Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die Todtenfelder von Sibirien (oder Das Geheimnis des russischen Kaiserschlosses), –1891 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 56 гласа)

Информация

Корекция (том 1)
NomaD (2008 г.)
Сканиране, разпознаване и корекция (том 2)
ultimat (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция (том 1)
Сергей Дубина (2 ноември 2008)

Том 1: Глави 1–43

Източник: http://dubinabg.eu

 

Издание:

Виктор фон Фалк. Мъртвите сибирски полета. Книга първа

ДФ „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1991

Немска, второ издание

Редактор Иванка Петкова

Художник Димо Кенов

Художник-редактор Веселин Христов

Технически редактор Ирина Йовчева

Коректори Жанета Желязкова, Таня Нешева, Донка Симеонова

 

Том 2: Глави 44–106

 

Издание:

Виктор фон Фалк. Мъртвите сибирски полета. Книга втора

Оригинално несъкратено издание

Немска, второ издание

ДФ „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1991

Редактор Иван Христов

Художник Димо Кенов

Художник-редактор Веселин Христов

Технически редактор Ирина Йовчева

Коректори Жанета Желязкова, Таня Нешева, Боряна Драгнева

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на втори том

LXXXII. ВНЕЗАПНАТА СМЪРТ

Една лятна сутрин, когато слънцето за пръв път бе огряло земята с топлите си лъчи, свещеник Неандрович четеше утринната си молитва.

Днес по разпореждане на властта той трябваше да говори на селяните да не помагат на разбойниците, нито да ги закрилят. Той клатеше глава, като четете разпореждането.

— Как ще говоря, когато всичко това е за Кал Ахмед? Въпреки че той благополучно избяга, сигурен съм, че се намира в някаква околност.

Той знаеше също, че селяните го приемаха радостно в домовете си. Сега той трябваше да говори против този човек, когото селяните обичаха и приемаха на драго сърце. „Не, никога! Аз не искам да говоря за това. Ще измисля нещо друго“ — си помисли той.

В същото време на вратата се похлопа и влезе Симонова да съобщи, че закуската е готова.

Свещеникът бе решил да говори на вдовицата за своята любов и ако тя не се решеше да му стане жена, трябваше да се разделят, понеже не можеше да понася по-дълго изкушенията.

Когато влязоха в стаята за хранене, Неандрович взе чашата с чай и като я остави на масата, загледа се във вдовицата.

— Не си ли чула нещо за Кал Ахмед, откъде е напуснал селото?

— Да, чула съм — каза вдовицата, — но не съм го виждала.

— Неговата глава е оценена и горко му, ако го уловят — загубен е! Знаеш ли къде се намира?

— В гората — каза вдовицата. — Той продължава разбойническия си живот.

— Нима още не си имала писмо от него!

— Не, откакто е заминал.

След това вдовицата стана и се изправи до прозореца, за да скрие сълзите си. Беше й мъчно, че той не беше й писал ни дума. После тя погледна в двора и видя един старец.

— Приятелят ти идва — каза тя на свещеника, — пустинникът идва.

— Кой? Пустинникът ли? Трябва да ни носи важни новини.

Свещеникът стана, за да го посрещне, но той беше вече на прага. Като го видя, домакинът остана учуден. Приятелят му се бе много изменил. Неговото винаги право тяло се бе прегърбило, лицето му бе загрижено, косата му в една нощ бе много побеляла. Свещеникът му подаде ръка и го заведе в стаята. Сложи го на стола и го попита:

— Какво ти е днес — като че си болен?

— Природата иска своето — каза пустинникът, — чух снощи глас, който ме зове към гроба. Чудно ли е това? Днес съм на 90 години.

— Аз мислех, че ще живееш 100 години.

— По-рано ми бе все едно кога ще умра — каза пустинникът, като наведе рамене, — но сега има нещо, което ме крепи на тоя свят — детето, което обикнах толкова много и което искам да възпитам.

— Ти ще живееш още, само си въобразяваш, че ще умреш.

— Не — отговори Орлов, — снощи за пръв път ми се схвана една част от тялото.

След това той вдигна с дясната ръка лявата, която бе вдървена.

— Идвам при тебе единствено за детето — каза той. — Тревожи ме мисълта за бъдещето на Владимир. Ако утре умра, ще остане сираче.

— Аз ще взема Владимир при мене и добрата Симонова ще му бъде втора майка.

— Как да ти благодаря за това? Знаех, че мога да разчитам на тебе.

— Добре сторихме, че изпратихме майката на Владимир в лудницата — каза свещеникът. — Какво щеше да стане с нея, ако умреше?

— Там на нея й е добре — каза пустинникът, — затова стига, трябва да бързам да си отида, понеже Владимир е самичък.

Той се сбогува със свещеника и се отправи към гората. След няколко минути влезе в колибата и намери всичко в ред.

Щом отвори вратата, вярното му куче Фазан го посрещна. След малко същото стори и Владимир, когото пустинникът помилва по червените странички.

— Ти не ще останеш сираче, когато аз си отида — каза му той, като го помилва. — Ти не ще станеш просяк. Бог е искал, изглежда, ти да бъдеш наследник на името и на имота ми. Старият Орлов не е така беден, както изглежда. Той наистина живее в гората, яде най-простата храна и се облича в кожи, обаче никой не знае какво богатство има той! По-добре е никой да не знае, понеже ако се научат, ще ме убият!

„Аз не държа много на тези пари, но откакто това дете е при мене, откакто имам Владимир, почнах да ги зачитам повече.“

— Дядо — каза в същата минута малкият Владимир, — гладен съм.

— Гладен ли си? Ей-сега дядо ти ще ти донесе малко печено месо от зимника, за да си хапнеш — каза му старецът, като слезе в зимника, който се намираше зад колибата.

Когато слезе долу, той получи удар и падна на земята. Той стоя така дълго време и когато дойде на себе си, видя вярното си куче, което му ближеше ръцете. Той едва можа с голяма мъка да се изкачи в колибата. И дясната му ръка бе парализирана. Намери за добре да си легне. Главата му силно бучеше — бе съвсем отпаднал. Гледаше печално стоящия до леглото му Владимир.

— Бедни Владимире, не мога сега да ти дам нищо за ядене. Ще трябва да почакаш, докато дойде на обяд свещеникът. Той каза, че ще дойде.

На обяд дойде свещеникът. Когато видя, че приятелят му лежи, много се изплаши. Той искаше да му пусне кръв, но Орлов не позволи.

— Оставете ме да свърша спокойно — каза му той, — аз живях доста. Сега остави това и слушай какво ще ти кажа: чувствувам, че силите ме изоставят и че до утре не ще доживея. Когато умра, ще ми изкопаеш гроб зад колибата и като ми прочетеш молитва, постави ме в него така, че никой да не знае, че това е гробът ми.

Свещеникът му подаде прясна вода.

— Ти знаеш колко бедно живеех. Ще оставя след себе си дневник, от който ще видиш какво съм работил през това време, което прекарах тук. Ще разбереш, че аз съм от ония хора, които запълват времето си ползотворно. Всички ме мислят за бедняк, но, Неандрович, аз можех да купя цялото ви село.

Свещеникът го гледаше учудено и продължаваше да го слуша внимателно.

Пустинникът продължи:

— Когато изиграх ролята си в обществения живот, аз имах голямо богатство, което продадох набързо и оставих в чужбина милиони рубли. Така намерих весели компании, ходех на балове, концерти, театри и опери. Вкусих от всичките сладости на живота и всичко това правех, само за да забравя убийството. Но всичко бе напразно! Много безсънни нощи прекарах, тъй като непрестанно ми се явяваше образът на бедния цар Павел, когото аз убих — удуших го.

Когато се преситих от всичко и дойдох тук, в гората, бяха ми останали още 100 000 рубли. Тази сума обмених в злато, натъпках го в пет кесии и го сложих в избата — ти знаеш за коя изба говоря. Затрупах богатството си в ъгъла зад стълбите. Аз съм лежал над голямо богатство, но не исках да го бутна. Живеех като просяк. Сега чувствувам, че ще умра и мисля да направя завещанието си, затова седни, отче — каза пустинникът, като му посочи един стол, — и пиши това, което ще ти кажа.

Свещеникът взе книга и перо и седна на стола.

— Готов съм — каза той, — почни!

Пустинникът събра мислите си и започна:

— Аз, граф Орлов, бивш владетел на седем имения в Киевската губерния, а сега пустинник, който прекарва живота си в покаяние, пиша завещанието си, което е мое последно желание.

От целия имот, който имах по-рано, от всичките милиони, които наследих от предшествениците си, ми останаха само две неща: едното е името и положението ми и второто — една сума от 100 000 златни рубли, които се намират на пет места в моята изба.

Моето желание е титлата граф, която принадлежи само на мене, да остане на малкия Владимир, когото не много отдавна намерих в гората и на когото не познавам родителите.

Пред Бога тук и пред уважаемия свещеник Неандрович провъзгласявам детето за мой син, а себе си — за негов баща. Той ще се казва отсега Владимир Орлов. Правата си на граф оставям на него, също и имота си, който може да имам. Сумата от 100 000 рубли, които имам, също оставям на осиновения си син Владимир.

Възпитанието на сина си оставям на умния свещеник Неандрович, на когото имам голямо доверие, че ще му даде добро възпитание. Желая синът ми да се покорява на свещеник Неандрович, както син на баща си. Не оставям нищо на свещеника, понеже той не е користолюбив.

Моето куче Фазан оставям на него, за да го пази и храни, докато е живо.

Най-после като заключение на завещанието, от което ще се прати препис на Негово величество царя, моля да ми простят всички онези, които съм наскърбил през живота си.

Сега умирам като покаяник, като очаквам Всевишният да ми прости греховете.

— Сега остава подписът — каза свещеникът и му подаде завещанието.

Когато пустинникът подписа, ръката му се отпусна и той падна на леглото изнемощял.

Свещеникът помисли, че бе свършил вече, но се бе измамил, тъй като той се повдигна и каза:

— Детето, дайте ми детето.

Свещеникът изправи детето до леглото, а Фазан го последва.

Пустинникът каза още веднъж на свещеника:

— Слушай, Неандрович!

— Слушам, граф Орлов.

— Вдигни ръка и се закълни.

— В какво?

— Че ще бъдеш добър баща на Владимир и че ще го възпиташ да бъде верен на царя.

— Заклевам се тържествено в това.

Пустинникът го погледна с благодарност.

— Когато стане голям, разкажи му за пустинника, който го намери в гората. Не му казвай за мене добри неща — самата истина. Разкажи му за живота на пустинника и му кажи, че в разкаянието си — о, Боже, краят наближава!…

Той скочи от леглото и погледна втренчено към вратата.

Свещеникът схвана това и си каза: „Човече Божий, ти умираш и не можеш да забравиш престъплението си!…“

Пустинникът дигна ръка и каза:

— И ти ли дойде, цар Павле, да ми нанесеш последния удар? Ах, ето го! Ето че се качва на врата ми! Ти нямаш значи милост? Ето сега — прости убиеца си.

След тези думи пустинникът издъхна.

Свещеникът прочете тихо молитва и затвори очите му.

— Простено ти е, нещастнико, нека Бог се смили над тебе. Е, драго ми дете, ще дойдеш ли с мене?

Владимир радостно подскочи, простря ръце към свещеника и весело му каза:

— Ще дойда, но и Фазан трябва да дойде с нас.

Свещеникът сложи завещанието в джоба си и след това повика кучето, което не се помръдна от мястото си. То скочи над господаря си и почна жално да вие.

— Тогава остави да пазиш господаря си, докато се върна аз.

След това той излезе от колибата и заедно с детето се отправи към селото. През целия път те чуваха жалното виене на Фазан над трупа на господаря му.