Виктор фон Фалк
Мъртвите сибирски полета (64)

LXVI. ПОСЛЕДНОТО МУ ДЕЛО

След като изпълниха грозната присъда, отнесоха Наталия в една килия, където обикновено държаха болните. Тялото й беше прошарено от ударите. Още при петия удар тя падна в несвяст и едва когато я внесоха в килията, дойде на себе си. Тя мислеше, че сънува. Болките не й позволяваха много да разсъждава, но истината си беше истина. Нещастницата скри главата си под покривката, защото се срамуваше да погледне някого.

Затворниците пред всички жени я блъскаха. Тя не остана задълго сама. След малко Бича влезе в килията.

Като видя в какво положение беше момичето, тя се уплаши, защото според новите разпореждания не трябваше да я блъска, инак щеше да последва наказание, ако Наталия умреше тук.

„Но какво да правя, когато в биенето намирам удоволствие. Всеки си има свои наклонности, и аз имам своите. Блъскането раздвижва в мене нечувствителни струни.“ Така разсъждаваше Бича. Реши да повика незабавно доктор Греч, защото я грозеше опасност, ако Наталия умреше.

Не мина много и тя се върна с доктора.

— Господин докторе — каза Бича, — гледайте тази болна да оздравее, защото иначе ще имам неприятности.

— Не би трябвало нищо да предприемам за лекуването й, ако човешкото ми задължение не ми диктуваше. Хиляди пъти съм казал, че ненавиждам боя, а този, който има такова кораво сърце, че си прави удоволствие с него — го презирам.

— Да, драги докторе, понеже не знаете колко са непослушни тези жени, разсъждавате така.

— Какъв тежък грях е сторила тази нещастница, че е трябвало тъй тежко да бъде наказана?

— Защото е упорита и не ще признае грешката си.

— Няма какво да признавам — отговори Наталия със слаб глас.

Тези няколко думи бяха казани с такъв тон, че можеха да разкъсат и най-коравото сърце.

Докторът се обърна учудено към момичето. Досега не беше чувал такъв жален тон.

— В какво обвиняват тази болна? — попита докторът.

— Тя е причинила убийство, като е отнела стария мъж на една жена.

— Престъплението само по себе си не е леко. Но вие чухте преди малко, че тя не се признава за виновна.

— Същото правят и другите, затова съм принудена да употребя сила, която дава добри резултати.

След като се убеди, че с тази жена не ще излезе наглава, лекарят се приближи до болната и почна да я разпитва.

— Тирани! — извика той. — По-добре щеше да я убият.

„Раните действително не са тъй опасни, но срамът, който е изпитала, ще й докара сърцебиене.“

— Аз не отговарям за нищо — каза докторът.

Надзирателката пребледня.

— В името но Бога, докторе, предпазете я от сърцебиенето.

Докторът презрително я изгледа.

— „Докторе, предпазете“ — това са думите, които всеки ден чувам, когато предизвикате някое нещастие. Но заклевам се, това ще бъде за последен път. Друг път ще оставям болния да умре, но не ще скривам постъпките ви. Нека последва наказанието ви. Успокойте се, драго дете — обърна се той към болната, като видя, че тя се мъчи да се изправи. — След няколко дни ще станете и ще оздравеете. Не се плашете. Аз ще излекувам раните ви и ще облекча болките.

След това той излезе заедно с надзирателката.

Наталия остана да лежи. Колебаеше се дали да се изповяда на доктора. Най-после реши да му каже всичко, като разчиташе, че той можеше да я отърве от ръцете на тия страшни жени.

След няколко минути докторът дойде, като носеше в ръцете си шишенце и лъжица.

— Така, драго дете, аз приготвих лекарство, което да облекчи болките, и вие ще можете да спите спокойно. Сънят ще ви подействува добре и ще забравите какво е било. А за вас ще бъде много важно.

— О, да бих могла да забравя миналото! Но това не е възможно. По-добре ще бъде да легна в гроба и за нищо да не си спомням.

— Всичко зависи само от вас и от вашето поведение. Аз допускам, че друга е причината, за да бъдете тука.

— Кълна ви се, господин докторе, аз съм невинна. Интригите на една гнусна жена ме доведоха тук.

— Възможно ли е да сте невинна? Не мога да допусна, че полицията е толкова сляпа, за да не открие истината.

— Аз не съм от категорията на тези жени, които се намират тук, господин докторе — каза Наталия, като сложи ръка на сърцето си. — Аз съм момиче, което още с нищо не е прегрешило. Моето семейство е честно и добро, но не можеше да устои на черната си орисия.

— Истина ли е това, дъще? — попита докторът, като се приближи до леглото на момичето.

— Ще мога ли да ви се изповядам, господин докторе?

— Напълно, драго дете. Както дъщеря пред баща си.

— Добре тогава. Знайте, че аз не съм казала истинското си име.

— Значи пак не сте казали истината?…

— Само за да запазя името на моето семейство, което до ден-днешен не е опетнявано.

— Струва ми се, че се назовахте Бояновска?

— В минутата, когато казах това име, аз си спомних за един благороден човек, комуто дължа благодарност — отговори Наталия. — Аз обаче се казвам Наталия Кардова.

Лекарят се изправи.

— Кардова ли? Ама наистина Кардова? А знаете ли, че директорът на тайната полиция носи същото име.

— Не зная. Зная само, че брат ми се казва Иван Кардов.

— Иван Кардов? — Докторът подскочи. — Знаете ли, че вие сте сестра на директора на полицията?

Наталия хвана главата си с ръце. Това съобщение много я разтревожи. Тя се разтрепера и се отпусна на стола.

Щом лекарят разбра, че тя се развълнува от ненадейната вест, постара се да я утеши, за да предвиди лошите последствия. Той й даде лекарство, което Наталия отблъсна.

— Господин докторе, преди малко вие ми казахте, че това лекарство приспивало. Моля ви, преди да го взема, кажете ми какъв е брат ми?

— Да, но как да опиша външността му? Станете, долу в салона е окачен портретът му.

След малко той донесе един доста голям портрет и й го показа. Наталия позна брат си и извика:

— Да, този е брат ми, това е моят брат.

— Той е директор на императорската полиция — каза докторът. — Драго дете, тук често си служат с лъжа, за да могат да се освободят. Затова сложи ръка на сърцето си и ми се закълни, че този човек е твой брат.

— Заклевам ви се! — извика Наталия.

— Тогава ще направя постъпки за освобождаването ви. Най-добре ще е да отида при него и да го доведа. Затова довиждане, мило дете.

Докторът стисна ръката й и излезе. В коридора срещна надзирателката и й се изсмя.

— Каква е работата, докторе? По-добре ли е болната?

— Надявам се да оздравее след няколко дни. Бих ви обърнал внимание да бъдете по-предпазлива с госпожицата, защото, струва ми се, тя умее и да се сърди.

Тя изгледа доктора.

— Доколкото ви познавам, вие сте умен човек. Сега се боя да не би… Говорите за някаква госпожица, а забравяте, че тук няма госпожици, а блудници!

— Въпреки това аз говоря за госпожица — отвърна докторът.

— Като е така, ще имаме добрината да я понабъхтаме малко.

— Вие искате да я биете, но мисля, че това не ще е много приятно на брат й.

— Какъв брат, каква госпожица? Говорете по-разбрано! Не ви разбирам.

— Аз говорех за госпожицата, която вчера сте блъскали, и за брат й Иван Кардов, директор на полицията.

Надзирателката скочи като попарена.

— Аз ви моля най-учтиво, бъдете така добър и ми кажете шегувате ли се или говорите сериозно.

— Сериозно говоря, тъй както бих ви казал, че аз съм доктор Греч.

— Онази девойка, която е на четвъртия етаж горе, за нея ли казвате, че е сестра…

— Да, сестра на полицейския директор Иван Кардов. Тя не ви е обадила истинското си име от желание да не го опетни в това заведение — добави доктор Греч.

— Брей, какво сторих аз? — извика изплашено Бича, като се отпусна на стола.

— Какво сте сторили? Нищо. Малко сте понабили сестрата на Кардов, като сте я запознали с полицейските тайни, за това Кардов навярно ще ви бъде доста благодарен.

— И вие се радвате на моето нещастие, докторе?

— За какво нещастие говорите?

— И вие ме питате още? Ако директорът узнае за това, с мен е свършено. Веднага ще ме уволни!

— А кой ще му обади за това?

— Вие, та кой друг?

— Не съм такъв негодяй, за какъвто ме мислите. И ще ви дам доказателство за това.

— Ще ви бъда вечно задължена, господин докторе, ако ме избавите от тая беда.

— Трябва да се съобщи на директора къде е сега сестра му. Това известие ще го зарадва толкова, че той ще благодари на оня, който му занесе това съобщение. Вие сама ще трябва да го сторите.

— Истина ли казвате, докторе?

— Да, истина. Сега отивам при Кардов, за да му съобщя да дойде тук. Тогава вие ще го отведете при сестра му. И му кажете: „Ето сестра ви, която аз открих и избавих от лошото общество, в което беше попаднала.“ В такъв случай той ще ви беше благодарен, че сте спасили сестра му.

— Добре, господин докторе. Ако успея да се избавя от това положение, ще ви бъда завинаги задължена.

— А сега трябва да ида при Кардов и след половин час ще се върнем заедно с него.

След това докторът излезе.

Щом остана сама, надзирателката почна да мисли как да се извини пред Наталия за обидата, която й бе нанесла.

— Ще я замоля нищо да не обажда на брат си.

След известно време тя беше вече до леглото на полуголата и полумъртва Наталия. Щом я забеляза, Наталия пребледня, понеже нищо добро не чакаше от нея. Беше изненадана от любезността й.

— Как се чувствувате? — тихо попита тя, сядайки на леглото й — Подайте ми ръката си, мило дете, и ми се доверявайте.

Неподвижна и бледа, Наталия лежеше. Тя не даваше знак на живот.

— Ах, мило дете, навярно ми се сърдите, но кълна ви се, че не знаех коя сте вие. Смилете се над мен, драго дете, защото за обидата, която съм ви нанесла, брат ви никога не ще ми прости!

Наталия проумя всичко. Настойницата беше дошла при нея не от разкаяние за стореното, а от страх, че ще бъде уволнена от Кардов за нанесената над сестра му обида. Наталия би изневерила на природата си, ако не простеше на тая грешница.

— Вие ме посрамихте, потъпкахте достойнството ми пред ония отвратителни същества, обезобразихте тялото ми, но аз ви прощавам.

— О, ти си ангел! — коленичейки пред Наталия, извика надзирателката.

— Моля ви се, за Бога, не коленичете! Защото само пред Бога се стои на колене — станете!

— Обещавате ли ми, че няма да кажете нищо на брат си?

— Да, обещавам ви.

— А на въпроса от какво с наранено тялото ви, как ще му отговорите?

— Той нищо не трябва да види, защото при него ще се явя, когато бъда вече оздравяла.

— Не, мило дете, той е вече на път и след малко ще бъде при нас.

— Тогава аз трябва да се облека — отговори Наталия.

— Как да ви благодаря за всичко това. Дайте ръката си да я целуна!

Наталия скри под покривката ръцете си.

— Оставете ме, моля ви се, сама да се облека.

— Но ще мога ли да вляза, щом се облечете?

— Защо не, можете!

Щом надзирателката излезе, Наталия започна да се облича. Още не беше се облякла, когато Бича отново влезе.

— Побързайте, мило дете — каза тя, — защото чувам вече стъпките на брат ви.

— Сега ще бъда готова.

Сърцето на Наталия заби силно. Причини затова имаше: щеше да види брат си, Иван, който беше предал майка си.

„Мила майко — молеше се Наталия, — ако ме виждаш в тая минута, прати ми сили, за да успея да го посрещна така, както ти сама би го сторила! Предпази ме от гордост, не допускай да се унижа и ми дай сили с добри думи да мога да отговоря на въпросите му. Майко, той ми е брат и въпреки жестоката му постъпка с нас, позволи ми да му простя. Помогни ми, майко, и дай повече доброта и любов на сърцето ми. Амин!“ — завърши Наталия.

В този момент вратата се отвори и Иван Кардов влезе в стаята.