Виктор фон Фалк
Мъртвите сибирски полета (39)

XLI. ТАЙНАТА НА ПЕТРОПАВЛОВСКАТА КРЕПОСТ

Петербург е град, в който няма никакви стари сгради — трудно е да се намери здание, което да е отпреди 100 години. Русите са народ, който без колебание събаря старите и разрушени къщи. Има и друга причина за това — тия къщи са били повечето изградени от дървен материал.

Така и Петропавловската крепост представляваше величествена гледка. Като разглеждаше тези стени и кули, чужденецът не можеше да разбере за какво служи крепостта, би допуснал, че назначението й е по-добро, отколкото бе всъщност.

И най-малкото дете в Русия знаеше за тази сграда и се плашеше само като чуеше името й. Това, което руският народ говори за нея, и онова, което се шепнеше поради страха от полицията, бе ужасно.

Петропавловската крепост бе в пълния смисъл на думата дом на сълзите. Грамадният държавен затвор бе обвеян с ужасни и неизказани мъки.

Тази крепост е втори Сибир. Сибир в средата, в сърцето на Петербург, защото мъките, които затворниците търпяха в крепостта, не бяха нищо в сравнение със сибирските. Голяма рядкост бе да излезе жив и здрав този, който е бил затворен в Петропавловската крепост.

Руските съдии насилваха подсъдимия, за да измъкнат признание от устата му.

Щом руската полиция се усъмнеше в някого, макар да имаше съвсем малко доказателства, веднага го затваряше.

Нападаха нещастника по време на вечеря и веднага го завличаха при директора. Той кротко му съобщаваше защо е затворен и го питаше готов ли е да направи признания. Ако признаеше, престъплението се смяташе за доказано и веднага го затваряха в Петропавловската крепост, не признаеше ли, пак го затваряха, така че все едно бе дали е признал или не.

Тук килиите за наблюдение бяха и по-добри, но имаше и такива, в които и кучета не биха могли да живеят, а камо ли хора. Тъмниците са под земята и там слънчев лъч почти не прониква. А влагата прави въздуха съвсем задушлив. С тези тъмници ще се занимаем по-подробно, когато следваме стария Падок, който ги преглеждаше вечер.

Старият Падок бе позната личност в цял Петербург. Всеки знаеше, че старият Падок изпълнява тая служба повече от четиридесет години, докато всички преди него едва изтрайвали и осем години. Старият Падок бе прекарал със затворниците близо половин век и никой по-добре от него не знаеше тайните на крепостта.

Той беше здрав и с добре развита мускулатура.

Лицето му бе обрасло с дълга и гъста брада като четина.

Старият Падок рядко излизаше в другия свят. Той прекарваше седмици и месеци със затворниците, защото беше много недоверчив.

Поради постоянното стоене на тъмно той беше в състояние да разпознава всички предмети там, а светлината измъчваше очите му. Падок не беше женен. Наричаха го бялата врана, защото не можеха да го подкупят и с най-голямата сума пари.

Разправят, че някакъв руски княз, чиято жена била осъдена за обида на царя, му предложил две имения, а той се усмихнал и казал, че предпочита да гледа как княгинята се мъчи, вместо да притежава тези имения.

Всяка вечер старият Падок за два часа обикаляше затворниците. Той често ги събуждаше и по такъв начин ги лишаваше от спокойния им сън и почивка.

И тази вечер, за която става дума, той с фенер и камшик в ръка крачеше покрай килиите.

Камшикът бе единственото му оръжие, но удареше ли някого с него, той не можеше да стане от мястото си.

Полекичка слизаше той по стъпалата, които бяха повече от сто.

Задушен, плесенясал въздух лъхтеше от подземната дълбочина. Стълбите свършваха до един тесен коридор, в който имаше килии, наредени една до друга.

След като махна мрежата на една врата, Падок влезе в килията.

Тя приличаше повече на басейн, защото нивото на водата в нея бе три педи и тя всеки миг можеше да отнесе нещастника, който се беше свил в един ъгъл.

Това беше стар човек с буйна бяла брада, хлътнали очи и бледо лице.

— Спиш ли? — запита го Падок.

— Мога ли да спя? Ако позадремя, и ще се катурна във водата.

— И занапред стой буден, дъртако, само внимавай да не си измокриш краката.

— Цели седем години, откакто съм в тази килия, но никога водата не е била толкова много, колкото днес. Няма ли някакво средство да ми се помогне?

— Та ти искаш да забраниш на Нева да приижда, така ли?

— О, безсърдечна река, защо увеличаваш мъките на нещастниците, които живеят в този затвор?

— Остави Нева, не я познаваш като мен — каза Падок. — И нима наричате вода тези няколко капки? Това е нищо, казвам ви. Дори не е половината от онази Нева, която се беше разляла преди двайсет и четири години, когато само за една нощ водата се покачи осем педи. Ха, ха, каква изненада беше за нас, когато я видяхме на другия ден. Всички двайсет и четири души на брой, които бяха в килиите, се издавиха в онази нощ.

Старият Падок се смееше весело. Този спомен го развесели.

След малко затвори вратата и влезе в дълга тясна килия. В нея имаше една луда жена, която, като видя тъмничаря, започна да вика:

— Сгрешила съм, много съм сгрешила.

— Днес пак я е нападнал бесът — каза Падок. — Я виж как е изпокъсала дрехите си. Щом я види човек такава, ще си помисли, че тук е полудяла, но това не е истина. Тя само се преструва, за да намери случай да избяга.

— Ако царят не иска да ми прости, Бог ще ми прости — викаше тя.

— Далече е още прошката — извика старецът, след това затвори тази врата и отвори трета. В нея имаше повече вода — дълбочината беше по-голяма.

Отвътре се дочуваше сподавен плач. Тук се намираше един старец, който беше прикован към стената. Ръцете му бяха разперени като на Исуса Христа, когато е бил на кръста, а на главата му имаше верига, която не му позволяваше да помръдне врата си. Водата беше толкова придошла, че беше достигнала до гърдите му и още малко оставаше да удави този клетник.

— Ей, ти, разпънатия — изкрещя старецът, — скоро за тебе ще дойде пратеник.

— Къде това щастие? Ще се простя с мъките си.

— Да, тъй е, тъй мъчим тук тези, които псуват. Изтрай до утре и тогава ще те отвържем.

— Още една нощ, значи още една дълга нощ, аз не бих могъл да преживея.

— Гладен ли си? Искаш ли едно парче хляб? — попита Падок.

— Не съм гладен, жаден съм. Вода ми дай.

— Вода, жаден си, каза Падок. — Почакай, докато водата стигне до устата ти, тогава ще можеш да пиеш колкото щеш. — Ще имаш тогава повече, отколкото ти е нужно.

Падок излезе и тъкмо се канеше да влезе в друга килия, по стълбите се чуха стъпки.

— Кой ли ще е? — си каза той. — Нима някой се осмелява да дойде тук без мое разрешение?

Тръгна към стълбите, но още не бе стигнал до третото стъпало, един малък фенер му се мярна и един познат глас каза:

— По дяволите, човек може да си строши главата. Ашинов, светни ми да не падна.

„Това е Иван Кардов — директор на полицията — каза си Падок. — Но какво ли търси тука?“ Той се приближи и рече:

— Поздравявам ви, Иван Кардов. Целувам полите на дрехите ви. Поздравявам ви в царството на вечната нощ. Всичко е благополучно в мишите дупки. Водата е придошла малко, ала нищо от това. Старата Нева знае как да се отнася със затворниците.

Кардов влизаше за пръв път в Петропавловската крепост. Досега той избягваше да влиза в този подземен свят, защото нямаше и време. Идваше тук само по някоя важна работа. Отвратителният въздух на тази дупка започна да замайва и него, и придружителя му Ашинов.

— Не мога повече да стоя в тази воня — каза Кардов, обръщайки се към тъмничаря.

— То е до навик — отвърна Падок. — За мене тази миризма, мога да кажа, ми е приятна. А знаете ли на какво мирише? На смъртоносна пот.

— В коя килийка се намира аптекарят Яники? — попита Кардов.

— Яники ли? — рече Падок. — Трябва да е някой новак.

— Да, от осем дни е тук.

— Да, да, тъй е, къде ми е акълът. Това е шегобиецът, оня аптекар. Интересен човек — каза Падок. — Ха, ха, ха, да бяхте го видели как се опитваше със зъбите да скъса веригите.

— Значи е искал да се освободи?

— Всички се опитват в първите дни — каза Падок, — но после се примиряват, защото виждат, че нищо не могат да направят. Този аптекар три дена и три нощи се мъчи да гложди веригите, докато най-после бях принуден да му сложа руска кошничка на устата.

— Руска кошничка ли? — попита Кардов. — Какво е това?

— Мое изобретение — каза Падок. — Руската кошничка е нещо, направено от желязо и бодли, и се поставя на затворниците, които не мируват. Щом отвори уста, за да крещи, бодлите се набиват в устните му и от болки престава да вика.

— В такъв случай той не би могъл и въздух да си поеме — каза Кардов.

— С помощта на носа си може да изтрае два-три дена — отвърна Падок.

— Колко време носи Яники тази кошничка?

— Едно денонощие само и след това стана кротичък като агне, по-кротък от оня италиански абат, дето е тук повече от десет години.

— Ням ли е той? — попита Кардов.

— Не, с мълчанието си той иска да покаже на света колко го ненавижда.

— Какъв е този абат?

— Той дошъл тук преди петнайсет години, за да дири съзаклятници. Присъединил се към враговете на държавата и те го приели с отворени обятия. Беше противник на науката и казваше, че е изнамерил някакво вещество, което е сто пъти по-страшно от барута. Това е някакво вещество, което той нарича динамит.

— Какво, този абат да не е откривателят на динамита?

— Самият той, но за това си изобретение получи и награда.

— Руските съзаклятници дяволски са го пазили; смятали да завладеят с неговия динамит целия свят и върху неговите развалини да създадат нов.

Наели му квартира на Алеята на Екатерина и след малко на този дом поставили табелка:

Учител по езици — това било маската, с която той влязъл в петербургското общество.

Няма съмнение, че никой друг учител не е имал толкова ученици, колкото тоя абат.

Като слепи тичали при него от цяла Русия. За забелязване е това, че учениците му дохождали обикновено вечерно време. Дохождал при него да учи италиански и един от най-способните полицаи и скоро видял какво може да научи човек при този италианец: в избата му цяла нощ се приготвял динамит.

Като узнал за това, главният директор на полицията заповядал стражари да обградят къщата на италианеца. Но, дявол да го вземе, тъкмо когато щели да го заловят, цялата къща заедно с хората хвръкнала във въздуха.

— А какво е станало с абата? — попита Кардов.

— След два дена го заловили на границата, докараха го в Петербург и го затвориха в същата килия, в която е сега. При разпита той отричал, че е абат Фалиери. Доведоха хора, които го познават: едни казваха, че го познават, други казваха, че не е той. Но после всичко се забрави. Забравиха и него, както и много други, за което спомогна обстоятелството, че не се намериха никакви документи. В течение на цяла година той беше като луд и проклинаше и царя, и цяла Русия. Каза ми, че това ще бъдат последните му думи. И действително след това този човек думица не продума. Неговата килия е до тази на аптекаря и ако желаете, мога да ви я покажа.

— Благодаря, заведи ни при аптекаря и ни остави насаме. Падок отиде до осемнадесетата врата и я отвори.

— Водата тук още не е стигнала. Той е на сухо място. Кардов и Ашинов влязоха вътре.

Яники бе седнал на една дървена пейка. Ръцете му бяха в окови. Лицето му бе станало бледо, но на очите му личеше старото упорство. Той бе тука само осем дни, а който постоеше по-дълго, цял се изменяше. Лицето на Яники не трепна, когато Кардов и Ашинов влязоха вътре.

— Яники — обади се Кардов.

Аптекарят вдигна очи и безразлично погледна Кардов.

— Ида да те освободя — каза Кардов.

— Мина времето, когато можехте да сторите това. Вие се шегувате с мене.

— Ако ти искаш, Яники, аз съм готов да те освободя.

— Кого трябва да предам? — запита Яники.

— От нихилистите никого. От тебе искам да ми кажеш къде е детето, което доскоро бе в къщата ти?

Яники се изсмя.

— Детето? Сетих се, че за него се касае. Изглежда, това дете ви интересува, но казвам ви, че от моята уста няма да чуете нищо за него. Убийте ме, но нищо няма да кажа.

— Ще те накараме тогава насила — каза Кардов.

— Насила ли? Опитайте само.

— Известни ли ти са мъченията в Петропавловската крепост? — попита Кардов.

— Не ми са известни, но зная, че в деветнадесети век в Русия са възможни насилия като в средните векове. Аз протестирам против това, защото насилията са забранени.

Кардов вдигна рамене.

— Кого ще питам дали са забранени или не? Аз съм господарят тука, а стените на Петропавловската крепост знаят да мълчат. Моля те още веднъж, Яники, кажи ми, преди да пристъпя към изтезанията, защото после ще е късно. Кажи ми къде е детето и аз ти обещавам, че ще те освободя и ще ти помогна да избягаш оттука, за да не се забъркаш пак с нихилистите.

Яники мълчеше и обмисляше.

Кардов наблюдаваше радостно какво впечатление произведоха думите му.

— Вчера при мене дойде едно момиче, което на колене ме молеше да се смиля над нея. Знаеш ли, Яники, кое беше това момиче?

Затворникът отпусна рамене и оковите задрънчаха.

— Това бе дъщеря ти — каза Кардов на ухото му.

— Моята дъщеря! — извика Яники. — Единственото ми дете!

— Искаш ли да направиш детето си сираче преждевременно?

— Напразно се стараеш, Кардов, да ме убедиш. Нека ме убият; аз не искам да стана предател. Това дете ще живее, Кардов, за да ви погуби всички, в жилите на това дете тече кръвта на този, който всички ненавижда и всичко ще съсипе. Слушаш ли, Иване, той ще погуби всички.

— Млъкни! — каза Кардов. — Твоята храброст ще изчезне, както се руши къща от карти. Още днес ще науча къде си скрил Владимир. Повикай мъчителите, Ашинов.

Ашинов излезе.

Кардов и Яники се гледаха враждебно, но никой не продума. Така минаха около десет минути, после се чуха стъпките на хора, които идваха от горе.

— Не е късно още, Яники!

— Аз няма да бъда предател, мъчете ме.

Вратата се отвори и Ашинов, Падок и още двама души с диви погледи влязоха вътре. Те носеха сандък с инструменти.

Единият от тях запали в един ъгъл на стаята огън и сложи в него едни клещи да се нагорещят.

— Поставете му първо винт в палеца! — заповяда Кардов. Единият от тях взе един инструмент, улови с него палеца на дясната ръка на Яники. Захвана след това да навива инструмента, който притискаше все повече палеца на Яники. От болки Яники скърцаше със зъби. Той не издаваше вик, но по разтрепераното му тяло личеше какви болки понася.

— Ще кажеш ли? — запита Кардов.

— Проклинам те! — каза Яники.

— Тогава дайте горещите клещи! — каза Кардов на мъчителите.

Съблякоха веднага дрехите на Яники и го вързаха с верига за един стълб, за да не може да се дърпа.

Един от слугите се доближи и поднесе горещите клещи до гърдите му.

— Къде е детето, Яники? — попита Кардов.

— Търсете и го намерете.

Кардов даде знак на мъчителя. Той улови нежното тяло на Яники. Яники извика и след това започна да пъшка, когато отново го стискаха с клещите.

— Аз трябва да го накарам да говори, затова късайте месо от тялото му.

— Много е силен този човек — каза Падок.

— Ще говориш ли сега, Яники. Къде е Владимир? — запита Кардов.

Яники не отговаряше.

— Казвай най-после! — извика Кардов.

— Казах ти, че не съм предател; можеш да ме измъчваш още, но това няма да ти помогне.

— Още не си изтърпял всички изтезания — каза Кардов. — Ти изтърпя да късат месо от тебе, но знаеш ли ти, че съществуват душевни мъки, които са по-страшни от тези на тялото?

— Душевни мъки? Не те разбирам.

— Ти имаш дъщеря. И какво ще кажеш, ако заповядам да я доведат при тебе? Ти можа да изтърпиш всичките изтезания, но дали ще може да ги понесе тя?

— Моята дъщеря? — прекъсна го Яники.

— Тя ще бъде тука след един час и ще бъде изтезавана като тебе.

— Нима ти искаш да мъчиш и дъщеря ми, клетнико?

— Всяко средство е свято за мене, стига да постигна целта си. Ти приказваш така, но ако видиш дъщеря си тук?

— Мълчи — каза Яники, — би било страшно.

— Да пратя ли за дъщеря ти?

Яники се колебаеше дали да жертвува дъщеря си за своята цел; не му оставаше нищо друго, освен да изпълни това, което Кардов желаеше.

— Ако ми се закълнеш, че няма да измъчваш дъщеря ми, ще ти кажа къде се намира детето.

— Заклевам се — каза Кардов.

— Добре тогава, Владимир е… — Клетникът млъкна. Като че някой потропа на стената, с което му напомни да не става предател.

— Къде е Владимир? — попита Кардов.

— Аз няма да стана предател. Сигурен съм, че дъщеря ми ще направи същото.

Кардов скръцна със зъби.

— Значи ти жертвуваш дъщеря си?

— Тя ще изтърпи всичко — каза Яники, — тя е моя кръв. Измъчвай и двама ни, ние ще умрем заедно.

— Както изглежда, и това няма да помогне — рече тихо Кардов на Ашинов.

— Ще изнамерим тогава някое ново мъчение — каза Ашинов, — само нека имаме малко време.

— Давам ти двайсет и четири часа, Ашинов. За това време трябва да измислиш такова мъчение, каквото не е имало досега. Аз трябва да накарам този човек да говори, иначе ще загубя службата си. Сега ще отида при царя.

— Сега, по това време?

— При Александър II няма определено време за прием. Ако работата е много важна, той ще ме приеме, в това бъди сигурен. Аз ще му съобщя, че съм научил мястото, където се събират нихилистите, и че Яники е в моите ръце.

— Това ще го омилостиви. Александър II е твърд човек, но се страхува от нихилистите и като му съобщя, че те са в ръцете ми и че ще мога да ги унищожа, все едно че съм му спасил живота. Той трябва да възнагради спасителя си, най-малкото ще удължи времето за търсене на детето.

Ашинов потриваше ръце от доволство. Кардов и Ашинов излязоха, а след тях — Падок и мъчителите.

Бедният Яники остана сам; измъчен и изтощен, той легна на кревата.

Започна да го тресе и му се явяваха разни видения. Този благороден човек не мислеше за своите болки, а за своята дъщеря.

— Интересно — каза си той, — тук се чувствува празнота, когато няма никой. Няма такова голямо нещастие, което човек да не може да понесе.

Когато дойде на себе си, не видя, че нещо се бе случило в неговата килия.

От стената, на която се беше облегнал Яники, се чуваше шумолене, като че мишки се мъчеха да си пробият път в килията.

Един камък започна да се клати на стената, след малко падна и се отвори голяма дупка, колкото да може да мине човек.

Болките бяха толкова изтощили спящия Яники, че той не можа да чуе нищо, подкрепяше силите си със сън.

Една побеляла глава се показа през дупката. След главата се показа и тялото. Това бе абат Ернесто Фалиери. Той застана сред килията и започна да се оглежда наоколо.

— Също като моята дупка — каза си той. — Неудобна и лоша за живеене. Срам е за деветнайсети век жив човек да живее тук. Ето къде лежи клетникът — каза той, като погледна Яники, когото бяха измъчвали толкова много. — Ако имах динамит, щях да разруша това здание, макар да ми струва и главата. Аз съм затворник и това са само голи мечти. Има десет години, откакто не съм виждал човешко лице, и копнея да чуя поне човешки глас.

Той се приближи и започна да наблюдава спящия Яники.

— Възхитен съм от лицето му; мъките, които той изтърпя, показват, че е велик човек. Ще го събудя — каза той. — Искам да го зарадвам, че зад тези стени има още един човек, чието сърце тупти, както и неговото, и който ненавижда руската тирания като него.

Абатът коленичи до спящия и го побутна с ръка няколко пъти.

Яники се стресна, той помисли, че мъчителите му идват отново да го мъчат.

Тихият глас на абата го успокои.

— Не се плаши — каза Фалиери, — аз не дойдох да те мъча като другите, а да те утеша в усамотението.

— Кой си ти? — запита Яники, като триеше очите си с ръце. — Защо ме събуди?

— Кой съм аз? Клетник като тебе, който ненавижда мъчителите, както и самият ти.

— Значи и ти ненавиждаш Русия? Тогава добре си дошъл, подай си ръката и нека те прегърна. Чини ми се, че тази тъмница се преобрази в стая; вече не съм сам, имам приятели до мене. Как можа да дойдеш тука? Как можа да пробиеш тази стена? Какви средства употреби?

— Същите средства, с които си служи всеки човек: със сила и с постоянство.

Яники се обърна и погледна дупката на стената.

— Колко време си копал тази дупка?

— Девет години само — каза абат Фалиери, — и седем месеца още.

Яники извика от учудване.

— И не си се отчаял през това време?

— Щях да умра в това усамотение, ако не работех — каза абатът. — Щом ме затвориха, от първия час почнах да се занимавам и ако дойдеш при мене, ще ти покажа хиляди полезни дреболии, които съм направил. Работата ми помогна да издържа десет години, иначе щях отдавна да умра.

— А какви неща си успял да направиш?

— Такива ти нямаш — каза абатът. — Имаш ли перо и книга като мене? Имаш ги ножици и нож като мене? Имаш ли такова дълго въже, че да можеш с него да се спуснеш от най-високото място на Петропавловската крепост?

Яники остана извънредно много зачуден.

— Нима имаш всичко това?

— Ела в моята стая и ще се увериш, ако не вярваш.

— Не мога да стана прав — каза Яники, — раните ме болят. Тези нещастници късаха месо от тялото ми.

— Ще ти донеса моя цяр, с който ще облекчиш раните си. Той се пъхна в дупката на стената и след малко се върна, като носеше една кърпа, намазана с мехлем.

— Това лекарство направих от смолисто вещество, което намерих в един ъгъл на стаята си. Смесих го с лойта от ястието, което ми даваха, за да направя смолата по-мека. За всяка рана това лекарство ми е помагало.

— Изглежда, че и на мен ще помогне. Усещам, че болките отслабват и като че придобивам нови сили. Фалиери се смееше доволно.

— Нека се запознаем сега по-отблизо. Ела в моята килия. Яники стана, двамата минаха през дупката на стената и влязоха в килията на Фалиери, която бе почти като другите.

— Какво искаш да ти покажа най-напред от моите богатства? — попита Фалиери.

— Въжето, което си направил, тъй като ще ни помогне да избягаме.

— В това съм вярвал винаги и ако само една стотна част от надеждите ми се бяха сбъднали, то щях отдавна да съм в моята свободна Италия.

— Вие ли сте наистина абат Фалиери? Спомням си, като бях дете, целият Петербург се съмняваше дали сте абатът или някое друго лице.

Абатът се замисли.

— Дали съм абатът и аз сам не зная, знам само, че съм от Италия. Мисля, че не ви казах друго.

Яники се оттегли.

— Не, аз не съм недоверчив — каза абатът, — и най-малко от вас се страхувам, че може да ме предадете, но мисля, че за хората абатът е умрял и никога не ще оживее.

Тези думи увериха Яники, че пред него стои абат Фалиери и че той от страх скрива името си.

В това време абатът се пъхна под кревата и извади въпросното въже.

— Кажи, моля те, как успя да направиш това въже от нищо?

— Няма нищо по-просто от това: изплетох го от ленените конци, които вадех от ризата си. Здравината на това въже зависи от умелото му изплитане. Работих цели четири години над него всеки ден и най-сетне го оплетох.

— А откъде знаеш, че въжето е толкова дълго, щото да стигне до земята, като се спусне от най-високото място на Петропавловската крепост?

— Пресметнах това точно, и то ето как: чух един ден от стария Падок, че крепостта е на седем етажа и че аз се намирам на най-ниския. И понеже разбирам от строежи, по височината на моята килия можах да пресметна и другите, а по този начин и дължината на въжето.

— Ако се не лъжа, ти спомена за някаква книга.

— Ето я — каза Фалиери и извади една хартия с вид на пергамент. — Гледай този документ, написан с малки букви. Той съдържа цялата история на Италия и мисля, че моето съчинение е най-вярно.

— Чудно нещо — каза Яники, — сега ми е ясно, че времето, прекарано в самота, за вас може и да не е дълго.

Абатът приятно се усмихна.

— Имам още много тайни, които ще бъда принуден да ти поверя един ден, защото вече съм стар и смъртта наближава. Ето, погледни сега ножа, който сам направих — каза абатът и му подаде един нож. — Той е направен само от желязо, което изкъртих от вратата. Половин година ми беше нужна, докато го наостря на този камък. Направих след това и дървената дръжка. Сега вече имам голям нож, с който мога свободно да убия стария Падок — ако един ден се реша да извърша убийство.

— Чудно ми е тогава защо не си избягал досега — каза Яники.

— Не избягах, защото не исках да извърша убийство.

— Но щом с твоя динамит убиват хиляди хора, тогава не си ли убиец?

— Не, не съм убиец, защото се боря с враговете си и за да постигна преследваната цел, аз убивам духа им. Убийството е забранено, но това е друго нещо.

— Аз съм на същото мнение — каза Яники, — това има нихилистически смисъл. — Но кажи ми, абате, какво мога да очаквам от тези нещастници?

— Защо си арестуван? — запита Фалиери. — Може би си нихилист?

— Така и аз помислих най-напред — каза Яники, — наистина не се страхувам от вас. Аз съм нихилист и се числя към ония велики духове, които смятат да спасят Русия, като я освободят от тиранията. Макар че съм нихилист, не очаквах да ме арестуват още същата вечер, когато ме заловиха. Намирах се около леглото на едно дете, което намерих на улицата един ден преди това и което прибрах в дома си от съжаление. Детето беше болно и с Божия помощ успях да го спася. То е много красиво и бе дадено за отглеждане на една гърбава шивачка. Запитах я кой е бащата на детето и как се е добрала до него. Отначало се колебаеше дали да ми каже, но след като размисли, тя ми каза.

Знаеш ли, абате, чие е това дете? На великия княз Константин. То е плод на любовта му с едно младо момиче, което той измамил, с измама го отвлякъл от къщата му. По един чудноват начин майката изчезнала, детето било намерено в едно сиропиталище, а оттам попаднало в ръцете на гърбавата Петровна.

— А после, после? — попита Фалиери, когато Яники млъкна.

— Можеш ли да си представиш, че това дете много ме заинтересува — каза Яники, — тъй като в дома ми живееше потомък на Романовците. Тъкмо мислех върху това и влезе дъщеря ми, съобщи ми, че чула да идват хора на тайната полиция, та да се спасявам, за да не ме заловят. Тя много добре чула как някой си Ашинов казал на директора на тайната полиция, че непременно трябва да намерят детето. Като чух това, казах на дъщеря си да се преоблече и да отнесе детето в салона, дето се събираха нихилистите. Тя веднага направи това. Така взеха детето, което по заповед на царя трябваше да бъде убито. Аз не успях да избягам и попаднах в ръцете на полицията. Отнеха ми всичко, що бях събрал с дългогодишен труд, но малкия Владимир не можаха да намерят. После Ашинов ме завлече в един ъгъл на стаята, извади револвер и го насочи към челото ми.

— Казвай къде скри детето? — изкрещя той. Аз му се изсмях в очите.

Клетият, той си въобразяваше, че с това ще ме сплаши, но се измами. После даде заповед да ме измъчват. Как измъчват тук ти сам знаеш, абате, ала и това не им помогна.

— Радвам се, че си издържал на всичко това — каза Фалиери. — Виждам, че си човек с характер, но кажи ми къде скрихте Владимир. Къде успяхте да го скриете, за да не могат хората на Ашинов да го намерят? Яники се изсмя.

— Както ти, абате, не поиска да ми кажеш дали си абат Фалиери, така и аз не мога да ти кажа туй, което е свято за мен. Дали ми харесва това, че си човек, който знае да пази тайни.

— Вече е късно, трябва да си починем. Доста говорихме днес.

— Яники се сбогува със стареца, после през отвора в стената се провря в своята килия и си легна на постелята.

Не след дълго заспа.

Абатът до късно остана да работи над италианската история, като пишеше неразбрани букви по пергамента.

Мъртва тишина владееше в затвора — бе тихо, както на гробища.

Само от време на време тишината се нарушаваше от плача на лудите и плискането на вълните на Нева.

Така измина още една нощ за нещастните жертви, които гинеха тук и които с една нощ се приближиха към смъртта.

Сегиз-тогиз абатът напускаше работата и се заслушваше във вълните на Нева.

— Приижда и намалява — каза той, — ала няма да мине много време и ще ни издави всички. Тогава ще се отървем от мъките си.

После подпря глава на ръката си и дълго мисли.

— Защо ли още живея — каза си той, — ако не заради тайната, която ще занеса със себе си в гроба!? Слаб и изнемощял стоя тук. Свободата ми е отнета. На оня, който ми я върне, бих дал голямо богатство.

След това се изправи, отиде до леглото си и се тръшна на него.

— Добре тогава. Нека тайната умре заедно с мене, а богатството остане в тайна навеки.