкликна Бояновски. — Няма да приемем това, тъй като и вие сте заточеник и ако се научат, че сте ни прибрали в къщата си, ще ви убият.

Докторът се усмихна болезнено.

— Нищо не може да ми попречи да ви прибера, тъй като аз не се боя от смъртта. Елате с мене, моята къща е първата в края на селото. Може да имаме щастието никой да не ни види, а като се настаните, лесно не ще ви намерят.

Наталия се опираше на Бояновски и така тръгнаха, а Белон почна да им разправя своята история. Толкова бе тъжна, че от очите на Бояновски започнаха да капят сълзи.

— В 1859 година — започна историята си той — аз живях в Иваногород — едно хубаво градче в провинцията Чернигов.

Завърших образованието си без никаква помощ. В скоро време успях да спечеля доверието на гражданите и така практикувах четири години като добър лекар.

Аз се числях към либералите, но да ви кажа право, никога не съм бил бунтовник и не се обърках в политиката.

Свободното си време прекарвах при жена си, която обичах и за която се ожених през 1858 година.

Един ден при мене дойдоха две медички, предадоха ми препоръките си и поискаха да работят при мене.

Поради политическите си убеждения били изключени от университета.

Стана ми много неловко, тъй като трябваше да ги предам на полицията. Не го сторих, защото не исках да стана предател. Заведох ги у дома, представих ги на жена си и им обещах, че ще им дам работа.

Заедно идваха двете и заедно си отиваха от моята къща.

Животът бе много лош тогава, бунтовници имаше из цяла Русия и затова полицията бе станала още по-бдителна. Тя бе много подозрителна.

Честите посещения на двете момичета привлякоха вниманието на полицията. Претърсили ги и разбрали, че едната имала фалшив паспорт, а другата изобщо нямала.

Мен затвориха и после изпратиха в Сибир — тъй като за полицията това беше достатъчно обвинение.

Нещастие ме сполетя. С един удар съсипаха щастието ми и ме докараха тука между тези диваци. Измъчваше ме мисълта, че жената е бременна на пет месеца. Бях заставен да се разделя с нея в най-лош час. И досега не зная син ли имам или дъщеря.

Молех на колене чиновниците да ме оставят, докато роди жена ми, след това да ме закарат където искат, но те дори не ме погледнаха.

Взех перо и написах писмо до царя.

Причината, която ме накара да напиша това писмо, бе отчаянието, любовта и светите чувства, които ме изпълваха, но по-скоро камък би се покъртил, отколкото императорът. Той дори не ми отговори.

— Възможно е Александър да не е получил писмото ви — каза Бояновски.

— Представете си какво е било моето състояние, когато насила ме отделиха от жена ми и вързан ме откараха от Иваногород.

Тя не заплака, не прокле никого, само ме прегърна и каза решително:

— Ние ще се видим пак, аз ще дойда след теб, ако и да е накрай света. Повярвай ми, ние пак ще се видим.

Решителността на тази жена ме окуражи. Аз я целунах и се оставих да ме закарат където искат.

Разбира се, накрай света не ме закараха, но ме заведоха в Сибир.

Аз бях отдалечен на десет хиляди километра от жена си, от близките си, от всички, които имах на този свят.

Денем и нощем мислех за жена си, Бог ми е свидетел, молех се за нея, за да й помогне в нуждата. Той чу молбата ми.

Тя родила благополучно и щом се пооправила, тръгнала за Петербург. Там дала детето на свои роднини, тръгнала за Сибир при мене.

Жена ми бе от бедно семейство и нямаше пари за такъв дълъг път. Поискала разрешение от министъра на вътрешните работи да пътува с кервана и той й позволил.

Знаете, че до Тоболск заточениците пътуват с железница, а оттам нататък — пеш.

За да дойде при мене, жена ми трябваше да пътува шестнайсет месеца. Но не й било писано да измине този път.

Доктор Белон закри лицето си с ръце и заплака горко. След малко продължи да разправя тъжната си история.

— Тя изтърпяла много мъки по пътя, повече, отколкото силите й позволявали, много повече.

Но и човешките сили имат край.

Дълги месеци търпяла всякакви лишения, ала най-после силите й свършили.

Добила кураж, когато наближила Иркутск, тъй като била вече близо до целта.

Из целия път тя приказвала за мене.

Когато й съобщили, че са ме преместили във Ферхоленск, тъй като се научили, че жена ми пристига, тогава съвсем се отчаяла.

За да я измъчат още повече, казали й, че съм на 5000 километра далеч и че ще й трябва повече от година, за да стигне до мъжа си, че трябва да премине през гори и планини.

Тя нищо не отговорила повече.

Погледнала чиновника с особен поглед и започнала да се смее. Тя обезумяла.

— Колко много си преживял и претърпял, клети човече — каза Бояновски.

— И то без да съм виновен — рече той, като стисна юмруци. — Всичкото това зло ми сториха без вина. Аз скърбя, че убиха жената и детето ми, никому нищо не съм направил, нито пък враг съм бил.

— И на това се чудят в Европа — добави Бояновски — Ако образованият свят чуе какво става, какво слушам всеки ден, всеки ден, ще се възмути и ще си отмъсти. А какво стана с жена ви?

— След няколко месеца узнах, че тя е в болницата на затвора в Якутск. Не можа да ме види — каза докторът с тих глас. — Беше вече мъртва.

С първия транспорт, който идва тука от Афкузк, донесли жена ми в чувал. Като ринех снега една сутрин, намерих този чувал в снега. Отворих го и какво е станало по-нататък с мен не зная, зная само, че след това са ме намерили в несвяст до трупа на жена ми.

На другия ден погребах жена си, най-скъпото ми същество на този свят, и всеки ден по няколко часа прекарвах в разговор със студената земя, сякаш тя ме разбираше!

Устоя жена ми на думата си, дойде при мене, ако не жива, то поне мъртва — за да почива до мене в Сибир.

Белон замълча и докато вървяха към селото, думица не продума.

Там посочи една малка къща и каза:

— Пред къщи сме. Влезте.

Колибата, в която живееше доктор Белон, не беше обикновена колиба на заточеник: имаше две стаички, в едната от които бяха поставени походно легло и един стол, който служеше и за маса. Това бе цялата му покъщнина.

Когато Бояновски сложи Наталия на походното легло, тя още не беше се свестила. С мокри кърпи докторът се опитваше да свали огъня й, появил се поради силната треска, но изглежда, че мокрите кърпи не помагаха, защото все повече се покачваше.

Той печално поглеждаше полумъртвото момиче.

През това време Бояновски се подкрепи с храна и питие, които докторът бе сложил на масата, макар да се грижеше за Наталия. Гладът искаше своето.

— Знаете ли — обърна се Белон към Бояновски, след като наля няколко капки червена течност в устата на Наталия, — че ако полицията узнае за това тъй просто лечение, ще бъда наказан най-строго?

— Възможно ли е да се наказва лекар, който прави благодеяние на болник в тази пустиня? Напротив, трябва да му благодарят.

Лицето на доктора се намръщи ядно. Той съблече палтото си, разкопча дебелата си риза и Бояновски видя няколко сини петна на плещите му — следи от скорошно изтезание.

— Гледайте, това обезобразяване получих само защото спасих живота на един човек чрез операция. Може би знаете — рече докторът, след като оправи дрехите си, — че на руския колонист не е разрешено да се занимава с каквато и да е било частна работа, а трябва цял ден да работи с надничарите. Лекарската практика е най-строго забранена; навярно мислят, че ще даваме отрова вместо лекарства.

— Тъй, тъй — каза Бояновски, — в очите на руското правителство заточеникът е най долното нищожество.

— Един богат селянин ме повика един ден да лекувам жена му, която имаше голяма рана на крака. Отидох и след като я прегледах, намерих, че ако раната не се изчисти, ще започне да гние. Настана голяма врява в къщата на селянина; обвиняваха ме, че искам да си отмъстя на тях.

Аз обаче не обърнах внимание на това; взех инструментите и направих операцията. Жената изгуби много кръв и падна в безсъзнание. Като я видя, мъжът веднага отиде в полицията и ме наклевети. Но той много се изненада, защото когато се върна оттам, видя жена си здрава в леглото.

В очите му се четеше благодарност, разбрах, че се разкайва, но вече беше късно. Капитанът заповяда да ме откарат, а след няколко часа ме вързаха за една дъска и ме биха като някое животно. След това ми забраниха да лекувам хората и страшно ме заплашиха.

Бояновски протегна ръце към доктора.

— Вие сте още по-благороден сега, щом при тия обстоятелства оказвате помощ на това момиче. С това излагате на опасност живота си.

— Казвам ви, че не бих могъл да изтърпя петдесет удара, но не се боя от смъртта. Какви са отношенията ви с девойката, да не ви е годеница?

Бояновски поклати отрицателно глава и руменина заля лицето му.

— Не, случаят ни събра с Наталия — каза той. — Майката на Наталия беше заточеница в Сибир и като вас ми оказа голямо гостоприемство. Един грубиянин влезе в къщата й, хвърляше безсрамни погледи на дъщеря й, а когато тя стана да защити дъщеря си, бе осъдена да умре от неговите ръце.

— Това е ужасно — извика доктор Белон. — Кой е бил този нещастник?

— Това е най-лошият човек в целия Сибир — отвърна Бояновски. — Ако сте чували за ужасите в Сибир, чули сте вероятно и името на този човек. Той е капитан Николин.

— Капитан Николин! — извика докторът и очите му странно заблестяха. — Значи Николин, който от няколко седмици е при нас, на село?

Бояновски посърна.

— Какво? — извика той. — Възможно ли е това? Николин, смъртният ми враг, е тук? Два пъти се срещахме на сибирския път и самото провидение ми дава възможност да си отмъстя на този човек за всички мъки, които ми е причинил. С него имам да уреждам една сметка. Ей Богу, още тази вечер бих желал да разчистя тази сметка.

— Толкова ли злини ви е сторил, че смятате да разчистите сметките си с него?

— Той ме е измъчвал, унижавал, тъпкал ме е с краката си и дори е плюл в лицето ми, когато бях в окови — каза Бояновски.

— Още тогава се заклех, че ще му отмъстя.

— Човек трябва да удържи на думата си дори като стане убиец — каза Белон.

В тази минута Наталия се обърна в леглото и започна да бълнува.

— Болестта й се влошава — рече Белон. — Това е тифус; най-много се боях, че е болна от тифус.

Бояновски коленичи до болната.

— Ако и тя умре, не ще мога да я прежаля, ще трябва и аз след нея…

Наталия повдигна глава и започна да се оглежда около себе си, без да може да различи нещо, и започна да говори на глас:

— Обичай ме, ах, обичай ме, без теб не мога да живея, мила майко, благослови ни!

— Въображение на болен мозък — каза докторът.

— Естествено това е въображение на болен мозък, иначе не може и да бъде — обади се Бояновски.

Докторът наля в устата на болната още една глътка от онази течност. Тя се укроти и след няколко минути пак заспа.

Гробна тишина владееше в малката стая. Двамата се ослушваха за всяко дихание, за всеки удар на сърцето на младото момиче.

Така ги свари нощта.

— Трябва да си легнете — каза Белон на Бояновски. — Достатъчно е само един да наглежда болната и във всеки случай аз съм по-нужен от вас. Приготвих ви легло в съседната стая; малко слама и една завивка. Това е всичко, с което мога да ви услужа.

Двамата още веднъж си стиснаха ръцете и Бояновски отиде в съседната стая. Легна на сламата край пещта, склопи очи и се помъчи да заспи, но не можа. Образът на Наталия не го напускаше. Струваше му се, че и сега още слуша сладките думи, които тя в бълнуването си каза:

— Ах, обичай ме, обичай ме, не мога да живея без тебе, мили мой.

Бояновски дълго лежа, без да може да заспи.

Изведнъж подскочи в леглото. Чу ясно, че някой хлопа на вратата. Първата мисъл, която му мина през главата, бе, че полицията иде да го арестува. „Загубени сме.“

Наистина той бе чул добре, защото и доктор Белон стана и няколко минути стоя неподвижно. След това с решителни крачки се отправи към вратата и ритна камъка, с който беше подпряна.

Той помисли, че е полицията, но колко се изненада, когато видя пред себе си женска фигура с капишон, загърната като някакъв призрак.

— Виели сте доктор Белон? — попита жената. — Чувала съм, че сте много опитен лекар.

— Да, госпожо, бях някога — каза той, без да я покани да седне.

— И сега сте такъв — отвърна жената с наметката. — Няма време да говорим за това; по-скоро се облечете и веднага елате с мене.

— Но къде ще ме водите? — запита Белон.

— При един болен, който има нужда от вашата помощ. Казва се капитан Николин.

Докторът се усмихна печално.

— Господин капитанът отдавна живее в Сибир и много добре знае, че заточеник не може да влиза в ролята на лекар. Най-после той трябва да попита своя приятел капитана колко камшика съм изял, защото се осмелих да окажа помощ на един болен.

Тогава Марушка, любовницата на капитана — друга не можеше и да бъде, — сърдито се обърна и ядосано тропна с крак:

— Значи не се отзовавате на моята покана! Не знаете ли, че това ще ви струва главата? Но ако тръгнете с мене сега и спасите капитана, той ще ви бъде благодарен за това и ще се старае да облекчи вашите мъки.

Докторът помълча.

— Не — каза той, — не, няма да дойда. Трябваше да откажа на толкова нещастници, които на колене ме молиха да им се притека на помощ. Не мога да помогна на човека, когото наричат „сибирски тигър“. Години наред капитанът не знаеше що е съжаление. Нека сега сам види колко е тежко, когато не може да се спаси.

— Клетнико, ще заплатиш за това! — извика Марушка. — За последен път те питам, ще дойдеш ли с мен или не?

„Не!“ — искаше да каже Белон, но преди това някой го улови за ръката и му пошепна:

— Моля ви, съгласете се. Това бе Бояновски.

Доктор Белон разбра, че Бояновски иска да го помоли за нещо, затова се обърна към Марушка и каза:

— Аз ще дойда. Но почакайте, докато си облека шинела. Сетне затвори вратата и изтича уплашено в стаята, където лежеше Наталия.

Тук го очакваше Бояновски.

— Благодаря ви, приятелю — каза той на доктора. — Вие бързо се досетихте. Знаете ли, че часът на отмъщението дойде?

— Не ви разбирам — отговори Белон.

— Добре тогава, ще разберете веднага. Николин очаква лекар, но вместо него ще отиде отмъстител. Дайте ми бързо шинела си, Белон, аз ще отида вместо вас!

Белон не отговори, той донесе бързо шинела и му помогна да го облече.

— Оръжие искате ли? — попита лекарят.

— Не ми трябва никакво оръжие; аз съм се заклел, че с ръце ще го удуша и искам точно да изпълня клетвата си.

— Мислите ли, че ще успеете да се доберете до леглото му и че няма да ви познаят?

— Ще ми помогне тъмнината. И вие имате брада, както и аз.

Той стисна ръката на лекаря и се приближи до леглото на Наталия. Две сълзи капнаха от очите му върху скръстените ръце на младата жена.

— Прощавай, Наталия! — прошепна той. — Аз реших да извърша делото и сигурно няма да се върна вече. Нека бог от небето те закриля.

Марушка стана нетърпелива.

— Този нещастник толкова дълго ме накара да чакам на снега. Не мога да го накажа. Тогава какво ще стане с мен, ако моят Николин умре на сибирския път? Но аз ще се отплатя добре на този човек, само нека помогне. Ще го възнаградя с приклада.

Вратата се отвори и Бояновски, добре загърнат с шинела, излезе.

— Взехте ли всичко необходимо? — попита Марушка.

— Да — отговори Бояновски.

Минаха през селото и спряха пред една хубава сграда. Отвътре се чуваха пъшкания и охкания.

Марушка ритна вратата и извика:

— Бързайте! Крайно време е.

Отмъстителят прекрачи прага и влезе в стаята…