Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die Todtenfelder von Sibirien (oder Das Geheimnis des russischen Kaiserschlosses), –1891 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 56 гласа)

Информация

Корекция (том 1)
NomaD (2008 г.)
Сканиране, разпознаване и корекция (том 2)
ultimat (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция (том 1)
Сергей Дубина (2 ноември 2008)

Том 1: Глави 1–43

Източник: http://dubinabg.eu

 

Издание:

Виктор фон Фалк. Мъртвите сибирски полета. Книга първа

ДФ „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1991

Немска, второ издание

Редактор Иванка Петкова

Художник Димо Кенов

Художник-редактор Веселин Христов

Технически редактор Ирина Йовчева

Коректори Жанета Желязкова, Таня Нешева, Донка Симеонова

 

Том 2: Глави 44–106

 

Издание:

Виктор фон Фалк. Мъртвите сибирски полета. Книга втора

Оригинално несъкратено издание

Немска, второ издание

ДФ „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1991

Редактор Иван Христов

Художник Димо Кенов

Художник-редактор Веселин Христов

Технически редактор Ирина Йовчева

Коректори Жанета Желязкова, Таня Нешева, Боряна Драгнева

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на втори том

CIX. САМО ПРЕЗ ТРУПА МИ Е ПЪТЯТ

Владимир, който бе от два дена в Петербург, стоеше в една малка гостилница и гледаше постоянно към улицата.

След малко той видя някаква жена, която слезе от една тройка.

Оказа се, че е майка му Елисавета.

Владимир я посрещна. След милите поздрави двамата влязоха в една стая.

— Какво те е накарало, сине, да напуснеш Сибир? — попита Елисавета, като се отдръпна от прегръдките му. — Аз мисля, че си дал честната си дума на великия княз, че не ще напуснеш Сибир без позволението на императора. Имаш ли такова разрешение?

— Не, майко, нямам. Аз не удържах думата си. Ще бъда откровен и ще ти кажа защо направих това.

— Не знаеш ли, Владимире, че си направил най-голямото престъпление, защото в кръга, където сме ние родени, честната дума не се потъпква?

Владимир закри лицето си с ръка.

— Всичко зная, майко, но не можах да сторя друго. Аз изминах толкова път и толкова мъчнотии преодолях само за да спася живота на императора.

— На императора ли?

— Да, на императора и на неговото семейство. Нихилистите готвят ужасна смърт на всички Романовци! Този атентат ще погуби всички.

— И ти желаеш да предотвратиш това?

— Михаил Бакунин идва при мене и ме покани да го придружа. Той ми обещаваше даже короната, която принадлежала на мене. Покани ме лично да убия императора, но аз отказах.

— Добре си направил, браво! Не знаеш ли, нещастнико, че като предадеш враговете на императора, ти предаваш своите?

— Знам, но не можах друго да сторя. Сега ще отида при царя и ще му кажа, че ще спася живота му, при условие че той ще даде време на Бакунин и на неговите хора да избягат и да бъде доволен, че спасява своя живот.

— Глупак! Ти мислиш ли, че императорът ще остави да избягат тия, които са му трън в очите? Откажи се от това си намерение! Горко на този, който дръзне да се бърка в тази работа.

— Нима мислиш, че ще мълча, когато с една дума ще мога да спася живота на императора?

— Не само че желая, но ти заповядвам това! — извика Елисавета.

— Ти не можеш, майко, да искаш от мене такова нещо!

— Не, това го искам. Не предпочиташ ли живота на приятелите си, отколкото този на императора? Искаш ли да ти дам един съвет? Върни се в Сибир и гледай да прикриеш бягството си. Това е най-разумно.

— Не, майко, благодаря ти за съвета, но аз още днес ще отида при царя и ще го предупредя да се пази.

— Ти ще останеш тук! — извика сърдито Елисавета.

— Да, ще остана и ще отида при императора.

Елисавета застана на вратата.

— Ти не ще мръднеш нито крачка от тази стая. През моя труп само ще можеш да излезеш на свобода.

— Ти ме мразиш, майко! Честно ли е от моя страна да остана безразличен, когато мога да предотвратя едно убийство? Не ме задържай, майко, остави ме, тъй като ще бъда принуден да употребя насилие!

Владимир се втурна към вратата, но Елисавета отново застана пред него.

— Назад, нещастнико! Ти не ще излезеш оттука, докато аз съм жива.

Владимир остана непоколебим в решението си. Елисавета извади револвера и каза:

— Ако приближиш една крачка, ще стрелям!

— Ти искаш да ме убиеш?

— Не, но ти си мой пленник.

Като каза това, Елисавета напусна стаята и я заключи отвън.

Владимир остана в стаята. Разхождаше се нервно. Да избяга му бе невъзможно, тъй като решетките на прозорците бяха много дебели, а дъските на вратата бяха много здрави.

В това време Елисавета изтича в стаята на брат си, където я срещнаха радостно той и дъщеря му Ло. Елисавета разказа за срещата си с Владимир. Пал ту бледнееше, ту ставаше червен и когато тя свърши, запита нетърпеливо:

— Сигурна ли си, че той не може да избяга?

В това съм напълно сигурна, понеже стените са много дебели, а също и вратата, и прозорците.

— Ти ще ми позволиш, сестро, да известя за това Бакунин. Нека Ло те забавлява в мое отсъствие.

Хуго взе шапката си и излезе.

 

 

Какво ли стана с лудата?

След като доктор Пушкин си отиде, Исидор заведе Феодора в болницата.

От осем дни тя се намира в лудницата.

Бесът се увеличаваше от ден на ден. През цялото време тя бълнуваше несвързани думи.

Феодора беше затворена в една малка стаичка. Тя стана и започна с едно парче желязо, което намери под леглото си, да чупи бравата на вратата.

След малко тя сполучи в плана си и се впусна да тича през мрачния коридор, спусна се оттам по стълбите в градината. Тя не спираше, а постоянно тичаше, като че някой я гонеше. Най-после се умори от дългото тичане. Тя се спря пред една църква, която намери отворена, влезе в нея, легна на земята и заспа. Когато се събуди, беше вече обяд. Тя се запъти с бавни крачки към стълбите с цел да продължи пътя си.

Непрестанно интересуващият се от действията на Феодора Бояновски не закъсня и този път да се намери зад един ъгъл на същата улица и незабелязано от нея да следи какво ще прави по-нататък.

Побеснялата се отправи към Потемкиновата врата, намираща се на края на града. Тя постоянно подскачаше и тананикаше нещо неразбрано.

„Отмъстих за всичките си страдания в Сибир, а също и за мъките на майка си — помисли си Бояновски. — Сега искам да зная как ще свърши. Страхувам се да не оздравее отново, затова ще се помъча колкото е възможно по-скоро да дойде краят.“

Като излезе вън от града, Феодора стигна до един плет, до който тя намери едно дете.

Бояновски следваше неотстъпно бягащата Феодора.

— Виждате ли онази жена? — обърна се той към една група селяни.

— Да — отвърна един от тях.

— Чини ми се, че клетата има нужда да й се помогне. Много по-лошо — тя е бясна! Предпазете онова дете да не бъде ухапано от нея, защото положението му ще стане много опасно.

— Това не може да бъде! Детето е моят Осип — каза уплашен един от селяните.

В същата минута Феодора се доближи до плета, до който стоеше момченцето, и като протегна ръце, помъчи се да улови детето.

Като видя опасността, която застрашаваше детето му, бащата тутакси изтича към къщата си и не след дълго се върна с пушка в ръка.

— Мога ли да я убия? — попита той.

— Ако не сторите друго, то предпазете детето — каза Бояновски. — Побързайте, защото може да стане късно.

Селянинът се прицели и гръмна.

Бояновски се сепна. Сега дойде краят на отмъщението.

Феодора отпусна ръце от плета и падна на земята. След малко тя се търкаляше в собствената си кръв.

Бояновски се приближи до нея и коленичи. Феодора отвори очи. Никаква следа от бяс не се забелязваше вече по нея.

— Познаваш ли ме? — попита Бояновски.

Феодора поклати глава утвърдително.

— Да, това съм аз, твоят нещастен мъж. Чуй сега: аз съм докторът, който те лекува. Аз съм същият, който ти присади зараза от бясно куче, аз съм същият, който стана причина да те застрелят.

Феодора се помъчи да стане и да извика за помощ, но силите й я изоставиха и тя отново падна изнемощяла.

— Милост — простена тя след малко. — Аз се разкайвам… Бояновски остана като поразен: той се чудеше, че тя се разкайва. И понеже това бе така, той не трябваше да й отмъщава.

— Късно е, много късно — каза Бояновски.

— Късно ли е вече? — простена умиращата. — Нима ще умра? Аз искам да живея още — каза Феодора, като го улови за ръката и го молеше да й прости.

— Е, добре, аз ти прощавам за всичко — отвърна Бояновски. — И Бог дано ти прости!

— Прости ми — тихо прошепна Феодора, мъчейки се да стане, за да каже още нещо, но силите й съвсем я напуснаха й тя падна на земята.

„Мъртва — прошепна Бояновски, като коленичи до нея. — Боже мой, сега съзнавам, че грозно си отмъстих! Наистина тя беше голяма престъпница, но кой ли е безгрешен на този свят?“

Селяните се приближиха до Бояновски и му предложиха да я погребат в близките гробища. Той се съгласи и не след дълго Феодора почиваше в изкопания гроб. Една кратка молитва и няколко лопати пръст бяха последните почести, отдадени на Феодора. Един човек, коленичил до гроба, прекара цялата нощ в молитва за успокоение на нейната душа. Това бе Бояновски.

На разсъмване той стана и с бавен вървеж тръгна към шумния град.

„Целият град е пълен с големи престъпления и тежки грехове! Петербург не е нищо друго освен гнездо на всевъзможни грехове.“

Неспирно мислеше за онази, която бе тъй хубава и в същото време тъй развратна.

 

 

Владимир прекара цял ден в стаята си. Той много се страхуваше, че по време на неговия арест можете да бъде убит императорът. След дълги размисли намери единствения изход в бягството. С всички сили започна да кърти вратата. Мисълта за спасяването на императора нито за миг не то напускаше. Употребил големи усилия, най-после Владимир успя да разбие вратата и веднага изтича гологлав навън.

На разсъмване стигна до брега на Нева. Оттам се отправи за императорския дворец. Постоянно се обръщаше по пътя, защото се страхуваше да не го види някой от нихилистите.

„Сега да бързам при баща си“ — каза си Владимир и се отправи към двореца на великия княз.